Той идва от другия край на света призован в оня славен и окървавен Априлий 1876-та в „Страната на въстаналите българи” – както ще нарече мъченическата ни страна друг един негов колега, френският военен кореспондент Жан (нарекъл се в знак на съпричастност Иван!) дьо Вестин. Видя посечените жени и деца в Батак и сведе глава пред потъналите в кръв черковни зидове, опожарените села на Тракия, чу жертвоготовния изстрадан вик, сподавян цели пет века в робство: „Свобода или Смърт!” Той е Джанюариъс Алойшиъс Макгахан!

Разследващите му репортажи, писани често на коляно, изпращани до английския вестник „Дейли Нюз” и американския „Ню Йорк Хералд” не с удобствата и бързината на днешния интернет, а по допотопния телеграф, стигаха бързо и категорично до читателите от цял свят. До съвестта на човечеството. Заставяха правителствата ясно да се определят къде застават в тази европейска драма, великите имена на културата да вдигнат висок и тревожен глас в защита на почти неизвестните дотогава българи.

Десетте си репортажа от видяното и преживяното в посечените и опожарени български селища ги озаглавява „Писма от ада”. И с това, век и половина по-късно той се включва задочно в спорове, които като разтърсват бедната ни страна: имало ли е турско робство или просто присъствие или не знам какво още, мит ли е баташкото клане (както твърдеше измислена наша научна сътрудничка в скудоумния си труд ). И още, и още…

Книгата му е озаглавена „Турските зверства в България” като още в първите думи той ясно и категорично заявява целта и метода си на действие като журналист: „Аз дойдох тук преди три дни с цел да направя правилно следствие. Пловдив е главният град на тая част от България, в която станаха изстъпленията на башибозуците и за това е най-добрата или, по-добре, единствената точка, дето може да се съберат достоверни сведения за зверствата, които възбудиха негодуванието на цяла Европа”.

В библиотеката на дядо ми, като най-ценна реликва, се пазеше една книга, издадена само две години след Освобождението (1880). На титулната й страница четем:

„Дженюариъс А. Макгахан

ТУРСКИТЕ ЗВЕРСТВА В БЪЛГАРИЯ

Писма на специалния кореспондент

на Daily News

Е. Дж. Макгахана

Превел С. Стамболов.

София 1880“

Не можем да пропуснем и преводача й Стефан Стамболов, който пише в предговора: „Всекиму е познат даровития кореспондент на вестника „Дейли нюз”, Дж. А. Макгахан, който чрез своите дописки за турските зверства в България възбуди негодуванието на сичкия образован свят против постъпките на турските варвари и всели съчувствие и милост към нашите страдания даже и у народните ни врагове. В настоящата книга се заключават писмата на Макгахана”.

Тази книга не може да се докосва и чете спокойно. Като за едно далечно, отминало и почти забравено събитие, както някои наши съвременници се напъват да го представят в съвсем друга светлина, изгодна, явно, някому - а то е още в кръвта ни, с неговата болка, а защо не и с гордост(?),се раждаме и умираме като българи. Затова в тая 147-та годишнина от святото Априлско въстание за свобода, за род и вяра, може би трябва да прелистим отново и отново написаното живо свидетелско слово на Макгахан.

От 1 до 5 май продължава Баташкото клане, а за избиването на 5000 мирни жители, Ахмед ага Барутанлията получава отличия и повишение от султана.

Избрах от книгата на Макгахан откъс от главата, в която разказва какво е видял той в село Батак. Как е описал своето докосване до кървавата вакханалия, която са оставили след себе си турците.

„ТАТАР-ПАЗАРДЖИК, 2 АВГУСТ

(откъс)

…Но аз трябва да разкажа какво видяхме в Батак. Ние с мъка излязохме из Пещера.

