Начало
 
 

Имало едно време в София и кино „Журналист”

23.12.2019 /17:20 | Автор : Иван Тодоров | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Едноименният с киното пл. "Журналист" – салонът бил на 50-ина метра на юг...

Неотдавна излезе от печат книгата на издателство „Иврай” – „Софийска импресия”. Пълна с какви ли не любопитни истории за миналото на града отпреди 9 септември 1944-та до днес.

За спорт става дума, за музика, за строителство, за бита, за нравите на старите софиянци, за журналстика, за изчезнали  вече професии...

 

Неин автор е Божидар Н. Крапчев.

 

Този достолепен мъж е прехвърлил 80-те и е родственик на Данаил Крапчев – собственика на митичния всекидневник „Зора”, чиято редакция и печатница се помещавали на улица „11 август” № 18.

Сградата съществуваше допреди 2 години и там бяха набирани и печатани – в различни времена – и вестниците „Отечествен фронт”, „Работническо дело”, „ПОГЛЕД”, „Кооперативно село”, „Трудово дело”, „Еврейски вести”...

 

Дядото на Божидар Крапчев почва работа преди век в отдела за обяви на „Зора”. А сетне баща му – Никола, е шеф на Издателско-печатарското дружество „Преса”. Негова била грижата и за разпространението на изданието. Но Никола Крапчев никога не е писал и ред във вестника.

 

Което не попречило след 9 септември да бъде лашкан по затвори, да бъде репресиран. Ала работата в „Зора” го дарила със скъпи познанства и приятелства – с Димитър Талев и Димитър Подвързачов, Светослав Минков и Николай Райнов, Борьо Зевзека, Райко Алексиев, Йордан Бадев, Дан Колов, Кръстьо Сарафов, Владимир Трендафилов, Петър Дънов, владиката, а по-късно: Екзарх Стефан...

 

Колкото до Божидар Крапчев, той завършва Техническия университет в София и става инженер. От млад е запален турист и спортист – скиор, плувец, боксьор, баскетболист, ездач.

 

40 години работи в строителството и енергетиката на София

 

Но - освен всичките си енциклопедични интереси и умения - притежава и великолепно разказваческо майсторство. Роден разказвач. С усет за хумор, за интересни детайли, за помнещ се завършек на историята, за неочакван край...

 

Освен на „Софийска импресия”, автор е и на „Отбрулени мигове”. Запознахме се, гостувах му, говорихме часове, сприятелихме се още от първите приказки. А след като прочетох в спомените му, че в „Лозенец” някога имало кино „Журналист”, настойчиво го помолих да разкаже нещо повече за него. Тъкмо в годината на толкова много юбилеи на българското вестникарство – отиващата си 2019-а.

 

Човек на дадената дума, даде ми почти 6 страници на машина. Прочетете ги, позволих си само да „обера” малка част от споделеното.

 

И тъй:

 

„Ако днес имаше сграда като някогашния „Журналист”, нямаше да я ползват дори за складиране на употребявани кашони или на повредени кофи за смет. Но тогава...

 

Тогава киното се намираше на улица „Криволак”, която и днес си е с това име, на „Колелото” на „двойката” в квартал „Лозенец”. Полупаянтова сграда, ниска, прихлупена, сто пъти боядисвана и все изглеждаше като болна от едра шарка. По две-три стъпала се влизаше в тесновато предверие, където надничаше гишето на касата.

 

Прожекциите вече не помня как вървяха през деня, но неизменно имаше два вечерни сеанса, а в събота и неделя – и един по пладне. Ако ви кажа, че билетчетата струваха 40 стотинки, вие речете 32. Ако пък си припомня такава цена, вие пак ме поправете, примерно – 24. Толкова малко, такава евтиния беше в цялата киномрежа, с изключение на няколко представителни салона в самия център на града. Може би затова кината бяха пълни.

 

А и нямаше кой знае какви други развлечения

 

Откъснат ли ви  „контролата” на тясната, винаги полузатворена двойна врата,  попадате в помещението, назовано „салон”. Сгъваеми столове, които скърцаха всеки със свой глас не само при отваряне, но дори и при мирно седене. Тряскаха при ставане и това пречеше да се чува и озвучителната уредба, която и без това поправяха през ден.

И прожекционните апарати – два на брой – не бяха като хората, но ги редуваха и така им даваха възможност да се охлаждат. Разбира се, при нужда прекъсваха, служебен глас обяваваше много кратка пауза и тогава трясъкът на столовете напомняше танкова атака...

 

През зимата две грамадни кюмбета от варели се мъчеха да направят положението що-годе търпимо. Кюнците преминаваха на зиг-заг през половината салон. Лелята, която при вратата късаше „контролите”, подхвърляше сегиз-тогиз по някоя лопата кюмюр, а при големи студове – дърва. Едри пънове и цепеници нажежаваха печките до червено и топлеха чак до ... няколко метра от тях.

 

Почти под целия таван беше опъната ситна рабицова мрежа. Защо ли? Много просто: за да се улавят в нея мишките, които отвреме-навреме пробягваха по таванските летви и - макар и рядко - се строполясваха долу, върху публиката.

