Начало
 
 

Надежда Кабакчиева: Животът е по-силен от всичко и в него винаги присъства книгата

23.05.2020 /08:20 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Надежда Кабакчиева

Един от най-красивите месеци в годината – май, ни радва не само с облечените в бяла премяна дървета и раждащата се пролет, а и с очакването,че идва Денят на равноапостолните братя Кирил и Методий, когато отбелязваме българската просвета и култура, когато част от учениците завършват школото и поемат нелекия и пълен з неизвестности път на живота. Тогава не пропускаме да отбележим и почетем труда на всички подвластни на българското слово, сред които сме и ние журналистите, а и тези,които издават книгите. В навечерието на празника „се срещнах“ с една дама, съчетала в себе си тези две толкова отговорни и трудни професии. В дните на пандемия разговарям с известната журналистка и издател Надежда Кабакчиева.

С нея се “срещаме“ виртуално – по скайпа, защото като изпълнителни граждани спазваме определената дистанция заради „невидимия враг“ (по ген. Мутафчийски). Това обаче не ни пречи да нищим проблемите в занаята ни и Надя да сподели за сайта на СБЖ за преживяванията по неравния и невинаги покрит с цветя и рози път на журналиста и издателя. През 1991 г. тя възражда за нов живот основаното през 1937 г. от баща й Стефан Кабакчиев издателства „Слънце“, просъществувало до 1948-ма, когато народната  власт го национализира. Надя успява да наложи марката и днес то е сред уважаваните и ценени издателства. Заедно с нея е и синът й Ванко, който също е „заразен“ от вируса любов към книгата, а както споделя Надежда, и внучката също не е безразлична към тази благородна мисия.

„Ето, че дойде времето да направим това интервю.  Искам да ти благодаря, за търпението и за хубавите въпроси“ – каза в началото на нашия разговор Надежда Кабакчиева.

Оказа се, че коронавирусът удари не само хората , а и живота ни, Надя. Издателската дейност също не беше пожалена. По този повод близо 100 издателства и книжарници застанаха зад кампанията „Купи една книга“. Мнението ти за тази инициатива и издателство „Слънце“ включи ли се в нея?

Разбира се, че се включихме в тази инициатива, но ми се струва, че мисълта на хората в този момент беше обърната към проблема, който ни връхлетя, и не чак толкова се разгърна и нямаше толкова активен живот. Инициативата все още продължава и с днешна дата и се надявам сега да се пооправи малко, но на хората и джобовете им се изпразниха. Сега, за да купиш книга, трябва да имаш настройката, която в момента е свързана с пандемията, и второ – да имаш пари, които почти ги няма и всякакви резерви са стопени. Ще видим от тук нататък как ще се развият нещата,защото ситуацията е много непредсказуема. Не губя надежда, защото се казвам Надежда и тя е закодирана и в името ми, и в мен самата. Но не мога да дам ясни представи, както и никой за нищо не дава.

И въпреки това, което ни връхлетя, могат ли днес четящите хора да помогнат на издателите?

Могат, единствено купувайки книги. Наблюдавам книжарницата, която е до нашия офис, където от време навреме някой се престрашава да влезе. Та ще видим как ще се отпусне душицата и кесията на българина. Дано! Имаме верни хора, които за хляб няма да дадат пари, но ще си купят книга.

Да ти кажа кое ме впечатли сега по време на тази принудителна изолация - че в многото разговори и анкети повечето хора, останали си вкъщи, споделяха, че са намерили спасение от условията, на които бяха подложени, в книгата. Някои дори сега са я открили и тя вече се е превърнала в необходимост.

В началото на изолацията много хора си направиха програми за гимнастика, за четене на книги, за слушане на музика. Други ми споделиха, че нямат нови книги и за втори и трети път препрочитат старите. Дори приятели ми сподели, че искат да четат, но не могат. Вероятно поради това, че всичко продължи много дълго, но се надявам, че ще започне всичко да се възстановява и също и интересът към книгите. Абе животът е по-силен от всичко и в него винаги е присъствала книгата.

В днешното време и на това, на което сме подложени, сякаш са актуални веруюто на легендарния издател Стефан Кабакчиев „Традиция и напредък“, а твоето е „Аз действам“. За теб какво е традицията?

