Внукът на Верешчагин: Гордея се, че съм потомък на художника на Освобождението на България

02.03.2017 /16:46 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


В. Верешчагин. Панихида за загиналите

На този ден всяко истинско българско сърце неизменно се връща към тази безсмъртна дата на нашата свобода – Трети март - като ден на благодарност към всички, участвали с целия си талант и авторитет, със живота си, за да се възроди от робските пепелища, но и с гордост, че най-великите имена на епохата са съпричастни към това велико дело.

Юго и Достоевски, граф Игнатиев и Гарибалди, Гладстон, Макгахан и плеядата военни кореспонденти от цял свят, Дарвин и Менделеев – имената са много и свидетелстват че в защита на българската кауза застава съвестта на човечеството. Към тях бих прибавила и едно друго име от световна величина, което редом с руските войници и опълченците преминава по кървавите пътища на войната и на бойното поле се раждат уникалните му картини, които бързо стигат до европейската общественост – Василий Василиевич Верешчагин. Към развълнувания глас на поетите и политиците, свидетелските показания на кореспондентите се прибавя и истинският лик на войната. Името му не е неизвестно на българите, картините му също (дори да споменем само „На Шипка всичко е спокойно” е достатъчно!) Но знаем ли всичко за необикновената му личност като ненадминат батален художник, непримирим борец срещу войната, мислител, журналист, несломим характер, който открито воюва срещу некадърността и безгрижието на върховното руско командване, което обрича на гибел десетки хиляди обикновени войници, тръгнали по зова на сърцето си да освобождават братята българи. Битката му с руските царе продължава десетилетия и е великолепен пример за достойнството на големия талант.

Имам щастието много и много години да съм близка с родния му внук Александър Плевако. Срещали сме се в София и Москва, гостувал ми е у дома, редовно си пишем, правила съм интервюта с него. Кореспонденцията ни е набъбнала бая и в нея има много още неизползвани страници. Ще си позволя да предложа на читателите ни една подборка от неговите отговори, както и на въпросите специално за сайта на СБЖ.

 

Може би трябва най-напред да обясним на нашите читатели, Александър Сергеевич, защо не носите фамилията на родния си дядо?

 

Твоят въпрос, Роза, не е от леките, тъй като съдбата ми се сложи така, че се оказах с двама забележителни дядовци: „Московският златоуст”  - прославения руски адвокат  Фьодор Никифорович Плевако, и родния ми дядо – Василий Василиевич Верешчагин. Ти знаеш как стана това. Роден съм на 30 април1930 г. и девет дни след моето раждане майка ми – Лидия Василиевна, дъщеря на Василий Верешчагин починала. Предсмъртното й желание е било да ме отгледа и възпита семейство Плевако. Така изключителните руски хора Анна Емелияновна и Сергей Фьодорович (неин съпруг и син на прочутия руски адвокат „Московския златоуст“ Фьодор Плевако) станаха мои родители. Ето защо нося фамилията им с благодарност и гордост.

Родният ми баща Владимир Александрович Филипов – известен изкуствовед и изследовател на театъра, свързан с Малий театър, автор на много научни трудове и книги, наскоро след смъртта на майка ми е арестуван и изпратен на заточение. След две години е освободен като невинно осъден, но не вземаше участие в моето възпитание, въпреки че периодично идваше да ме вижда. Когато израснах, ми подари тетрадка, изписана по време на заточението, в която с нежност и любов разказваше какъв необикновен човек е била родната ми майка.

Още от най-ранно детство знаех, че съм внук на Верешчагин, но винаги казвах, че съм Плевако.

 

Но всъщност кой е внукът на Верешчагин в живота?

 

Макар и по образование Александър Сергеевич да е историк славист, цялата му трудова дейност , дори и след пенсионирането е свързана с журналистиката, в която той е едно от известните имена. Работил е в сферата на радиопредаванията за чужбина. Радио Москва излъчва на 67 езика, включително и на български. Александър Сергеевич е работил в югославската редакция, а от 1964 до 1972 г. е кореспондент на Съветската телевизия и радио в СФРЮ. Дълги години е ръководил главна редакция „Информация“ и се пенсионира на поста зам.-председател на Държавния комитет за телевизия и радио. Сред добрите му дела е създаването, с помощта на колеги,  на Световната служба на руски език, Информационната агенция „Интерфакс“, съветско-френската радиостанция „Носталжи“ в Москва.      

Ако трябва накратко да представите Верешчагин като художник, по какво той се отличава от другите военни художници?