Турските власти, недоволни от отказа на Скайлера да вземе със себе си официален водач, заповядаха на туземците да не ни дават коне. Но последните така силно желаеха да посетим Батак, че ни доведоха коне, най-напред без седла, а сетне донесоха и седла.

Всичко това се правеше за доказателство, че те неохотно ни се покоряват. Най-сетне ние тръгнахме. Мнозина от злочестите батакчани се възползуваха от тоя случай и тръгнаха след нас, за да посетят своето пепелище, а някои, като улавяха юздите на конете, стараеха се да ни спрат, за да ни доизприкажат тъжовната повест на своите злочестини. Всичките тия разкази приличаха един на други и всичките тях не стигаха цели дни, за да ги изслушаш. Една жена спря коня ми и ми показа дясната си ръка, раздробена от куршум. Мъж ù бил убит и малките ù деца останали на нейното попечение, тогава, когато тя не можеше да работи. Всичко това тя обясняваше на един език, дотолкова приличен на руския, щото аз разбирах почти всяка нейна дума, като да се намирах посред руските селяни на бреговете на Волга или между търговците на някой хан в Москва.

Сходството на българския език с руския е така поразително, щото не е чудно дето русите съчувствуват на тоя народ. Въобще между славянските народи има много сходство, особено в очите, играта на израженията, гласа, жестовете. Русинът, българинът, сърбинът, черногорецът и чехът могат да говорят помежду си на своя роден език и да се разбират едни други. Както би било трудно да се попречи на англичаните от северния бряг на Темза да съчувствуват на своите съседи от южния бряг, ако последните попаднат под турското иго, така също е трудно да се запрети на славянските раси да си помагат една на друга, когато една от тях стене под чуждоземно иго.

Батак се намира 30 мили на юг от Татар-Пазарджик, на една възвишеност от клонищата на Балкана. Пътят, по който ние вървяхме, беше една стръмна горска пътечка, по която на места било би трудно да премине и коза; казват, че има и други, по-добър път, но нашият водач със злобното ехидство на източния човек избра именно тоя. Докато се катерехме по горските стръмнини, ние представлявахме любопитно, макар и доста мрачно шествие. Най-напред вървяха двама заптии, облечени в своите живописни дрехи, с лъскави пищови и ятагани на пояса; след тях вървеше нашият водач, така също въоръжен, и най-сетне ние петмина възседнали кой на катър, кой на кон, а пък се довършваше това шествие с 50 или 60 жени и деца, които ни придружаваха до Батак.

Много от тия жени носеха на ръце кърмачета и тежък товар, състоящ се от храна, дрехи, покъщнина и земледелчески сечива, изпросени в Пещера. Даже момиченца 7 и 10 годишни бяха притоварени с различни неща. След три часа път по такива стръмни пътеки, щото повечето бяхме принудени да вървим пеша от страх да не се строполим в зиналата под краката ни пропаст, ние се изкачихме така високо, щото на глед, се намерихме сред облаците, и найсетне, като излязохме из гъстата гора, видяхме пред себе си една прекрасна, малка долина, която се разстилаше като зелен килим. Посред нея течеше един шумлив извор, на който беше направена една стругарница. Жителите на Батак, казват, правели доста значителна търговия с дърва и дъски, и най-сетне, ние видяхме много подобни малки стругарници, общото число на които около Батак достигало до двеста. Сега те бездействуват. Тая живописна долина има богати паши, но нийде се не виждаше нито една крава, нито една овца. Навред царуваше гробовна тишина, гробовно уединение, като с години да не е минавала през тука жива душа. Ние се изкачихме на върха на билото, който ни отделяше от съседната долина и с възторг видяхме една великолепна панорама. Високи гори окръжаваха като амфитеатър едно малко място от 8 до 10 мили в диаметър, което се разсичахе по всички направления от дълбоки долини и гористи места. Аз никога не съм виждал в природата нищо, което така близо да прилича на фотографията на луната в уголемен вид. На дъното на един от тия проходи ние едвам можахме да съзрем едно село, до което, според думите на водача, оставаше ни още час и половина път, макар то да се виждаше твърде близо. Това беше Батак. Около него горските стръмнини бяха покрити с малки златисти полета, посеяни с ечемик и ръж. И макар жетвата отдавна вече да беше готова и класовете да бяха захванали да се ронят, никой - както се виждаше - не се грижеше за прибирането на зърното. Тия полета бяха тъй също пусти, като малката долина, и жетвата гниеше на корена.

