Благой Цицелков: Журналистика не се прави на "жълтите павета". Винаги съм вярвал в това

  • 01.12.2022
  • СБЖ
  • Розалина Евдокимова
Благой Цицелков

За журналиста Благой Цицелков бих казала, че е късметлия, защото Съдбата му е отредила да работи това, което обича по наследство, и да сбъдва мечтата си да пътува по широкия свят. Или казано накратко, той е журналист по призвание и пътешественик по душа.

От малцината репортери е, които с днешна дата, като съобщават новината, веднага печелят доверието на зрителите, и то без да търсят помпозни думи и фрази, без да се държат така, сякаш току-що са репетирали пред огледалото.

За пореден път това си пролича преди малко повече от седмица, когато намериха изгубилия се Сашко от Перник. Благой беше живата връзка на НОВА ТВ от „Пирогов“ и трябва да ви кажа, въпреки пестеливата информация, която беше получил от лекарите, неговият репортаж успя да хване за гърлото от вълнение много телевизионни зрители. Защото репортерът с огромна доза човещина разказа за състоянието на детето, без да влага подтекст или доза съмнение за случилото се със Сашко, докато някои колеги дори и в този толкова изпълнен с вълнение ден не пропуснаха да „овкусят“ репортажите си с щипка съмнение или недоверие в това, как е намерено детето.

Журналистът признава, че е работохолик и винаги, докато обикаля света, мисли как да покаже на зрителите интересните сюжети, на които попада.

За своята работа Благой Цицелков е носител на десетки журналистически отличия. Сред тях са наградите от Съюз на българските журналисти (2017 и 2019 г.). За документалната поредица  „В търсене на Камен“ е носител на специалната награда на фестивала „Българската Европа 2015“, както и на приза „Скритото добро“ на Столична община за 2016 г., и на „Достойните българи 2017“. Благой Цицелков е и носител на отличието от конкурса „Журналистика за хората“, организиран от фонд „Валя Крушкина“.

От май 2021 г. Благой Цицелков е избран за член на УС на СБЖ.

От септември тази година той работи и за фондация „Лъчезар Цоцорков“, като мениджър на направление „Образование“. Основният му фокус е насочен върху темата за медийната грамотност.

Благой беше така любезен да приеме поканата и да гостува на сайта на СБЖ, за да сподели какво мисли за българската журналистика с днешна дата и кои са основните и полезни приоритети и идеи, които биха били важни за СБЖ като неправителствена организация.

- Нека започнем нашия разговор с това, че за теб журналистиката е шанс да сбъднеш детските си мечти и то при положение, че си наследил професията си от родителите си. Ти сам ли реши да тръгнеш по техните пътеки, или те ти дадоха насока да сбъднеш това желание, Благой?

- Реших го сам, беше вътрешен порив. Вкъщи имахме една видеокамера, свързвах я с телевизора в хола и предавах от моята стая. Измислях си тема, гост, имах декор… Понякога майка ми влизаше в ролята на "събеседник". Бил съм много малък - 7-8 годишен. От една страна ми беше интересно технически, че мога да свържа камерата с телевизора, а от друга - това, да "правя" телевизия. Родителите ми бяха верни на писаното слово. После всичко се случи от самосебе си. Получих награда от конкурс за есе. Тя беше участие в православен лагер за рисуване на икони и там дойде екип на едно детско предаване в TV7, за да направят епизод за мен. Бях на 13 години. И някак се харесахме - те ме взеха в екипа си и станах водещ на детско предаване. Това беше през 2006 година. Вкъщи просто го съобщих, нямаше обсъждане, (смее се). Сега, 16 години по-късно, правя едно и също - разказвам истории от екрана.

- Сам се определяш като журналист по призвание и пътешественик по душа. Това помага ли ти в репортерството?

- Репортерът е пътешественик. Журналистика не се прави на "жълтите павета". Винаги съм вярвал в това. Пътувал съм много, бил съм в стотици градове и села - само така можеш да видиш истинската България. От една страна, с радост откривам предприемчиви българи, които правят бизнес, борят се и им се получава, а  от друга, с тъга в очите срещам заклещени в сивотата хора, които не могат да изплуват. Може би искат, но са забравили как. Покрай работата ни за "Темата на NOVA" с оператора Росен Илиев открихме родопското село Орехово, където, борейки се сякаш с вятърни мелници, един наш учен - Емил Тихолов, изобретява вода със злато, с аромт на рози. Можем да си ги купим в Дубай, Катар, пият я принцове, но я няма в българските магазини. В неговата история можем да чуем за битката с мафията, за липсата на хора, с които да работи. По малко от всичко онова, което ни пречи да се развием или по-скоро да се върнем към онзи български устрем, типичен в края на ХІХ и началото на ХХ век.