 

Дядо ми е известен главно като баталист, но не търси героичното във войната. Верешчагин е пръв от художниците в цял сват, чиито картини разкриват пред света скриваното страшно лице на войната с призив тя да бъде изключена от живота на човечеството. С това дядо ми стана известен като „Пророка на ХІХ век” и „Най-великият апостол на мира”. С това той си спечели омразата на царския режим и на трима руски императори. Още на първата му туркестанска изложба в Петербург Александър ІІ и съпругата му Мария Фьодоровна били поразени от „ужасната, неподправена истина” в картините му. Императорът пожелал да се запознае с автора, но дядо се престорил на болен и се скатал. Пет години по-късно туркестанската серия, след три години каторжен труд в ателието му в Мюнхен, предизвикала небивал интерес – полицията едва удържала зрителските тълпи.  В. Стасов го нарича „невиждано оригинален велик живописец и гениален великодушен мислител”.

 

Само нарисуваните сцени ли са провокирали общественото мнение?

 

Не, картините му са характерни и с това, че имат публицистични наименования, които фокусират идеята на автора и звучат провокативно: цикълът „Варвари”, „Нападат изневиделица”, „Забравеният”, „Представляват трофеи”. А най-прочутата му картина в цял свят, която разкрива главната идея на цялото му творчество, е озаглавена „Апотеоз на войната” – тази огромна пирамида от черепи не се забравя… Известно е, че Александър ІІ, разглеждайки негова изложба, се спира пред три от скандалните му картини, „прави недоволна гримаса и с израз на крайно недоволство в гласа прави забележка на художника: „В моята армия такива случаи не е имало и не може да има”. Нещо повече – изказал „пожелание” картината „Забравен” да бъде унищожена…

По израза на военния министър Милютин картината, изобразяваща царя и свитата му край Плевен във вид на кръвопролитие, носи име, което звучи като злобна епиграма: „Царски имен ден”. Решението да се щурмува Плевен на неговия имен ден довежда до безсмислената гибел на 18 хиляди войника – докато именникът и обкръжението му опустошават дузина шампанско… И как това може да му се прости от царското семейство? Пък и кой е бил художникът Верешчагин за царската върхушка? Дворянин от стар род, отказал се от блестящата кариера на морски офицер, напуснал академията, отказал се от високото звание професор в императорската академия по изкуствата, отричащ чиновете и наградите, живеещ в чужбина, рисуващ картини, които намирисват на предателство, призовават към бунт… Отцепник, чужд елемент, волнодумец, нихилист, бунтовник – нима в очите на царското семейство това не е враг на Отечеството, не е държавен престъпник?       

 

И какви са резултатите от това отношение на тримата царе към Верешчагин?

 

Преди всичко категорична забрана държавните музеи да купуват картини на Верешчагин. Като голям патриот, той желае неговите картини да останат като художествени свидетелства в историята на Русия, да донесат до новите поколения неговите послания. Но пътят му към големите руски музеи е затворен – дори и след смъртта му. Зная такъв случай. След трагичната му смърт на боен кораб, той оставя вдовицата и децата си без препитание, с много задължения заради  изложбите, които е правил по света, и благотворителната си дейност.

На аукцион на негови картини участвали много руски и чужди колекционери. Американски милионер предложил милион долара да купи цялата експозиция. Това решавало проблемите на семейството, но Лидия отказала – водена от желанието на художника картините да останат в родината.

 

Ние, българите, сме особено пристрастни към творчеството му по време на Освободителната руско-турска война. Какво място заема тя в живота и дейността му като художник?

 

За него Балканската епопея е поредното предизвикателство, което той посреща с желание и готовност. Веднага след обявяването на войната тръгва от Париж, където довършва великолепната си Индийска серия. Прекъсва тази работа и поема за България, за да изпита „на своята кожа” всички изпитания, свързани с войната за освобождението й.

Първото изпитание започва още преди да стъпи на българския бряг. Като доброволец, той уговаря стария си приятел мичман да го вземе на миноноската „Шутка”, за да участва в нападението срещу големия турски дунавски флот. Верещчагин е тежко ранен, а един чужд вестник отбелязва, че „Загубата на Верещчагин би се равнявала на загубата на голямо сражение”. Попаднал в букурещката военна болница и се прославил като герой на тази толкова популярна тогава война… След болницата отива в действащата армия и е зачислен към щаба.

 

Как се е чувствал в компанията на царския екип? Имал ли е свободата да избира къде и какво да рисува?

