На ръба между историята, културата и още нещо

  • 18.11.2026
  • СБЖ
  • Петко Мангачев
Иван Мърквичка.

Предлагаме ви информация за току-що излязлата научна монография „Иван Мърквичка- живот и дело за България“ на колегата Петко Мангачев и неговия горчив разказ за дарителството, администрацията и паметта.

Самата ситуация, в която попаднах съвсем случайно, ме принуди да споделя тези няколко реда. Историята, която предстои да разкажа е не само интересна. Тя носи и друг заряд.

Преди няколко дни излезна от печат моята научна монография „Иван Мърквичка- живот и дело за България“ в обем от 300 страници и международен код ISBN 978-619-7464-17-7.

Нейното написване ми отне две години. През първата година събирах сламка по сламка историята на пръснатото между София и Прага епистоларно и художествено богатство на този изключителен художник и основател на Националната ни художествена академия.

Благодарение на г-н Томаш Фолтин, генерален директор на Чешката национална библиотека ми бе даден достъп до неизвестните рисунки от Пловдив на Мърквичка публикувани в края на XIX на век в излизащите до ден днешен списания „Kvety“ и „Zlata Praha“ .

С любезното съдействие на работещите ентусиасти в Моравската художествена галерия в Чехия ми бяха изпратени цяла серия фотоси на неизвестни за българската художествена историография рисунки на чеха по националност и българин по душа, нарисувал най-българската художествена творба каквато безспорно е „Ръченица“.

Отново с помощта на всеотдайни библиотечни работници от Чехия получих, неизвестния у нас пълен списък на представените на юбилейната му изложба в Пилзен през 1936 г. негови художествени шедьоври.

Пълна бе моята изненада когато от Славянската библиотека в Прага ми изпратиха всички рисунки на Мърквичка, с които той е илюстрирал майсторски напълно неизвестната у нас книга „Bulgarske pohadky“ /“Български приказки“/.

Не пропуснах да напиша и писмо до кмета на Прага г-н Бохуслав Свобода. Интересувах се за състоянието на гроба на Иван Мърквичка в пражкото гробище „Малвазинка“. От любезния му отговор научих, че цялостното поддържане на гроба е грижа на Българския културен център в Прага.

Не мога да не спомена и това, че от Държавния архив на Чехия получих документи, от които стават за първи път известни такива факти, че след като се завръща окончателно в родината си, Мърквичка е организатор на изграждането в Прага на общежитие за 30 български студентки и лично закупува част от необходимото за целта оборудване.

През втората година започнах писането и сглобяването на събрания значим архивен материал.

За да дойде и времето, когато по инициатива на нашия уважаван председател г-жа Снежана Тодорова на 24 ноември. предстои презентация на моя труд в Съюза на българските журналисти.

И така, в ръка с тази моя книжица се отправих към „Квадрат 500“. Там работи натоварения с твърде сериозни задачи в областта на културата отговорен персонал на Националната художествена галерия.

- Вие, госодине? - ме посреща на входа представителя на охраната.

- Добър ден. Търся представител на библиотеката към Галерията.

- Тук няма библиотека.

- Как така „Няма“? Може ли да ме свържете с някого от работещите тук служители.

- Момент.

Подава ми телефонната слушалка. Чувам тих едва доловим женски глас. Обяснявам че съм на входа на Националната художествена галерия и че за мене е въпрос на чест да подаря с посвещение един екземляр от моя труд, посветен на Иван Мърквичка. Отговорът направо ме слиса:

- Ние нямаме такава практика. Но, оставете на пропуска книгата.

- Уважаема госпожо, това е крайно неуважително! – казах аз и поставих слушалката на мястото й .

Не дочаках отговор. Тръгнах си веднага. С книгата в ръка. Предствителят на охраната се бе обърнал с гръб към мен…. 

© СБЖ