Тя е невидимата брънка от ценности, спомени, ритуали, действия в един род, която свързва неговите поколения. И нещо много важно, традицията е опорна точка, която ни държи към живота и съдържа вяра и оптимизъм. Аз съм много благодарна, че в една от посоките в нашия род (защото има и други традиции) се оказа възстановяването на издателство „Слънце“ и всъщност станах  второто поколение издател. Третото е синът ми, а малката ми 9-годишна внучка отсега се опитва да рисува корици на книги и да се надяваме, че тя ще е четвъртото поколение.

Животът на Надежда Кабакчиева е „за едното име красно“. Днес може ли това да се случи, или ще те вземат за поредния наивник?

„Живея заради едното име красно“, това го казва Рачко Пръдлето, а на мен много ми хареса още когато го прочетох за първи път и си го присвоих, но след това се убедих, както в журналистиката, така и в бизнеса, означава морал. Не ме интересува кой какво ще си мисли. Издателство „Слънце“ беше утвърдено с това, че навреме плащаше хонорари и никой не разбираше има ли или няма. Винаги се е гледало с предимство за хората. Сега това е много трудно и няма да скрия, че дължим пари на хора, които работят за нас. Надявам се с времето това също да се оправи. Смятам, че хората разбират и ценят именно такова нещо в партньора или в човека, когото познават или за когото знаят, че той държи на името,а то след това работи за теб, и го уважават и не го мислят за наивник. Разбира се, има и такива, които те смятат несамо за наивник, но те предават, но това е част от живота.

Някои носят кръстчета, други гривни или талисмани за късмет, а теб с какво те зарежда и задължава кръстът в храма „Св. Никола“ във Велико Търново?

Това е много вълнуваща семейна история. Баба ми загубва единия си син на 25 години, чиято приятелка остава годеница за цял живот. След четири години, за съжаление, и баща ми умира, непреживял разрухата и съсипването на издателство „Слънце“. След 9 септември частната собственост беше забранена и продукцията на издателството беше разпиляна. Преди това умира и мъжът й. Тя се отдаде на Бога. В прекрасната и величествена великотърновска черква „Св. Никола“, след като е събрала няколко свои пенсии, ги дава да направят кръст, в подножието на който има пясък,в който поставят запалените свещи за починалите. На този кръст пише: „В памет на скъпите ми покойници Дончо (мъжът й), Стефан и поручик Симеон Кабакчиев“, а отдолу подписът й „Надежда Кабакчиева“ – аз съм кръстена на нея.

Надя, това е много силно разтърсващ символ. А за теб как се свързват символите кръстът на баба ти и Слънцето на баща ти?

Това не е случайно. Един ден баща ми и Д. Б. Митов(български литературен и театрален критик и историк –бел.автора) се качват по стълбата на същата сграда, в която днес е офисът на издателството, и той пита баща ми защо го е кръстил „Слънце“. А той му отговорил: „Защото вкъщи имам едно русо Слънчице.“ Това е майка ми, която е русичка и много слънчева и много е приличала на Мерилин Монро. Тази случка ми я разказа Радой Ралин, който е присъствал на разговора. Всички харесали името,защото Слънцето не може никога да загасне. 

Така че нищо случайно няма и аз ги свързвам тези неща, както кръста на баба ми, където аз ходя няколко пъти в годината в тази черква. Подарявам детски библии. Между другото, след 10 ноември нашето издателство първо издаде „Библия за деца“, която 45 години не беше издавана и досега тя се издава с много голям успехи се разпространява безплатно. В тази черква има неделно училище и децата учат от нашата Библия, както и други български училища.

Ние с теб, Надя, като сме с търновски корени, имаме много общи неща. И на мен в живота ми баба ми, която ме е отгледала, ми е дала много. Освен задължаващото име Надежда, баба ти с кои свои качества присъства в живота ти?

И при мен е така,защото баба ми, виждайки, че съм сираче, надмогва всичко, и дори скръбта си, и непрекъснато се грижеше за мен и ме научи на много неща в живота. Учеше ме как да разпознавам доброто и лошото и какво ли още не, защото майка ми, останала изведнъж вдовица, работеше в антикварната книжарница и нямаше много време за мен. Всяка ваканция прекарвах при баба ми. Идваше при нас, за Коледа ходехме при нея. И когато почина, аз получих такъв удар и преживях тежко нейната загуба. И д сега тя е с мен и отгоре ми помага, в което съм сигурна.