 

Налагало му се е да общува с царя. Както винаги се е държал независимо, дори не свалял шапка пред него. Царят търпял това. Очевидно като умен човек искал истинското му отношение към него да не повлияе на това, което Верещчагин ще напише – той е и журналист с остро и точно слово, пише и спомени. Освен това с цялото си поведение, с легендарната си храброст  на воин-художник, който рисува на самите полесражения под смъртоносен огън, той заслужено се ползва с уважение в армията, сред войниците и офицерите, така че са били принудени да се съобразяват с него и тия, които са го недолюбвали.

Достойно за искрено удивление и възхищение е, че след 10 месеца най-тежка, кръвопролитна война, която му е причинила лично на него невероятни нервни сътресения, загубата на любимия му брат Сергей, убит край Плевен, дядо ми не бил обхванат от „балкански синдром”, а се заловил за работа.

Само за две години вдъхновен, изнурителен труд, работейки по 12 часа на ден, художникът създава невъзможното – 30 великолепни платна за руско-турската война. „Пред атака”, „Атака”, „След атака”, „Превързочен пункт”, „Победители”, „Победени”, „Панахида”, „Пътят на военнопленниците”, „Почивка на военноплениците”, „На Шипка всичко е спокойно” и десетки други остават като изключителни художествени и човешки свидетелства на рядко събитие в световната история: един народ като цяло тръгва да освобождава друг…

 

Как е посрещната тази Балканска серия на дядо ви?  

 

Първи я оценяват парижани през декември 1879 г. Впечатлението е потресаващо, тъй като войната, представена в нея, не е същата война, която са рисували дотогава художниците и към която са свикнали зрителите, а война истинска. „Никога още никой живописец не е представят така войната в нейния ужасен вид” - подчертава „Ла Петит Граунд”.

През февруари 1880 г. Верещчагин откарва изложбата си в Петербург и тя става огромно обществено и културно събитие. Отново огромни опашки (изложбата е посетена от 200 хиляди души), отново остри дискусии, възхищение на едни, негодувание на други. Прогресивна Русия посреща картините с „ура”, властите – на щик. В. Стасов я оценява като „най-зрялото, най-съвършеното, най-трагичното и най-потресаващото, което е създал Верешчагин”. Той смята, че картините трябва да станат народно достояние и да заемат челно място в руския национален музей…. Картините, с които нашето отечество би имало правото да се гордее пред цял свят.

 

Ние, българите, познаваме много от тези картини, гордеем се, че са свързани с такъв исторически съдбоносен момент от нашата история. Има ли нещо, което не е много известно?

 

Не всички замислени картини от серията са завършени поради липсата на необходимите предварителни ескизи. Моят дядо не можел да се примири със загубата на 40 етюда, които, рискувайки живота си, буквално под огъня нарисувал по време на войната. Те били загубени поради немарливостта на директора на плевенската болница Суковенко, който обещал да ги отнесе в квартирата на Верещчагин в Свищов. „Много чудесни картини от време на движението на гвардейския отряд (на Гурко) пропаднаха при тази загуба. В моята глава те останаха – спомня си дядо, но да ги предам на платното без етюдите се оказа невъзможно. Бяха наброски от битките край Правец и другаде…”

В едно от предишните интервюта, което направи с мен, посветено на Верещчагин, се обърнах към читателите с молба да помогнат за издирването им, но отговор няма. Надявам се, засега…

 

През 2008 г. за първи път посетихте България и минахте по местата, преминати от дядо ви по време на Руско-турската война. Какво почувствахте? Каква е съдбата на бюста на дядо ви, който направихте тогава по време на организирания от художничката Светлана Солодовникова  Международен пленер в нашата страна?

 

За мен това пътуване беше едно от най-ярките, незабравими събития в живота ми. Най-много ме трогна вниманието към паметта и ролята на моя дядо, благодарение на картините на когото хората в света научиха за онова героично време. И – главното – за това какво представлява войната, а също за руските войници, донесли свободата на братския български народ с цената на стотици хиляди загинали – един от тях е и братът на Василий Василиевич - ранени, осакатени, за които помнят във вашата страна.

За съдбата на бюста на дядо, който направих, за съжаление нищо не знам. Но никога няма да забравя онова забележително пътуване, за това как почитате паметта му, как – въпреки всичко и въпреки всички – хората помнят братята си в Русия. И аз, който скоро ще навърша 88 години, историка-славист и журналист, внук на В.В.В., искам да пожелая на всички най-доброто. На вашите читатели, като представители на народа, когото обичат и уважават в нашата страна.