След един час ние се доближихме до селото и нашето внимание беше привлечено от няколко кучета, които се трупаха на един хълм, издигнат над селото. Ние се отбихме от пътя и като минахме през останките на две или три каменни огради и няколко градини, взехме да се приближаваме до кучетата, които, като ни забелязаха, сърдито залаяха и побягнаха в съседното поле! Изпървом аз не забелязах нищо необикновено, но конят ми изведнаж хвана да се стъписва. Аз погледнах надолу и видях човешки череп, полускрит в тревата. Той беше съвсем сух и як, като да се е търкалял тук три-четири години — така ревностно бяха извършили кучетата делото си. През няколко крачки аз видях други череп и при него една част от скелет, така също бели и изсъхнали. Колкото се искачвахме нагоре, толкова по-често и по-често виждахме отделни кости, скелети и черепи, но не до там оглозгани, така щото полуизсъхналото, полуизмитото месо стърчеше по тях. Най-сетне ние достигнахме до един малък мегдан, дето земята беше почти равна, само по средата му имаше пукнатина, отдето се захващаше дълбока долина. Като дойдохме до нея ние неочаквано се спряхме, като испуснахме ужасен вик.

Под самите крака на конете имаше натрупан куп черепи, кости, полуизгнили скелети, парчета месо, сурми косми и откъсаци от дрехи. Всичко това, обиколено от раскошна трева, изпущаше страшно зловоние и тука свободно закусваха кучетата, когато нашето непросено появяване ги обърна в бягство. Сред тоя куп аз можах да отлича един скелет още облечен в риза, с басма и обут с шарени чорапи, с каквито се обуват българските моми. Ние погледнахме на всяка страна: навред са вардаляха човешки кости. Отдолу под нас на растояние 100 ярда се намираше Батак. Отдалеч той приличаше на развалините на Херкуланума или Помпей.Нито един покрив, нито една стена не бяха останали цели; всичко представляваше една грамада развалини, над които се носеше един глух шум, приличен на воплите на ирландските плакалници. По-сетне разбрахме какви са били тия чудновати звукове. Преди да слезем в селото, ние още веднаж погледнахме на куповете човешки кости, които се търкаляха по земята, и забелязахме, че останките на дрехите, които висяха по тях, принадлежаха към женските премени. И така, всичко това бяха трупове на жени и моми. Без да слизам от седлото, аз преброих до сто черепа, които почти всичките лежаха отделно от скелетите, следователно, тия злочести жени са били обезглавени. След малко ние влязохме в селото. Върху развалините на първия дом, който се падна на пътя ни, ние видяхме една бедна жена, която като държеше на коленете си едно детенце, огласяваше въздуха с нещо, което не бе ни плачевна мелодична песен, нито горчив вопъл. До нея седеше едно друго дете и безмълвно, с очудване, гледаше към нас. Жената не обърна никакво внимание на нашето присъствие; ние се наведохме, за да разберем какво говореше тя, и нашия преводач ни обясни, че тя повтаряше хиляди пъти едни и същи думи: „къщата ми: моята клета къща! моята мила къща! мъж ми! моя беден мъж! моя драг мъж!“ При следващия дом ни чакаше същата сцена: две жени, едната стара, другата млада, като си клатеха главите и кършеха ръцете, монотонно произнасяха: „Аз имах къща, а сега нямам; аз имах пет деца, а сега остана едно!“ Тая жена се избавила от общото клане и едвам що беше се върнала на своето пепелище, като се ползуваше от нашето идване,или от посещението на Беринга. Те биха могли отдавна да се върнат, но не смеели да се решат да направят това без покровителството на чужденеца. Техният погребален вопъл сме слушали ние отдалеко. Колкото отивахме по-далеч, толкова повече ние виждахме тия злочести, които повтаряха все същите думи. Но посред това отчаяние се виждаха малко сълзи; то беше сухо, кораво, безутешно. Извора на сълзите отколе беше вече пресъхнал и скръбта, мрачната скръб беше длъжна да си намери други изход. Малко по малко тия злочести жени и деца направиха подире ни едно погребално шествие от 400 - 500 души, като ни придружаваха със своя тъжно - печален вопъл, като който, дай, Боже, никога в живота си вече да не чуя. Но преди да продължа моя разказ, трябва да кажа няколко думи за Батак, така щото читателят да може по-добре да проумее всичко,що е станало тук. В това село е имало 900 къщи и от 8 до 9,000 жители, макар и да не е възможно да се определи точно количеството на народонаселението, по причина на съвършеното нямане в Турция на списъци или някоя си достоверна статистика. Даже не е възможно да се придържаш към обикновенното правило да четеш на всяка къща по 5 души, защото българите, както руските селяни, държат се о стария, патриархален обичай, според който всички оженени синове със семействата си живеят в родителския дом до смъртьта на дяда си. И така, понякога под един покрив живеят по 20 - 30 души, зарад това по-вярно е в България да се смята средно число от 8 до 10 жители във всяка къща. Едиб Ефенди в своя доклад говори, че в Батак е имало всичко 1400 жители. По-безсрамна лъжа от тая никога не е казвал даже някой турчин. Скайлер си набавил разписанието на данъците за текущата година, в което се показва, че в Батак има 1420 души, способни за военна служба и задължени да плащат бедел за освобождение от военната служба. В някоя европейска държава тая цифра би означавала общото число на населението до 15,000, но тука не може да се определи повече от 8 до 10,000, както в действителност и удостоверяват жителите на Батак и Пещера.