В зората на щатната ти журналистическа работа стои едно легендарно име в световното кино – Фернандел. Как се свърза с него?

Така си беше. Ресорът ми в „Отечествен фронт“ беше БЧК, но още не бях назначена на щатна работа. Пътувах за Швейцария с влак, слизайки на гара Домодосола, която разделя Швейцария и Франция, видях огромен плакат, на който пишеше, че на еди коя си дата Фернандел ще бъде в Лозана и ще изнесе представление. Той вече беше болен от рак и е искал много да се срещне с тази публика, която дълги години го аплодира в киносалоните, но той не я е виждал. Специално за него Робер Тома написва пиесата „Фреди“. Вечерта, в която той щеше да бъде в Лозана, отидох на задния вход на театъра. Бях си направила100 визитни картички на френски и български. Отидох при портиера, и послъгвайки малко, казах че съм председател на Комитета на приятелите на Фернандел в България и че искам да се видя с него. Беше сърбин и много присърце ми каза да гледам пиесата и преди да свърши, да отида и ще види какво ще направи.  Насочи ме във фоайето да видя импресариото му Кокатрикс и да разговарям с него. Видях импресариото, но той ми каза да напишем писмо и до месец щели да ни отговорят. Въпреки моите молби ме отряза,че това бил редът и толкова. Влязох в театъра, виждах някакви хора, блестяха брилянти по вратовете на дамите и аз до днес помня този блясък. Малко преди края на пиесата изтичах пак на задния вход и портиера ме пусна и ме предупреди, че не съм го виждала. Аз се обърках и излязох точно зад кулисите и видях как Фернандел се покланя на публиката. Направи ми впечатление, че е нисичък и със сини очи. Разбрах къде е гримьорната му и той профуча покрай мен. Аз го помолих за едно интервю за приятелите му от България, а той ми тръшна вратата и не ми каза нищо. Появи се Кокатрикс и ме отряза. Но след малко отново се появи и намусен ми каза,че имам 30 секунди за разговор с Фернандел.  Той седеше пред една масичка и си махаше грима. Треперейки нагласих касетофончето, купено ми от една приятелка от Женева, но без да искам разлях едно шишенце с течност за разгримиране върху костюма му. Това ме парализира и не можех нито на френски,нито на български да кажа какво искам. Виждайки ме Фернандел започна да ме успокоява и да настоява да си кажа името. Отвърнах му Надя, а той възкликна: „О, Надя! Първото ми гадже е Надя Грей!“  И се започна. Трийсет минути продължи интервюто, като през цялото това време Кокатрикс висеше над нас и ми сочеше с ръка часовника. Важното беше,че станах симпатична на Фернандел и той започна да ми разказва дори вицове. Като се върнах от Швейцария, вече нямаше как и след това интервю ме назначиха на щат. С това искам да кажа колко е важен и късметът, колко е важно да се знаят чужди езици и колко е важно да умееше да общуваш с хората.

Значи с това интервю емблемата на световното кино Фернандел „благослови“ старта ти в журналистиката.

Абсолютно! Аз прогледнах как с един такъв талант като него и голям човек, не е толкова страшно. След това се срещах с толкова други известни хора и не ми пукаше. Винаги попадах на много фини и възпитани както българи, така и чужденци.

А какво мислиш за днешната българска журналистика, за нашия занаят?

Мисля,че е пропаднал. Днес първо се научихме да избухваме около някаква новина,след това я забравяме и няма продължение. Ето например, какво става с Милен Цветков, някой пише ли нещо,чела ли си от една седмица нещо за него? Следи ли се делото? Нищо. 70 процента от журналистите са зависими много от своите шефове и политиката на медиите си. А това няма как да не се отразява на професията ни. Много се надявам, това да се промени, на самите журналисти ще им писне. Но пък те хранят семейства и как ще стане това? Животът ще го оправи. Има около 20 процента сайтове и вестници, които, за съжаление, отшумяват. Те се мъчат да отстояват и да се водят от принципите на журналистиката – да се изслушват и двете страни, за да се представят нещата обективно.

В „Отечествен фронт“ и „Антени“ си създаваш име на търсещ репортер и талантлив публицист. Липсва ли ти това време?

