След жертвите на японските окупатори в килиите влизат борците срещу собствените диктатори

Сигурно е странно опознаването на една страна да започне от затвор. Още повече ако става дума за Южна Корея - икономическия тигър, меката на модерните технологии, кей-поп културата, сериалите и окичилия се с "Оскар" филм „Паразит“. Да не говорим за  прословутото кимчи и другите кулинарни чудеса или пък уникалната козметика, която прави местните чичовци да изглеждат като младежи, без дори да споменаваме дамите.

И вместо всичко това петимата българи, които гостуваме на Асоциацията на корейските журналисти, се озоваваме в първата си сутрин на корейска земя пред вратата на бившия затвор "Сод​​ем​ун", който сега е музей под името Seodaemun Prison History Hall.

Два часа по-късно, след пълна с потресаващи факти и ужасяващи гледки обиколка, разбираме какво означава за корейците тази тъмница, която днес стои странно в модерния пейзаж на Сеул.

Мрачните здания са построени от японските колонизатори през 1908 година, две години преди да бъде подписан договорът за сливането на двете държави, който слага началото на най-кошмарния период в историята на корейската нация. Краят на окупацията идва едва през 1945 година, когато японците са разгромени по време на Втората световна война.

Затворът нарочно е вдигнат в самото сърце на жилищните райони в Сеул. Целта е била присъствието на масивната зловеща сграда да всява постоянен страх и да показва какво се случва с тези, които се бунтуват срещу властта, обяснява белокосата дама, която ни развежда в музея.

Точно както Голгота е свързвана с библейското страдание и саможертва, "Содемун" е мястото, където хиляди корейски патриоти, интелектуалци и обикновени граждани биват подложени на нечовешки мъчения и екзекуции. Те съзнателно избират пътя на страданието пред това да предадат родината си. Сред тях е 17-годишната Ю Гуан Сун, наричана корейската Жана д'Арк, изтезавана до смърт. Огромен портрет на момичето ни посреща, преди да влезем в Залата на спомените. Нейните стени са покрити - от пода до тавана - с хиляди автентични фотографии от досиетата на затворници, загинали зад тези стени. Сега те  се възприемат в Южна Корея като светци и мъченици на нацията. "Те са нашите Левски и Ботев", обяснява лаконично Кети Ланг, която е нашият гид, а иначе преподава в Пловдивския университет. И с лекота прави паралели между историческата участ на българи и корейци, обречени да се изправят срещу могъщи империи.   

Иначе, обиколката си е като филм на ужасите, режисиран от Илай Рот или Дамиен Леоне. След подробния разказ и нагледни свидетелства за всевъзможните изтезания и мъчения стигаме до входа към тунела на смъртта. Това е дълъг 200 метра изкопан коридор, в който японците са изхвърляли труповете. Когато панически бягат, японците все пак събарят част от подземието, за да скрият ужасяващата гледка, на която ще попаднат бъдещите строители на нови сгради в района. Успяват да оформят и езеро около лобното място, където са били обезглавявани някои от най-видните затворници. Другите са били предимно обесвани, а местата на екзекуциите може да се видят и днес. Всички посетители спират пред Тополата на плача. Водените към бесилото затворници са се хващали за дървото и са плачели горчиво, осъзнавайки, че това е последното живо нещо, което виждат преди смъртта си. 

Според плановете на японските окупатори корейците е трябвало да бъдат заличени като нация. Името Корея е забранено и полуостровът е преименуван на провинция Чосен. Забранява се преподаването на корейска история, а над 200 000 исторически книги са изгорени. През 1938 година всички корейци са принудени да сменят имената си с японски, а корейският език е напълно забранен в училищата и публичните пространства.

В християнската символика Голгота е необходимата стъпка пред Възкресението. За Южна Корея страданията в "Сод​емун" са „цената“, платена за възкресението на корейската държавност и идентичност. Бруталните опити на японския колониален режим да пречупи корейския дух постигат обратния ефект ​- те каляват волята за свобода, която в крайна сметка води до освобождението на страната през 1945 г.

По жестока ирония на съдбата "Сод​ем​ун​" обаче остава място за страдания и след това. Започва втората ​голгота и тя вече не е по вина на чужди окупатори, а на собствените управници. И тук не става дума за войната между Севера и Юга (1950-1953 г.), разделила нацията на две държави. Република Корея се спасява от комунизма, но не и от авторитарната власт на няколко последователни диктаторски и военни режима, чийто край идва едва през 1987 г. През цялото това време затворът на пъпа на Сеул отново се превръща в лобно място, но този път за борците за демокрация срещу собствените им диктатори.

През 1987 г. "Сод​емун" е официално затворен и преместен, а след дълги спорове дали да не бъде разрушен и заличен напълно, през 1998 г. отваря врати като музей за образование и почит.

 Днес сградите от червени тухли, които носят спомена за много изтезания и смърт, се превръщат в символ на върховното страдание, саможертвата и мъченичеството в името на раждането на модерна и свободна Южна Корея.

Seodaemun Prison History Hall е по-скоро национално светилище, отколкото обикновен музей. Корейците и до днес посещават мястото с дълбоко преклонение и притихналост, подобно на поклонници, посещаващи свети места. Задължително водят и децата си, за да научат цената да растат като свободни хора. 

Изтезанията: затворен в ковчег и кафез с бодли

В началото "Сод​емун" е бил разчетен за около 500 затворници. След масовото „Движение от 1 март“ през 1919 г., когато хиляди корейци излизат на мирен протест, са арестувани над 3000 души. В килиите е било толкова тясно, че хората не са можели да легнат едновременно и са се редували да спят прави. Най-тягостни са залите за разпити и изтезания. В една от тях може да се видят клещите за вадене на нокти, както и клечките, забивани под тях. В друга се вижда нещо като кафез, чиито подвижни стени са с метални бодли. Восъчни фигури помагат за по-реалистично усещане какво са преживели затворниците. Видяното и чутото бързо ни убеждават, че японците със сигурност са били по-изобретателни в мъченията и от великия инквизитор Томас де Торквемада.  Сред любимите изтезания е наливане в устата на клетниците на вода с лют пипер, което е водело до задушаване.

В мазето на музея е изложено едно от най-жестоките изобретения - т.нар. wall tube (стенна тръба). Това е дървен шкаф, вграден в стената, широк точно колкото да се изправи един човек, без възможност да помръдне. Затворниците са затваряни вътре с дни, което е водило до пълна парализа на тялото и тежки психически сривове. Усещането е било като да те сложат в ковчег, от който не знаеш дали ще излезеш някога.

Дажбите храна са били според ранга на затворниците

Количеството храна за затворниците в "Сод​емун" е било разделено на 9 нива. Криминалните престъпници са получавали категории от 1 до 5, докато борците за независимост са били класифицирани като „идеологически престъпници“ - с нива от 6 до 9. Това е ставало чрез дебелината на дъното на купичките с ориз. В тях са се поставяли дървени плънки. Колкото по-големи са били, толкова по-малко храна се е събирала, което е означавало, че политическите затворници буквално са били подлагани на глад.