 

И в края на нашия разговор бихте ли разказали за целите и работата на Благотворителния фонд за опазване наследството на Верешчагин, който сте създали и на който сте президент, Александър Сергеевич?

 

Абсолютно убеден, че творчеството на моя дядо, особено главният му завет – да се ликвидират войните като средство за решаване на спорните въпроси, да се изключат от живота на човечеството – в нашите сложни времена е повече от актуален, а също смятайки, че самият той е достоен за по-голямо внимание и в паметта на нашето общество, създадох Благотворителния фонд за опазване наследството на В. В. Верешчагин. Едва ли си струва да разказвам за неговата многообразна дейност, свързана с организирането на различни четения, творчески срещи, кръгли маси, дискусии. Главното обаче е, че всички мероприятия са свързани с важни дати от биографията на дядо ми, които официалните власти и учреждения чисто и просто игнорират. Ще припомня само че за 160-годишнината от рождението на художника, която беше преди години,  учредихме Златен медал „В. В. Верешчагин“, с който от  тогава награждаваме заслужили дейци в областта на изобразителното изкуство, науката и култура, а за 165-годишнината, която отбелязахме през 2007-ма в Третяковската галерия, където има зала с творбите на дядо ми, организирахме среща с представители на културната общественост несамо от Русия, но и от Украйна и Беларус. Но и до днес смятаме, че най-главното е да се открие негов паметник в Москва и София. Една много трудна задача, тъй като не можем да разчитаме на помощ от държавата и не е лесно да се намерят средства. Бяха проведени срещи, знаеш за тази в София с г-жа Йорданка Фандъкова, и с московското правителство, но никакъв резултат до този момент.   

 

 

Снимки Иван Василев и личен архив

Сподели в
 

Директорът на Институт „Конфуций“ в София проф. Гъ Джъцян получи 2 награди по повод приключване на мандата му и окончателното му отпътуване от България.

25.07.2018/19:26

Роденият през 1961 година в Берлин като син на германка и гамбиец Черно Жобатай е един от най-популярните водещи на телевизионни предавания в Германия по ZDF. Негова запазена марка са спортните кецове към официален костюм, с които води сутрешните предавания в продължение на години.

25.07.2018/19:11

За него журналисти и политици единодушно са на мнение,че познава журналистиката до най-малките и най-непопулярните й страни, като при това е обединяваща фигура и най-подходяща да е начело на Съюза на журналистите на Русия (СЖР). И може би поради това Владимир Соловьов беше единодушно избран в края на миналата година за председател на организацията.

18.07.2018/20:55

Тези дни стана известно,че две години след като беше уволнена от Националното радио като директор на програма „Хоризонт“, Лили Маринкова беше върната на работа по решение на Висшия касационен съд. Макар и по-голямата част от журналистическата гилдия да се зарадва на новината, се разбра, че след възстановяването й на поста е освободена заради… придобито право на пенсия.

12.07.2018/21:40

В дните, когато всички говорят за визитата на китайския премиер в България и участието му в срещата „16+1“, в СБЖ гостува наш колега от Поднебесната. Това е зам.-главният редактор на Българската редакция в Радио Китай за чужбина Дин Хао, който обаче се оказа,че носи и името… Павел.

05.07.2018/19:24

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

За всички интересуващи се колеги припомняме какви са възможностите за почивка на членовете на СБЖ в Международния дом на журналистите - Варна, и в Творческата база на СБЖ - Батак.

05.08.2018 /06:25

Председателят на УС на СБЖ изразява възмущение от призивите за „прочистване” на bTV от журналисти като водещия на предаването „120 минути”

25.07.2018 /22:20

Журналистическа дискусия за състоянието на българската журналистика, за защита на правата на журналистите и на свободното слово, клуб „Журналист“, СБЖ, София

13.07.2018 /12:33

 Мнения

Мнозина от колегите журналисти тези дни с превелика изненада откриват в електронната си поща нечакано писмо от непознат подател, който с настойчивостта на рекламен агент предлага „интересен проект” – „нов онлайн курс с последващи сериозни възможности” (запомнете това! – б.м.).

09.08.2018 /17:37 | Автор: Иван Василев | Източник: СБЖ

Странджанската драма е само следствие от дълго трупаното недоверие във властта и гняв от неравенства, злоупотреби, несправедливости. Още по-сигурен път към взрива е медийната кастрация, запушваща устата на обществото. Добре, че то все още намира сили да се оплези на „всесилните” и да викне СТИГА!

25.07.2018 /15:55 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 35 гости

Бързи връзки