Начало
 
 

Здравка Евтимова: И днес като в преломни исторически времена ролята на будителите е незаменима

30.10.2020 /08:00 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Стойността на един писател се измерва с качествата на книгите, които е създал. Но и с думите, които споделя и отправя към всички в дни на големи изпитания, когато намира истинските опори в „миналото незабравимо и пресвещените старини“.

В чиито думи и размисли се докосваме до примера и подвига на народните будители, без които не можем като българи. Един от тези съвременни автори е безспорно Здравка Евтимова.

В творчеството си, многобройните книги, тя разкрива големия си, истински талант, а с поведението си в болното ни общество – честност и искреност, болка и тревога, но и вяра.

Има какво да ни припомни за великия скромен подвиг на будителите… И то в дни на изпитания, когато някои използват стоварилата ни се пандемия за разединяване и противопоставяне,за страхове и тревоги и неверие в собствените сили. И ако тя буди респект и е оценена като един от силните български съвременни автори, не бихме пропуснали да кажем, че Здравка е и от онази рядко срещаща се днес порода хора, щом се докоснеш до които, усещаш как събуждат обич и доверие. Усещането за тях е, че ги познаваш сякаш от сто години. И да благодарим на съдбата, че ги има!

Разговаряме в навечерието на един от най-светлите български празници, г-жо Евтимова, Деня на народните будители. Днес нуждаем ли се от будители, или сме изпаднали в дълбок и непробуден сън?

Не е възможно да сме изпаднали в сън дълбок. Напротив! Днес сме много по-будни по редица причини. Нашата национална история е низ от тежки изпитания. Във всеки един момент всеки човек, който се самоопределя като българин, който е израснал под българското слънце, е имал нужда от духовна опора. Имал е нужда от светлина, от думи, които от една страна да му дадат кураж, а от друга – да му докажат, че той не е роден случайно под българското слънце. Като българин има не само щастието, но и отговорността да съхрани българщината и да я предаде напред във вековете.

И точно такива думи са изричали будителите. Хората, за които на първо място е била благостта от произхода, била е страстта да отдадат енергията си на онези, които по една или друга причина са не толкова корави, не толкова силни, образовани. Именно това са будителите.

И днес, както и в тези преломни исторически времена тяхната роля не само, че не намалява, а става незаменима. И поради това, че не сме се отдали на сън, днес нашите очи са повече от всякога отворени и за света, и за онова, което става в България. И будителят ще е този човек, който успее да съхрани гордостта, убедеността, че талантът на българите ще процъфтява, че чувството за справедливост, способност да направим страната си и света по-добър никога няма да угасне. 

И ако 19 февруари „е дата, която осветява с особено зарево България“ (Здравка Евтимова - слово за Левски, 19 февруари 2020 г. – бел.автора), то 1 ноември какво носи на страната ни?

Първи ноември е общото сърце за всеки човек, който се чувства българин. Защо? Защото независимо от произхода си, от банковата си сметка, човекът, самоопределящ се като българин, носи у себе си усещането, че не е роден случайно,че има една историческа мисия, която е утре хората в България да се чувстват по-щастливи, по-спокойни и по-справедливи. А то може да бъде постигнато днес, независимо на коя прослойка сме представители, живеем с убедеността, че притежаваме знание, че притежаваме умение. А тях никой не може да ни отнеме.

Това прави будителят – да ни накара да ги придобием, да ни поощри да знаем, че сме силни, че можем да ги постигнем и да знаем,че историята е богатство със своята мъдрост, а бъдещето – с перспективите, отворени за всеки човек.

Рядко ми се случва с днешна дата да съхраня в архива си нечии слова, които, според мен, са важни и си заслужават да бъдат препрочитани много пъти. Такова е вашето слово при отбелязването на трагичната гибел на нашия Апостол Левски, което споделихте пред паметника му през февруари тази година. Как си обяснявате страстта на българските политици да кичат кабинетите си с неговия лик, а едновременно с това да не са подвластни на заветите му? Срамуват ли се днес „костите на Дякона“ от случващото се в неговата България?

Това, че политиците слагат портрета на Левски кабинетите си, би следвало да има две измерения. На първо място, ако политикът изявява себе си като човек, който би следвало да съпостави в периферията на успеха и да има в съзнанието си мисълта, че е отговорен за бъдещето на народа, то с чиста съвест портретът на Левски може да стои в кабинета му. Но колцина са такива? И точно затова Левски и днес продължава да бъде онова мерило, което отхвърля категорично хората, които поставят собствения си интерес, банковата сметка, добруването на своята родна кръв, потомството си пред съдбата на народа.