- Разкажи повече за страстта ти да пътуваш и къде ти беше изненадващо да попаднеш? Кои срещи си запазил завинаги в спомените си?

- От дете мечтая да пътувам. Запленяваха ме разказите на дядо ми, който като треньор на националите по лека атлетика беше обиколил целия свят. В годините, когато България е затворена за външния свят, той се беше докоснал до множество култури. Другият ми дядо също е пътувал много, строейки мостове и инфраструктура в Африка. Родителите ми също. И така започнах и аз, на чисто, при отворени граници. Имах щастието да посетя десетки държави. Пазя топли спомени от къде ли не. Бяхме в Южна Корея с колеги, като част от делегация на СБЖ, но имах за всеки случай камера със себе си. Нямах намерение да правя филм. Първото ни сядане в един ресторант се оказа съдбовно, имаше нещо специално - пхенянски студени спагети. Е, зачудих защо Сеул предлага такова ястие. Отговорът се оказа прост - бегълци от Северна Корея направили ресторант, който днес всички наричат „посолството на Северна Корея в Южна Корея“. А въпросните спагети се оказаха ключови за дипломацията. Лидерите на Северна и на Южна Корея ядоха точно тези пхенянски студени спагети в първите си преговори за мир. Това се превърна в 30-минутен филм.

- Що за човек си? Едно на ръка е, че си талантлив, за което говорят твоите отличия. Но коя е движещата ти мисъл и за какво мечтаеш? Изобщо, в репортерството мечтите имат ли място, или само трябва „хладен ум и горещо сърце“, които да помагат при „нищенето“ на заплетените ситуации, с които се срещаш непрекъснато?

- О, що за човек съм! Ще ти посоча мнозина, които да попиташ. Движещата ми сила е да се старая да разбирам причинно-следствената връзка в нещата, които ни се случват. Не приемам нещата просто така, а винаги търся отговори. Истината е, че съм много премерен и хладен в работата си. Оосвен репортер съм бил и продуцент на сутрешен блок и новини. Тогава, ако нямаш хладен ум, можеш да се закопаеш за секунди. Същото е и на терен, когато отразяваме бедствия, протести, тежки катастрофи или брутални случаи на насилие. В тези моменти се дистанцирам от случката. Не харесвам, когато репортер с треперещ глас ми съобщава и без това кофти новина. На границата с Украйна, когато виждах стотици възрастни жени да изпращат дъщери и внуци и да се прибират в родината си, си позволих да бъда по-емоционален и във финала на живата си връзка да говоря от първо лице. Има такива изключителни моменти, в които е трудно да се дистанцираш.

- Според теб какви качества трябва да притежава добрият журналист в съвременния свят като подготовка, характер, знания?

- Може би трябва да питаш някой добър журналист (усмихва се). Но ти каза: "подготовка". Един журналист трябва да има подготовка, да е чел, да е информиран, да следи процесите. Никога не съм вярвал в тезата: "О, това не ми е ресор". Един политически репортер трябва да е достатъчно адекватен, когато е на "мой" терен и попадне при пострадалите в катастрофа или по време на църковна служба, както и аз, когато по изключение отразявам работата в Народното събрание. Извън това е важно едно-единствено нещо - да не те е страх да задаваш въпроси.

- Ако перифразирам заглавието на един прекрасен български филм – светът е голям и какви опасности дебнат отвсякъде журналистите?

- Най-голяма опасност е критично ниското ниво на медийна грамотност у нас. Твърде много хора се информират от сайтове със съмнителни собственици, четат новини в социалната мрежа и губят доверие в традиционните медии вследствие на пропаганда. Към 2022 г. в България няма действаща национална стратегия за медийна грамотност. Законът за радиото и телевизията пряко задължава СЕМ и Министерството на културата да провеждат политика за медийна грамотност, но към момента не виждаме да го правят. А в Министерството на образованието и науката вече трета година пишат стратегията си по темата, от която очакваме да разберем как медийната грамотност ще влезе в класната стая. Процес, който в страните от бившия социалистически блок, като цяло върви трудно, заради общия навик за една-единствена истина, която идва от контролирани медии. Поради тази причина се отдавам активно на каузата за въвеждане на медийна грамотност у нас - сред ученици, учители, възрастни хора. Имаме нужда обществото ни да стъпи на истината, не на лъжата и пропагандата.