Животът е много динамичен и много се развива в други посоки. Разбира се, че ми липсва, а и аз смятам да седна и да започна да пиша за тези мои спомени. Имам натрупани автографи от Джани Родари, Ерих Мария Ремарк и всичко това ми седи в душата и искам да го направя. Ще ми се да си направя някаква рубрика във вестник. Обаче и журналистиката, както всеки раздел в нашето общество, трябва да се прекрои, защото където и да пипнеш, трябват промени. Все някак си ще стане,защото не може да продължава по този начин.

Днес като че ли журналистиката ни се гради от скандал на скандал. И сякаш това се прави, за да може всеки нов скандал да замете дирите на стария и хората да забравят за предишния. В този стил на живот и на управление у нас  каква е ролята на журналистиката?

Ролята на журналистите е много важна, ако успяват да не забравят те самите, защото и ние, четящите, забравяме какво се е случило. И като коректив журналистите да припомнят какво е свършено след този случай, какво след дадено убийство, какво наказание са получили извършителите. Какво се случва с този отрасъл на живота, в който има толкова неуредици, какво се случва в циганските гета, каква е заразата там. Аз,както и много други хора, не знаят в София къде и в кои квартали има най-масово разпространение на коронавируса.

Къде намираш допирните точки и преливането между журналистиката и книгоиздаването?

Разбира се, че ги има. Един издател трябва да има носа на един репортер. Да надушва нещата, да разбира какво би развълнувало и заинтересувало четящата публика и същевременно да спазва мярката. Много е лесно да се продават само секс и убийства.В България има поставена летва и няма масово издаване на порнографски книги, но все пак е много трудно да отстояваш. Има много хубави и важни книги, които, както казваше Валери Петров, ще си ги купят „естети трима“, но те са важни за младежта и за възпитанието. И като няма отникъде помощ и не се вижда какво се случва, не се знае как ще се продължи нататък с важните книги.

В програмата на „Слънце“ какво място заемат книгите на авторите журналисти? И има ли някакви правила, по които да им дадеш „път в живота“?

Много са книгите, защото още от самото начало моите колеги от „Антени“ Георги Чаталбашев и Калин Донков, приятелката ми Здравка Евтимова и още много други си донесоха книгите и ги издадохме. След това при нас излезе книгата на известния немски журналист Юрген Рот, на Кристи Петрова, на Григор Лилов проучвания за мафията. Тази тематика продължихме с две книги на Огнян Стефанов, Гергана Михайлова (съпругата на Васко Михайлов), автор на автобиографиите на Тодор Колев и Емил Димитров, Исак Гозес - автор на биографията на Лили Иванова, и Петър Волгин, автор на книгата "Политически некоректно". При нас пуснахме книгите и на Веселина Томова и Невена Троянска. Това е си е част от редакционния ни план. Няма как да не издаваме книги на журналисти.  

Твърдиш „С репортерството не съм скъсала. То е състояние на духа!“ Какво ти даде то и как се отразява на сегашната ти дейност като издател и липсва ли ти активната журналистика, защото няма пенсиониран журналист?

Вече ти споделих, че много ми липсва. Добре, че е фейсбук, но и той не е журналистика и не може да замени нещото, което те кара винаги да си нащрек, да си на спусъка на нещата. Не можем да отречем,че живеем трудно, но и интересно. Няма скука.

С какво те привлече книгата на Даниел Митеран „Напълно свободно“. Само предизвикателното заглавие ли? С днешна дата има ли „почва“ за такава личностна изява?