Такива политици никога няма да живеят в паметта, имената им да красят площади и улици в България. Да, те може би ще натрупат милиони, но това ще са милионите на срама. Те ще бъдат не като клеймо, а духовен затвор за техните потомци и въпреки, че са наследили пари, те няма да се гордеят с дедите си. Ако пък са наследили политици, а аз съм убедена, че има и такива, които оставят себе си на задна линия, такива ще оставят името си на потомците и те се гордеят с него. Може и да нямат пари, но те ще знаят,че продължават кръвната линия на род, дал нещо за България. Политикът е важен с това, колко е дал, а не колко е откраднал. И тези, които са откраднали, са не само срам за Левски, те са срам и за България, и за Европа, и за света.

А какво е за вас словото и каква е ролята му за будителството?

Будителството е начин човек да заяви, че не се продава, че няма цена, която да откупи чувството му за достойнство. Това на първо място. Отстоява на съблазънта да служи на тази или онази политическа котерия, група, правителство, власт. Той действа със съзнанието, че съвестта му е чиста преди всичко пред самия него.

И второ, той е съкровищница на знание, а то, само по себе си, е единствената сила, която те прави независим. Никой не е в състояние да открадне онова, което умееш, и никой не би те нарекъл,че си калинка или си спуснат с парашут, или че някой ти пази гърба. Знанието пази несамо гърба, то създава лицето ти, то създава престижа, и то не само твоя собствен, а и на хората, които споделят идеите ти и които са повярвали, че е важно сами с много кървав и упорит труд да бъдем хора знаещи, и които притежават умения и качества, за да бъдат способни да помогнат не само на отделния човек, а и на човечеството.

Днес има ли място за истинска литература и журналистика при положение, че българинът посяга все по-често към жълтите издания и за него социалните мрежи са сериозното четиво, а и място за изява?

Може би отговорът ми да ви смае. Смятам, че социалните мрежи са врящ и бълбукащ казан, а когато нещо ври, отгоре излиза мръсна пяна. Но както навремето са се опитвали да добиват злато, то винаги на дъното на този казан ще има едни малки късчета самородно злато. И тук е важно да не посрещаме с предубеден поглед онова, което се случва в социалните мрежи, а да бдим за появата на мъдрост.

Разбира се, ще има и отровна пяна, но това в никакъв случай не изключва възможността на дъното да има късчета самородно злато. Мъдрият човек следва да ги търси, да осъзнава ясно пяната каква е, но нека да анализира кое е вредно и кое не. Този анализ да му помогне да потърси мъдростта. Няма нищо по-добро от това, човек да е свободен и да каже какво мисли, но е важно и да осъзнава дали мислите му представляват ценност или не са просто едно пропагандиране на глупави схващания. Тук е важна отново ролята на знанието, на образованието. Докато се учи, умният човек използва всяка минута да черпи знания от своя учител. Имаме прекрасни мъдри учители.

За вас какво е книгата в съдбата и бита на българина? В недалечното минало пред книжарниците на „Славейков“ се редяхме на опашка за новоизлязло заглавие. Сега на този площад емблематичната скулптура на баща и син Славейкови  стои сякаш е захвърлена случайно там сред сивата пустош, която преди „ремонта“ на духовното сърце на София беше оживено средище на книгата. В книгите ли някои видяха грозното лице на София, и за да казват днес с гордост, че са направили по-красив този кът, поставиха някакви зловещи метални инсталации, които навяват асоциации на бесилки…

Площад „Славейков“ е родният дом на Софийската градска библиотека, която е духовното сърце на София. От друга страна може би е мъдро отново да се върнат масите с книгите и „бесилките“ ще загубят своя зловещ привкус и може би ще ги наречете светлините на книгата. Когато нещо се направи, винаги може да е стъпало към нещо по-добро, и защо да не се завърнат и книгите. Това би било добре.

Там е и Френският културен център – една от посоките на културните връзки. А знаем, че няма по-кратко разстояние между човешките сърца от културата.

Ако площад „Славейков“ е духовното сърце на София, добре би било да се завърнат книгите, които в комбинация със Софийската градска библиотека и Френския културен център отново ще затупти с онова, което винаги е вълнувало хората – духовните постижения на един народ. А най-добрият барометър за тези постижения са именно книгите. Нека те са върнат на площада.