В Англия и изобщо в Европа имат твърде криво понятие за българите.Аз винаги съм слушал и, да си кажа правото, до последно време самичък мислех, че те са диваци, не по-цивилизовани от американските индианци. Представете си моето удивление, когато узнах, че почти във всяко българско село има училища, и че тия школи, където те не са изгорени от турците, се намират в цветущо положение. Те се издържат от сумите на доброволно възложен на себе си от българете данък, не само без правителствени подбуждания, но и въпреки многочислените затруднения, причинявани от властите, обучението в тия училища е безплатно - и за богатите, и сиромасите. И така надали ще се намери българско дете, което да не знае да чете и пише, и изобщо процентът на грамотните в България, не е по-малък от тоя в Англия и Франция. Така също аз мислех, че българските села се състоят от няколко малоценни къщици. които не е трудно да се направят подир пожара. Но какво беше моето изумление, когато видях, че повечето от тия села са добре съградени градчета с яки каменни домове и значително количество състоятелни, даже достатъчно богати граждане; някои от тях могло би да бъдат сравнени с английските и французски паланки. В действителност излиза, че българите не само не са диваци, но те са трудов, предприемчив, честен, образован и мирен народ.

Що се отнася до българското въстание, имало е слаби опитвания в две - три села, но не в Батак, и излиза, че тука не е бил убит нито един турчин. Даже правителството не твърди нито едното, нито другото.