Личността на Даниел, на която като й написах, си казах, че едва ли ще ми отговори. Написах й, че искам да се видя с нея във връзка с книгата и тя ме покани в офиса си в Париж. Малко преди датата тръгнах за френската столица, но в самолета ме свали някакъв ужасен грип, че едва стигнах до офиса й. Стегнах се и успях да я поканя да дойде за представянето на книгата. Тя си погледна тефтера и за мое изумление каза да. Споделих й,че просто не ми се вярва, на което Даниел ми отвърна  да си отида в хотела, тя щяла да напише до мен в хотела и до издателството, че потвърждава. Премиерата мина много добре, но не пропуснаха и въпроса за извънбрачната дъщеря на Митеран, на който отговори достойно. И тя също ми донесе късмет и много се прочухме. Когато кандидатствахме за издаването на всичките книги на Маргарет Тачър, сред многото издателства тя избра нас. Пишеше ни много мили имейли и завършваше винаги с една златна коронка и подпис: Margaret the Lady Thatcher. И ако продължа за късмета ми, който поднесе срещи с известни и авторитетни личности, не бих пропуснала и тази с френския президент Еманюел Макрон. По време на Франкфуртския панаир на книгата журналистическо-издателският късмет пак кацна на рамото ми. Нея година панаирът мина под мотото „Франкфурт по френски” и централната тема бе Франция. Откриха го Еманюел Макрон и Ангела Меркел.
Френският президент покани на кафе издатели от трийсет държави, отпечатали неговата книга, в това число аз и Ваня Кадийска – шефката на литературната агенция НИКА. С обяснимо вълнение тръгнахме към площад „Рьомер”, където в старинния ресторант „Шварцщерн” бе височайшата среща. Президентът Макрон веднага скъси официалната дистанция със сърдечна усмивка и непринудено държание. Може би защото скоро беше у нас, ни отдели специално внимание и доста време разговаряхме. Остана впечатлен от „френската връзка” на „Слънце“, публикувало през годините книгите на Даниел Митеран, Силви Вартан, Ромен Гари, многотомните детски и юношески енциклопедии на „Ларус”. Както и от личните ми срещи с Фернандел и Луи дьо Фюнес. Накрая ми надписа сърдечен автограф: „За Надя,
Благодаря за Вашето доверие и за това, че сте мост между Франция и България.
С приятелство – Еманюел Макрон”
. Твърде развълнувана, тръгнах към българския щанд и срещнах колегата Стефан Недков. Разказах му: „Сега след тази среща мога да се пенсионирам.
– А, не! – каза той. – Предстоят ти още срещи с президенти.“

И още нещо, за което искам да споделя. Участвах в рамките на инициативата "Европейска Европа", в която се включиха два милиона европейци. Във ФБ имаше анкета "Как конкретно да подобрим живота на европейския гражданин ". Аз надлежно я попълних. Получиха се 30,000 предложения, от тях експерти на ЕС подбират десет, всяко едно събрало няколко стотин хиляди гласа. Техните автори, в т.ч и аз, бяхме поканени в ЕП да ги докладваме в петък сутринта пред експерти, а следобед пред политици. "Колегите" ми бяха трима студенти, пенсионерка от Гърция, докторант от Румъния, портиер от Испания и др . Моето предложение беше за създаването на европейска здравна карта (такава и сега има, но трябват подобрения), която да съдържа цялостна медицинска информация за състоянието на пациента и други улесняващи данни. И всеки европеец да може да получи адекватна медицинска помощ във всяка страна на ЕС. Така си прекарах целия ден в залата на Европарламента, отговарях на въпроси (без преводач), в паузите ме наобикаляха млади хора, питаха, въобще беше една голяма емоция.

Според теб как се постига и отстоява „свободата на словото“? Виждаш ли го у нас, да не говорим за позорящото 111 място в „Репортери без граници“, на което вече пуснахме трайни корени.

Е това е най-гадната класация за България. То почти се равнява на първото място по смъртност или другите челни или задни класации. Но тази е най-страшната, защото означава задушаване на хората, задушаване на медии. Правят се всякакви стъпки за повече независимост, но за коя поредна години ние си стоим все на това 111 място, а зад нас някакви африкански страни, не искам никой да обиждам, но е много страшно. Трябва да сме по-бойки, както СБЖ, така и самите медии. Ако те се борят за свобода, а не вървят по отъпкания път за сензации, кървища и катастрофи. Вярно, това го има и другаде, но е с мярка. А при нас тя липсва.Мярката трябва да я създадат журналистите.

Като журналист и писател какво мислиш, дали днес на издателите е необходим вестник, който да разказва за книгите на пазара? Едно време чакахме с нетърпение в. „АБВ“, а днес май тази ниша си стои празна.

Абсолютно си права. И аз си мечтая да има продължител на „АБВ“ и някой от богатите хора да спонсорира такъв вестник, защото съм сигурна, че той ще се купува и ще допринесе полза както за читателите, така и за издателите и ще даде възможност на хората да научават много повече за книгите и да имат по-богат избор. Този вестник може и да се самоиздържа, пускайки талони. Има всякакви начини. Петър Величков, който някога беше в „АБВ“, многократно пледира за възкресяването му, но засега нищо не се получава.