Българинът се обръща както към нашата литература, така и към световната. И това е така, защото българската литература е една от красивите плодородни ниви на световната литература. И с това, че ние сме народ, малък на брой, можем да докажем, че в малка и красива България се ражда мощна и красива литература. Затова на първо място да четем световните постижения и да се съизмерваме с тях и живеем с мисълта, че днес България е способна да каже нещо на света със своята литература и изкуство.

И ще припомня една мисъл: Има незаслужено забравени книги, но няма незаслужено запомнени книги. И сега е моментът българските творци да създадат нещо, което не може да бъде забравено от света. Това виждам като наше предизвикателство, което съзнателно не наричам непосилна трудност, защото тя отнема от духа и енергията, но като се каже предизвикателство, в нашите умове, в нашите ръце се влива нетърпение и стремеж да дадем нещо. Човек, който дава, е човекът, който постига. А този, който краде, е този, който слага точка на своето достойнство. А такъв без достойнство, дори да създаде нещо, то няма да даде тласък нито на него, нито на човечеството, а тласък на срама. 

Имаме ли нужда от „духовни бунтари“ и те имат ли място и потребни ли са и днес? Или днешната „бунтовност“ е обърната към миналото и търси възможности за собствено оцеляване? А колкото ги има, словото им стига ли до хората при този господстващ облик на медиите?

Според мен бунтарят е човек, който се стреми да подобри положението - било то икономическо, социално или културно. И то не само говорейки, а и със своето поведение, с ежедневните си действия да показва и на себе си, и на общността, че е на висотата на думите, които изрича. Иначе би останал като купчина есенни листа, разнасяни от вятъра, ако има само красиви думи.

Разбира се, аз вярвам, че думите, хвърлени на вятъра, струват повече от банкнотите, хвърлени на вятъра. Защото хвърлената на вятъра дума ще попадне в нечие сърце и ще покълне там, докато банкнотата ще я намери човек, ще я похарчи и какво? Може най-много да се похвали,че е намерил нещо. Докато думата не умира. Тя става част от кръвообращението на човека.

Да, бунтари има, но аз ценя онези, които освен, че пишат красиво, рисуват смело, създават смели театрални постановки, действат във всекидневието си почтено, с достойнство. Не се поддават, не търгуват таланта си, защото талантът е противоположността на стоката. Той не е стока, но превърне ли се в такава, започнели да обслужва даден интерес, било то икономически, политически, какъвто и да е, талантът умира. Така, както би умряло житното зрънце ако го захвърлиш в Сахара. Зрънцето, което би нахранило хората, ако покълне, но ако го хвърлиш на пясъка, ако се продадеш, то умира.

Стрували си човек да даде нещо, което му е дала Вселената, която някои хора наричат Бог, за да си плати сметките? Човек може и камъни да дяла, да шие обувки, да носи на гръб торби с пясък, да изнася лекции в университета, може да прави всичко, за да изкара пари, а талантът е онзи момент, когато си докоснат от Бог. И не си струва да го омърсява, продавайки се.

И в този контекст какво мислите за днешната журналистика и връзката й с духовния живот на българина? Преди дори 4-страничните вестници, радиото и телевизията, редовно отделяха много място на проблемите и постиженията на изкуството и културата, отразяваха се нашироко културните събития. Сега дебелите вестници, многобройните телевизии са пълни с криминални случаи и лъскавия живот на лъжеелита. Престъпленията се приемат като норма. Можем ли да говорим за отговорността и на медиите за настоящата ни съдба?

Човекът е сплав от добро и зло. В различните моменти от живота му, колкото и големи усилия да полага, понякога злото и завистта вземат връх. Всъщност, слагат кръст на самия човек. Когато някой завижда, то той унищожава себе си. Когато журналистиката се концентрира върху черната страна на човешката природа, а тя съществува безусловно във всеки един, тя рискува да стане проводник на злобата, а тя знаем до какво води - до кръст, до заличаване дори на самата медия, която я проповядва.

Затова аз намирам причините за тази концентрация на вниманието върху черните страни. Те като че искат да вземат превес, но това никога няма да стане. Така че и в най-черните моменти на чумни епидемии, както сега е тази пандемия, по време на войни, на фашистките концлагери, наред с хората, които са мислили само за кожата си, е имало и такива, които са се извисили над злобата, завистта и над желанието да оцелеят.