- Смяташ ли, че днес българският журналист е свободен, а медиите независими?

- Смятам, че това винаги е било въпрос на избор. Ние виждаме достойни имена от българската журналистика и от времето преди 1989-та. Ето, един Дамян Обршеков, когото в началото на ноември отличихме по случай всеотдайната му работа за българската журналистика. Виждаме колко е поляризиранн светът, колко са поляизирани медиите в една страна като САЩ, например. Смея да кажа, че у нас има много повече свобода, отколкото си мислим.

- Казват, че най-ценният капитал на журналиста е доверието. Ти как печелиш доверието на хората, с които се срещаш? Те веднага ли се отварят пред теб да споделят проблемите си?

- Да спечелиш доверие е лесно, трудно е да го задържиш. Щастлив съм, че хората, с които съм работил, не са се чувствали излъгани. Никога не съм си позволявал да манипулирам думите на хората за да си спечеля евтина сензация.

- А какво е мястото на журналистическата етика и нужни ли са кодекси, които да я регулират? Какъв според теб трябва да е балансът между принципите на журналистическата етика и на свободата на словото?

- Колкото и кодекси да напишеш, нищо няма да промениш. Промяната трябва да се случи чрез ативно журналитическо съсловие, което да се контролира само. Ние много добре знаем принципите и стандартите за работа. Просто понякога за някого гоненето на рейтинг е по-важната цел. С години битувалото мнение, че ограничения и регулации в медийния свят ще са пагубни за демокрацията, започват да отстъпват пред тези, за ограничения в името на по-малко фалшиви новини. Донякъде съм съгласен с този тип регулация, но е много важно “покрай сухото да не изгори и мокрото".

- Ти си член на УС на СБЖ. Според теб той може ли да има предопределяща роля за журналистиката и обществото?

- Съюзът може да даде рамка, да бъде адекватен помощник и защита за своите членове. В момента ние лекуваме и превързваме “стари рани”, но не забравяме и основната си цел. Предложили сме законодателни промени за защита на журналистическия труд, които вече пета година отлежават по бюрата. Извън това има за вършене още много и е необходимо цялостно преосмисляне на начина ни на функциониране.

- Изненада ли те изборът ти да бъдеш член на УС на СБЖ и какви са твоите приоритети и идеи, които биха били полезни за работата на Съюза?

- Да, изненада ме, защото това беше предложение на колеги по време на Общото ни събрание, където бях делегат. Никога не съм имал амбиции да бъда член на УС на СБЖ, но благодаря за гласуваното доверие. Приех тази работа, защото ми беше важно да видя какви са проблемите на Съюза, какво не правим по най-добрия начин. Мой приоритет е да успеем да завършим всички съдебни битки за имотите ни, да получим дължимото от некоректните платци и да управляваме така съюзното ни имущество, че да имаме средства за социално-синдикална дейност и за работа по проекти. Съюзът е дължен да работи активно с колегите от регионите, да предлага професионално развитие и достъп до ресурси, да е медиатор по теми като медийната грамотност, фалшивите новини и дезинформацията. Привличането на млади кадри в Съюза, също е мой приоритет.

- Големият наш журналист Филип Панайотов казва: „У мен се пробуди старият вестникар, който някога си въобразяваше, че словото може да направи човека по-добър, живота по-хубав и света по-справедлив”. В края на разговора ни вярваш ли в тази журналистическа кауза?

- Започнахме с въпрос за семейството и неусетно завършваме с въпрос за семейството, защото големият наш журналист Филип Панайотов е бил главен редактор на моята майка Екатерина Костова, когато тя е работила като редактор за вестник "АБВ". Тези думи са част от анотацията на "Изрезки от старите вестници". Там Панайтов признава, че е имал колебания дали да публикува старите си, както ги нарича, "пожълтели" текстове. Призовавам всеки бъдещ журналист да ги прочете, защото в тези "изрезки" ще открие много истина и смисъл.

Снимки Личен архив

Представяме ви