А как, според теб, се отразява липсата на „духовното сърце“ на столицата – пазарът за книги на площад „Славейков“? В Париж и други културни градове книги се продават край Сена или по улиците, както е традицията от десетилетия назад. А тук ние след т. нар. ремонт на това любимо за много софиянци, а и гости на града кътче, създадохме една сива и убийствено безлична пустиня. Ти за традицията ли си или за модерното подражателство?

Сърцето ми кърви за площад „Славейков“, защото там е офисът на издателството и през ден минавам оттам. Това е една пустота с пейките, които струват 10500 лв, някои покрити с дърво, за да може човек да седне, но повечето са едни мраморни саркофази с безумно високи грозни и страховити перголи, които никой не знае за какво са, а и не стават нито за сенници,нито за нищо, а и на това отгоре липсата на продавачите на книги. Да оставим, че се съсипа бизнесът, хората работеха за единия хляб. Това са десетки семейства, които не знам как преживяват сега. Естествено,че трябва да ги върнем там. Но какво става? Ремонт на ремонта, на ремонта, на ремонта… И ето че онзи ден пак плочките избухнаха и спряха трамваите. Фандъкова беше на прицел на журналистите, но сега вече никой не следи работата й, защото на дневен ред е пандемията. И нищо не се случва на площада. Нито се върнаха хората, нито сложиха специални магазинчета, което никак не е нужно. В Париж край Сена са разположени едни барачки, но пълни с интересни неща и хората, които работят там, са пълни с хубави истории. Никой не го е еня за атмосферата в София. Така съсипахме и унищожихме много неща.

"Никога не правя нещо само за пари. Ръководя се от голямата си любов към печатното слово и от потомствената си кръв на издател"- казваш за себе си. И ако направим сравнение с „музикант къща не храни“, то книгата с днешна дата храни ли къщата и започна ли българинът да се връща вече да я търси, за да нахрани и душата си?

Определено има интерес към книги, и то към български. Говоря за периода преди пандемията, защото сега към нищо друго няма интерес. „Никога не прави нищо за пари“ е девиз на Опра Уинфри и той много ми харесва и аз го присвоих за себе си. Много трудно книгата храни, както за големите, така и за малките издателства. Но в живота никога не е било лесно. Сега по принцип трябва да се учим да живеем по новому. И ако досега сме имали упорство, сега то трябва да е тройно по-голямо. Трябват много сили, работа, няма събота и неделя. Откакто съм издател винаги работя и в неделя. Със сина ми си правим оперативка тогава.

Ако перифразирам заглавието на една от последните книги на издателство „Слънце“  -„Мостът на тайните. Дипломатически роман“ - ти какво видя от съградения от тебе мост на живота – тайни, или…. ?

Видях много интересни хора, срещи. Имах късмет. В първите години, в които си казвах, че на следващия ден ще закрия издателството, защото бях отчаяна и не разбирах още нищо, но когато на следващата сутрин се събудех и трябваше да отида при адвоката за целта, виждах, че издателството е станало работеща структура. Всичко това е излязло изпод ръцете и душата ми. Отделна тема са късметите, които съм имала. И само едно нещо ще разкажа,защото е важно за мен. Все още работех в „Антени“, но подготвях издаването на детската Библия. Ресор ми беше проблемите на децата и в Ню Йорк имаше среща на държавните глави по проблемите на децата сираци. Заминах да отразявам събитието. Срещнах се с Вацлав Хавел и още много интересни личности. Направих много интервюта. Вълнуващо беше, че за пръв път Желю Желев говори пред ООН. Открай време имам обичай да разглеждам какво пише в телефонния указател. Така преди години в Швейцария открих телефона на Ремарк. И в Ню Йорк по този начин намерих телефона и имейла на Световно библейско общество. Като се върнах в София, им писах дали биха подпомогнали издаването на библия за деца,на което ми отговориха, че в Европа имат седалище и дадоха имейл в Англия. Написах им и те ми отговориха, че ще участват, като ми осигурят хартия, но половината от библиите ще са за тях, а другата за издателство „Слънце“. Като от нашата половина трябва да дадем бройки за домовете за деца. По това време офисът ми беше в гарсониерата на майка ми. Един ден слизам и гледам пред входа паркиран един голям тир и някакъв немец оглежда и се чуди. Попитах го, а той ми подаде едно листче, на което беше името ми. Потвърдих му че съм аз и той ми каза, че носи хартията за библията. След като той си почина, закарахме хартията в печатницата, където никой не можеше да повярва,че е станало. Така че съм имала различни чудеса. Дори в един момент започнах да приемам чудесата за нормални. Така че аз съм човек, който е доволен от живота.