Това правят и онези предавания на медиите със съсредоточен избор върху изкуството, защото то без никакво съмнение е единственото средство добрата страна, светлата страна в човешката природа да се прояви в такива периоди на тежки изпитания, в които множество съдби са прекършени, много човешки таланти са стъпкани. А това не може да стане както да бъде стъпкана една хлебарка, защото колкото повече е тъпкан талантът, толкова повече избуява.

Това е като една смокиня, която расте в София. Студът я замразява и си мислим, че тя е умряла. Нищо подобно! Напролет тя избухва отново и още по-силна и се е аклиматизирала. Така че тези предавания, колкото и малко да са на брой са именно тази смокиня, която винаги се възражда.

И винаги има очи, насочени към тях. Тези очи, насочени към смокинята на духа, са всъщност нашата надежда, че светлата страна ще оцелее. И не само това, а ще има и период, когато ще води младежта, хората в зряла възраст и по-възрастните напред, а това означава да осъзнаем, че сме силни, че няма нужда да протягаме ръка като просяци, че не е нужно да чакаме нечия помощ, защото помощта е в самите нас.

И в края на разговор ни ще ви помоля да отговорите на блицанкета по заглавия на някои ваши книги, но не за тяхното съдържание и история, а как ви звучат като гледате днешния живот:

Колко струва „Кръв от картица“ и тя целебна ли е за болния българин днес?

Ако българинът е болен, то това е заболяване, което подлежи на бързо лечение и още по-бързо възстановяване. На българина не му е нужна кръв от къртица. На него му е нужно упование, че той ще може да се справи с предизвикателствата. Време е лекарството за нас, българите, да бъде думата предизвикателство. И убедеността, че ще се справим с него. Никаква кръв не ни е нужна. Нужна ни е увереността, че можем, а ние можем.

Какво видяхте в „Зелените очи на вятъра“?

Изпитвам лична тъга за децата, които понякога са лишени от достатъчно обич. Карл Густав Юнг казва, че едно дете може да даде нещо, когато стане пораснал мъж. Не може да даде нещо, което не е получил в детството си, когато стане възрастен мъж. Това е и моята болка. Децата, които не получават не храна, дрехи, но някои от тях не получават достатъчно обич. Обичта е не само лекарство и посока. Обичта побеждава всичко. Ако искаме да победим било то нашата собствена слабост или недоимък, трябва да обичаме някого. Може да е един човек, едно дърво, но да знаем, че сме готови да дадем всичко от себе си и себе си дори. Колкото повече обичаме, толкова по-силни ставаме. Така поне мисля аз.     

Коя е „Добрата страна на нещата“ с днешна дата?

Да не се отчайваме от трудностите и да се водим от прекрасната латинска максима, че ковейки, се става ковач. Така че нека идват трудни неща. Трудното ще ни направи майстори. Лекият живот никого не е направил майстор.    

Кого не бихте ударили „В гръб“ и какво не искате на вас да ви се случи „В гръб“?

Никого не бих ударила в гръб,защото не е в характера ми. Ако някога излъжа дори нещо дребно, веднага ми се случва нещо лошо. Нека ме удрят в гръб колкото искат. Гърбът ми е здрав. Има английска поговорка, че Бог създава гърба колкото е товарът, който е подготвил за него. Така че моят гръб Господ ми го е дал и не обръщам внимание на ударите.

И все пак – оптимист ли сте?

Абсолютно!

Снимки Личен архив

Сподели в
 

В памет на големия български публицист и символ на непримиримата гражданска съвест, станал жертва на "белия терор" през 1925-та именно заради честното си и остро журналистическо перо, публикуваме откъс от книгата на Велислава Дърева „Атентатът`25. Денят, в който се отвориха портите Адови”

20.11.2020/12:06

Навършиха се 100 години от смъртта на автора на „10 дни, които разтърсиха света” - легендарната хроника на обрата от 1917-та. А преди това журналистът от САЩ издава „Войната в Източна Европа” - резултат от обиколката му из балканските и източноевропейските страни през 1915-та. В София се среща с Йосиф Хербст, който му синтезира македонския стимулант на политическите решения у нас. Рид открива и откъде иде „подкупничеството” из нашите земи.