Най-сетне ние дойдохме до черквата и училището. Земята до толкова беше затрупана със скелети и останки от гниещи трупове, че въздухът ставаше непоносимо препълнен със зловония. Училището се намира на едната страна от пътя, а черковата на другата. Първото, ако съдим по останалите стени, било е славно, голямо здание, способно да вмести от 200 до 300 деца. Под камъните и сметта, които покриват пода на няколко фута, намират са костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорени. Редом с училището има една голяма яма, в която са погребани до 100 трупа две недели подир клането, но кучетата изровили тия импровизирани гробища, а дъждът, като ги напълнил с вода, преобърнал тая яма в отвратителен кладенец, пълен с плаващи гнили трупове. Същото зрелище представлява водата на съседната стругарница на брега на една речица. Отначало двата ù бряга били затрупани с гниещи на слънцето тела, но милосърдното небе пратило силен дъжд, който ги вкарал в коритото на реката и течението завлякло тия останки от човешката касапница, тъй че се намирали трупове, изхвърлени на брега в 40 мили разстояние посред сенчестите гори - гъстите шубраци близо до Пещера и даже до Татар-Пазарджик. Като влязохме в гробищата, ние неволно се спряхме: зловонието беше така силно, че не беше възможно да се върви по-нататак, но ние взехме по една шепа тютюн, и като я държахме до самия нос, отидохме по-нататак. Черквата беше малка и нея я окръжаваше една ниска каменна ограда, сред която бяха гробищата. Отначало ние не забелязахме нищо особено, а зловонието беше така голямо, щото ние едвам бяхме в състояние да гледаме настрани; но малко по малко ние забелязахме, че земята на гробищата е покрита с гноище по-високо от повърхността на улицата на 5 или 6 фута, и излезе, че приетото от нас гноище е купчина човешки трупове е, покрита с дребни камъни. Целите гробища са затрупани на три, четири фута височина с човешки останки и от там излизало страшното зловоние. Подир няколко седмици след клането турските власти заповядали да се погребат мъртъвците, но вонята била така страшна, че било невъзможно да се изпълни това предписание. Останало да се задоволят с това, че закопали няколко тела, нахвърляли пръст над останалите, а в гробищата даже не влезли, но отдалече ги затрупали с дребни камъни. Но това опитване има до малка сполука, защото кучетата разровили камарата и из тая чудовищна гробница стърчаха на всяка страна ръце, крака, глави. Нам ни говориха, че в тия малки гробища се намират до 3000 трупа и ние лесно вярваме на това. Зрелището, което ни се представи, беше дотолкова страшно, че за цял живот не можем го забрави. В тая гниеща, зловонна купчина на места се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по-големи от пръста ми, и ръчици като да са били прострени с молба за помощ. Тука се разлагаха наред под жежките зари на слънцето телата на младенците,които с недоумение са гледали в минутата на смъртта на лъскавото оръжие, облятите с кръв ръце на техните джелати; деца, които са изпуснали духа си посред ужаса, който ги е обзел; моми, които напразно са молили за пощада, и майки, които са се старали да защитят своите рожби. Сега те всички лежат тука безмълвни; не се чува нито плач, нито ужасни викове, нито вопли за пощада. Жетвата гние наоколо по полетата, а жетварите гният на гробищата.