И в края на разговора ни – как виждаш бъдещето на издателството? Активното участие на сина ти Ванко в него засилва ли оптимизма ти за продължаване на традицията и повече „слънце“ за българската книга и слово?

Повече слънце за българската книга ще видим това лято дали ще го има, защото във връзка с книгите всичко е стопирано. Но животът е по-силен от всичко. Ванко е управител на издателството, моторчето все още съм аз. Питала съм го дали иска да работи нещо друго, но той ми казва, че това ще е, което ще прави. С това се гордее и моята внучка и смятам, че нещата ще са добре. Такова е вътрешното ми чувство. Като един козирог смятам, че ще прекроим нещата в България.

Тъй като разговаряме в навечерието на празника на равноапостолните братя Кирил и Методий и разговора ни го посвещаваме на този много български и светъл празник, какво би казала на колегите журналисти, а и на читателите на българската книга?               

Мисля, че Чърчил беше казал: „Никога не се предавай!“ Предвид ситуацията днес сме изправени пред възможността да потънем в депресия, в пропаст. Не бива да се предаваме, защото смятам,че нещата ще заработят. 

Снимки Личен архив

Сподели в
 

Един от най-красивите месеци в годината – май, ни радва не само с облечените в бяла премяна дървета и раждащата се пролет, а и с очакването,че идва Денят на равноапостолните братя Кирил и Методий, когато отбелязваме българската просвета и култура, когато част от учениците завършват школото и поемат нелекия и пълен з неизвестности път на живота. Тогава не пропускаме да отбележим и почетем труда на всички подвластни на българското слово, сред които сме и ние журналистите, а и тези,които издават книгите. В навечерието на празника „се срещнах“ с една дама, съчетала в себе си тези две толкова отговорни и трудни професии. В дните на пандемия разговарям с известната журналистка и издател Надежда Кабакчиева.

23.05.2020/08:20

125 години изминаха от гибелта на героя и идеолога на кубинското национално освобождение - поета и публициста, пристигнал с кораб да освобождава родината си и убит преди да изгрее свободата й, досущ автора на „Хаджи Димитър” и „Смешен плач”. Народът на Куба го нарича Апостол на свободата - както ние, българите, наричаме и нашия най-свят герой. Днес паметникът на Марти в София отново бе отрупан с цветя - никаква пандемия не може да попречи на почитта.

19.05.2020/20:41

Разказваме за изтъкнатия съветски кинодокументалист, извървял с камера всички фронтове на епохалната битка с хитлеризма и оставил уникални исторически кадри, влезли в съветско-американската документална киноепопея от 1978-ма „Неизвестната война/Великата Отечествена”.

09.05.2020/14:48

Тези, които са израснали със съветски филми, навярно си спомнят в лентите, посветени на Великата отечествена война, изразителния и плътен глас, който започваше съобщенията за войната с „От съветското информбюро“, или пък „Внимание! Говори Москва!“. Гласът на Юрий Левитан. Говорителят, чийто глас по време на войната чакаха да чуят от най-възрастния до най-малкия в Съветския съюз.

08.05.2020/09:22

В навечерието на 75-годишнината от победата над фашизма е хубаво да си спомним за Втората световна война, както се казва, от първо лице. Специално за сайта на СБЖ правнукът на големия възрожденец и учен Марин Дринов, първия председател на Българското книжовно дружество, предтеча на БАН, - д-р Владимир Сафронов-Дринов предостави фрагмент от спомените на своя баща (внук на Марин Дринов) Александър Дринов, участник от началото до самия край на войната в най-голямата и кървава месомелачка на ХХ век.