19.11.2020/19:35

Георги Атанасов няма нужда от никакво специално представяне – най-добре го представя дългогодишната му и изключително ползотворна журналистическа дейност, непрекъснатите му срещи чрез радио, телевизии, вестници с многохилядните почитатели на журналистическия му талант, които търсят мнението му по актуалните проблеми, които ги вълнуват. Верния и задълбочен анализ, силното българско слово…

16.11.2020/11:54

През десетилетията, в които бе хроникьор на ужасите на войната, големият британски журналист никога не се свенеше да търси отговорност от властимащите. Той си отиде на 30 октомври т.г. на 74-годишна възраст.

11.11.2020/20:10

Стойността на един писател се измерва с качествата на книгите, които е създал. Но и с думите, които споделя и отправя към всички в дни на големи изпитания, когато намира истинските опори в „миналото незабравимо и пресвещените старини“.

30.10.2020/08:00

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

В памет на големия български публицист и символ на непримиримата гражданска съвест, станал жертва на "белия терор" през 1925-та именно заради честното си и остро журналистическо перо, публикуваме откъс от книгата на Велислава Дърева „Атентатът`25. Денят, в който се отвориха портите Адови”

20.11.2020 /12:06 | Автор: Велислава Дърева | Източник: СБЖ

Навършиха се 100 години от смъртта на автора на „10 дни, които разтърсиха света” - легендарната хроника на обрата от 1917-та. А преди това журналистът от САЩ издава „Войната в Източна Европа” - резултат от обиколката му из балканските и източноевропейските страни през 1915-та. В София се среща с Йосиф Хербст, който му синтезира македонския стимулант на политическите решения у нас. Рид открива и откъде иде „подкупничеството” из нашите земи.

19.11.2020 /19:35 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

Георги Атанасов няма нужда от никакво специално представяне – най-добре го представя дългогодишната му и изключително ползотворна журналистическа дейност, непрекъснатите му срещи чрез радио, телевизии, вестници с многохилядните почитатели на журналистическия му талант, които търсят мнението му по актуалните проблеми, които ги вълнуват. Верния и задълбочен анализ, силното българско слово…

16.11.2020 /11:54 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

През десетилетията, в които бе хроникьор на ужасите на войната, големият британски журналист никога не се свенеше да търси отговорност от властимащите. Той си отиде на 30 октомври т.г. на 74-годишна възраст.

11.11.2020 /20:10 | Автор: Белен Фернандес | Източник: baricada.org/middleeasteye.net

 Спомени и архиви

Тази година сп. „Златорог“ отбелязва своя 100-годишен юбилей. По този повод на книжния пазар се появи специално издание на списанието, публикувано от издателството на НБУ.

29.11.2020 /14:57 | Автор: Елка Трайкова, Михаил Неделчев | Източник: Култура

Със Стойчо Банчев бяхме колеги във в.”Народна младеж”. Беше недъгав: като дете го прегазила каруца и гръдният му кош беше деформиран. Но струваше колкото 10 „нормални”.

24.11.2020 /12:00 | Автор: Константин Иванов | Източник: nabore.bg

 Акценти и позиции

Талантът и моралът на големия български публицист, „безследно изчезнал” заради острото си перо и гражданската си съвест при „белия терор” през 1925-та, вдъхновяват и мотивират и днес Съюза на българските журналисти. Девизът „Никому в угода, на никого напук” е девиз и на СБЖ.

20.11.2020 /11:29

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова гостува в предаването „Делници” на телевизия „Евроком” и отговори на въпроси на водещия Николай Колев по актуални теми от дейността и позициите на СБЖ.

18.11.2020 /21:35

По повод лансирания от правителството Проект за Закон за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията Управителният съвет на Съюза на българските журналисти изразява следното становище:

17.11.2020 /17:27

 Мнения

Предложените промени в Закона за радиото и телевизията (ЗРТ) приличат и са адекватни на политиката и практиката на управляващата коалиция у нас. Все едно здравният министър да проверява качеството на пътищата от джипката на премиера, а министърът на културата да дава указания за здравеопазването и промени в правилата за предпазване от коронавируса...

15.11.2020 /07:05 | Автор: Лозан Такев, член на УС на СБЖ | Източник: СБЖ

С предложените поправки ЗРТ заприличва отново на многократно кърпен и с петна асфалт от медийната мрежа.

14.11.2020 /11:08 | Автор: Проф. д-р Петко Тодоров | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 22 гости

Бързи връзки