Ние погледнахме в църквата, стените на която бяха се опушили от изгарянето на нейните дървени принадлежности, но се запазили цели. Това е едно ниско здание с тежки, неправилни сводове, под които едвам може да стои човек с висок ръст. Това, което се изправи пред нашите очи вътре в нея, дотолкова възмущаваше душата, че ние не можахме да го гледаме повече от една секунда. Грамадно число тела бяха отчасти изгорени и напълняха черковата с обгорени останки, а отчасти гниеха в най-отвратитеден вид. Аз никога не съм си представял, че ще видя подобен ужас. На всички ни стана тежко и като залитахме като пияни, побързахме да излезем от тая зачумена дупка. с радост се върнахме на улицата, но и там на всяка стъпка срещахме като преди купища гниещи трупове, женски черепи с косми и отделни части от женски тела. Тук ни показаха една къща, дето били изгорени живи 20 души; там се виждаха развалините на друг дом, в който обезчестили и предали на мъченическа смърт 12 моми. Навред ужаси! ужаси! ужаси! В самото село нямаше кучета, които при завръщането на жителите бяха побягнали в околностите; но аз видях две, три котки, извънмерно тлъсти, които спокойно ни гледаха с плувнали в лой очи. Може би, ще ме попитат, защо людете, които се намират сега в селото, не погребват останките на мъртвите, а позволяват на кучетата и котките да ги глождят. Някои опитвания да познаят и заровят телата на роднините си били направени, но останалите живи батакчани са уморени от глад и нямат даже лопати, за да изкопаят гроб. А освен това повечето от тях са жени, които в много случаи напразно са се стараели да засипят с пръст другите там тела. Ние видяхме много примери, че дето е било възможно да се познаят скелетите за тях се грижеха по един най-трогателен начин. Няколко гробове бяха направени, както трябва и даже бяха украсени с цветя. Други представляваха страшна противоположност: от една страна цветя, а от друга — кокали, измити от дъжда. Даже имаше черепи, грижливо положени в градините до стeните и накитени с цветя, като че да не искаха навеки да се разделят с тях. Аз видях един череп, полузаровен в земята и обърнат с лицето към небето в устата му стърчеше китка; повечето скелети и черепи се търкалят без всяко попечение. От 8 или 9000 жители в Батак са останали живи 1200 или 1500, които нямат с що да погребат мъртъвците си. Но защо турците не направиха това? Те ще отговорят, че всичко е отдавна направено и че за заравяне е имало малко хора. От всичките жестоки, варварски и зверски подвиги на турците, клането в Батак е най-страшния; от всичките безумни глупости, направени някога от тях, първо място занимава дивата мисъл да оставят да гният труповете на своите жертви в продължение на три месеца. Но това село се намира в една отдалечена, усамотена местност и те никога не са мислили, че европейците ще си пъхнат и тука носа; затова цинично забележвали: християните не заслужават да се заравят; нека ги ядат кучетата.Ние говорихме с мнозина, но нямахме сила да изслушваме докрай всичките тия печални разкази, и се задоволявахме с това, дето питахме само за числото на погиналите лица от всяко семейство. Колко души бяхте в семейството - питахме ние. “Десет” - отговаряха нам. “Колко останахте?” “Двама”. “А вие колко бяхте?”- продължавахме нашите питания. “Осем”. “Колко останахте?” “Трима”. “А вие колко?” “Петнадесет”. Колко останахте?” - “Петмина”. И така в челяди от пет до двайсет члена останали от един до пет души. Една баба се приближи до нас, като си чупеше ръцете и със сух вопъл, в който нямаше сили, приказа ни, че тя имала трима хубавци възрастни синове: Георги, Иванчо и Стоян, които са били оженени за добри, послушни жени: Райка, Стилиянка и Анка, че те имали дванайсет прекрасни деца: Ангел, Троян, Георги, Иванчо, Петко, Сиса, Богдан, Стоян, Тонка, Гинка, Марийка и Райка. От всичката тая многобройна честита челяд от двадесет души останала само старата баба; всичките други били избити. Едничък представител на това цветущо семейно дърво бил този стар пън, и не е чудно, дето злочестата старица от отчаяние удряше главата си о земята. Така също чухме повест за Благоя Христофора, почтен патриарх от древния тип; той имал пет женени синове и двадесет и седем унуци. Всичкото това семейство живяло под един покрив, а сега са останали само девет души. свещеник в селото Панагюрище, 20 мили далеч от Татар-Пазарджик. На дванадесет години тя се отличавала с такъв ум и хубост, щото местното книжовно дружество решило да ù даде добро образование. За тая цел била открита подписка и със събраните пари изпратили я в женското училище, в Ески-Загра, отворено от американските мисионери и сетне предадено на българите, които и до сега го поддържат. (...)“