03.05.2020/21:47

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Един от най-красивите месеци в годината – май, ни радва не само с облечените в бяла премяна дървета и раждащата се пролет, а и с очакването,че идва Денят на равноапостолните братя Кирил и Методий, когато отбелязваме българската просвета и култура, когато част от учениците завършват школото и поемат нелекия и пълен з неизвестности път на живота. Тогава не пропускаме да отбележим и почетем труда на всички подвластни на българското слово, сред които сме и ние журналистите, а и тези,които издават книгите. В навечерието на празника „се срещнах“ с една дама, съчетала в себе си тези две толкова отговорни и трудни професии. В дните на пандемия разговарям с известната журналистка и издател Надежда Кабакчиева.

23.05.2020 /08:20 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

125 години изминаха от гибелта на героя и идеолога на кубинското национално освобождение - поета и публициста, пристигнал с кораб да освобождава родината си и убит преди да изгрее свободата й, досущ автора на „Хаджи Димитър” и „Смешен плач”. Народът на Куба го нарича Апостол на свободата - както ние, българите, наричаме и нашия най-свят герой. Днес паметникът на Марти в София отново бе отрупан с цветя - никаква пандемия не може да попречи на почитта.

19.05.2020 /20:41 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Разказваме за изтъкнатия съветски кинодокументалист, извървял с камера всички фронтове на епохалната битка с хитлеризма и оставил уникални исторически кадри, влезли в съветско-американската документална киноепопея от 1978-ма „Неизвестната война/Великата Отечествена”.

09.05.2020 /14:48 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

Тези, които са израснали със съветски филми, навярно си спомнят в лентите, посветени на Великата отечествена война, изразителния и плътен глас, който започваше съобщенията за войната с „От съветското информбюро“, или пък „Внимание! Говори Москва!“. Гласът на Юрий Левитан. Говорителят, чийто глас по време на войната чакаха да чуят от най-възрастния до най-малкия в Съветския съюз.

08.05.2020 /09:22 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

През 2020 г. се навършва век и половина от първото гражданско честване на равноапостолите Св. Св. Кирил и Методий в Хасково, за което има писмени свидетелства.

24.05.2020 /14:58 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

Като кмет в началото на ХХ век Тодор Табаков построява най-много училища в Плевен, част от които се ползват и до ден-днешен.

24.05.2020 /13:50 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Председателя на УС на СБЖ Снежана Тодорова отправя поздравления към цялата колегия по случай най-светлия празник на Светите Първоучители братята Кирил и Методий, който задължава всички хора на словото да са достойни за мисията да преобразяват, възраждат и възвисяват човешкия дух и обществото.

24.05.2020 /06:15

Решението е взето от УС на СБЖ съобразно заповедта на министър Кирил Ананиев относно продължаването на ограничителните мерки във връзка с борбата с COVID-19 и в отговор на многобройни обаждания от делегати на предстоящото Общо събрание на СБЖ за неговото отлагане за есента на 2020 година.

20.05.2020 /20:57

Настояваме заедно с приемането на новия медиен закон и задължителната публична обществена експертиза по него с участието на медиите и гражданското общество, да се поиска оставката на сегашния неубедителен състав на СЕМ, като с новия закон да бъде увеличена числеността му и да бъде създаден нов, истински обществен регулатор с граждански квоти в него, като гаранция за независимостта му.

10.05.2020 /17:04

 Мнения

Като председател на Комисията по журналистическа етика подкрепям позицията на Управителния съвет на СБЖ, споделена и от много колеги, че в този си състав и формат СЕМ не може да бъде гарант на свободата на словото и е натоварен с непосилни за неговата незадоволителна експертиза задачи. Крайно време е СЕМ да бъде преформатиран, да се създаде по-широка регулаторна рамка на обществените медии, да се включи гражданска квота и се въведе обществен надзор в медийния регулатор.

11.05.2020 /14:18 | Автор: Мария Нецова | Източник: СБЖ

Всяка година, особено по това време, когато „Безсмъртният полк” стяга редиците си да премине по трудния и славен път на Победата, донесла освобождението на Европа и света от „хитлеристката чума” – по-страшна от всяка позната пандемия, се активизират, особено в медиите, споровете кой има по-голям принос.

04.05.2020 /13:37 | Автор: Иван Василев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 21 гости

Бързи връзки