 

Имаше два служебни котарака, но те бяха постоянно сити, та не проявяваха особен интерес към мишето население на кино „Журналист”. Не се усмихвайте скептично, не ви послъгвам,

 

говоря ви за годините от 1950-а до около 1955-а

 

когато заживяхме на 150 метра от киното и тези неща ги помня, като да са били вчера.

 

Отново да се върна на прожекцията. Често пускаха филми едновременно в няколко кина. Юнаци с велосипеди „се светкаха” от кино в кино и носеха извъртените ролки от единия салон в другия, по-периферния. Така – „на точки и тирета” -- гледахме гледахме чудесиите от Дивия запад; така потъващите кораби се задържаха много дълго над вода, макар и пробити; някои целувки траеха по четвърт час, а индианците препускаха сума време край едни и същи скали.

 

Заглавията бяха от бита на Зоро и неговата банда, пиратите от Тортуа и Карибите все бяха между нас. Соня Хени с нейния „Снежен рай” покори сърцата ни завинаги първо в „Журналист”, а после до премала я гледахме в централните кина.

 

„Шампионът на ринга” ни накара да се втурнем всички в безкрайни спорове за неща, които не познавахме добре, но ни бяха заинтригували страхотно.Все пак от нас „излязоха” двама прилични боксьори, които дължат ухажванията на момичетата и възхитата на момчетата именно на този филм.

 

Много рядко пускаха филми от т.нар. „капиталистически страни”

 

Имаше седмици в годината, когато това ставаше и се сбивахме за билети. В плаката на киното се появяваше и хумор, но тъповат, струва ми се. Помня „Отмъщението на копчето” с някой си Калман Латабар. Чудя се как сме се блъскали за него, та и сме примирали от смях...

 

От кино „Журналист” отнесохме в живота си мелодии от съветски филми, които и до днес си тананикаме, а от някои от тях си направихме сигнали. Изсвириш с уста два-три такта от „Веселите момчета”, да речем, и това значеше, че или викаш някого, или теб някой те търси.

 

Няма да се мъча да си спомням други заглавия, артисти и герои, само ще добавя, че

 

киното ни подтикваше и да четем

 

Съпоставяхме литературните и филмови представяния на едни и същи герои и сами почвахме да създаваме собствени измерители за добро и зло, за красиво и отблъскващо, за благородство и подлост. Не прокуди киното книгата от нас, а напротив. Ето този феномен исках да споделя, без да мога да го обясня.

 

Най-после ще добавя, че на кино се ходеше и защото можеше да се попритиснеш към харесваното момиче, склонило да бъде с теб...

 

Най-същественото на кино „Журналист” бе публиката му

 

Не мога възрастово да я охарактеризирам. Не мога интелектуално да я  наименовам. Не мога и на полов признак да разчитам. Защото всички лозенчани си обичаха киното и си го спохождаха. Нуждата от глътка друг въздух, извън твърдата хватка на тогавашния ден, бе всеобща.

Макар тази глътка да не идваше от свежа атмосферна зона, все си беше някак по-друга и затова всички ходеха на кино. За момчетата и девойчетата разбрахте защо се мушкаха в тясната зала, но и зрели жени, та и баби хълцаха на „Каменното цвете” или „Кубански казаци” и се заливаха – пак там – от смях. Чудо на киното!

 

Но една прослойка от публиката беше знаменита – циганетата! Главно ваксаджийчета. Днес ги няма, но тогава бяха на всяка крачка. Лъснат някой и друг патък, вземат някоя и друга стотинка и – веднага на кино! Някои от тях излизаха, лъскаха, припечелваха, после отново влизаха – на същия филм, след 2 часа или на следващия ден. Знаеха текстове, реплики, мелодии наизуст. Дори имаше приказка, че причакват навън някой вазрастен човек да дойде да гледа. Цигането се присламчва и се примолва да го вкара ей така – с него. Тогава този номер вървеше. Ако възрастният почне да шикалкави, цигането заплашва:

 

„Ако не ме вкараш, че ти кажем кой е убиецо!”

 

Е, няма ли да проявите разбиране и да промушите Черньо вътре? Така тези момчетии оставаха без места. Събираха се пред първия ред, сядаха на ваксаджийските си сандъчета и се включваха. Защото знаеха всичко и просто участваха! Особено колоритна беше данданията, която вдигаха, ако вървеше филм с музика. Така стана с „Бродяга”, например. Индийска „боза” със запомнящи се мелодии, които точно пасваха на циганския етнос.

 

Освен на циганетата киното си беше царство и за момчетиите от махалата. Днешните деца не знаят що е това чудо „махала”, но по-възрастните помнят. Тук царстваха по-големите. Те първи гледаха филмите, те решаваха кой и кога от нас – по-малките, да бъде допуснат и дали филмът „става” за него.

 

Нещо като цензори бяха Ангата, Цапето, Весо Касапчето, Бате Киро Хориста, Бого, та дори и треньорът по футбол бай Ангел Зафиров. Те ни респектираха и с възрастта си, и с опитността си, и с някой тупаник по врата при волнодействие или волнодумство. Всеки от тях бе гледал всеки филм по няколко пъти и бяха готови кинокритици. Вечерните разисквания пред бакалницата на бай Атанас на „Милин камък” си бяха академия и половина.

 

При шумното гледане, при прякото ни участие във всяка действие на екрана, особено при по-опасните, всички  крещяха и даваха акъл на героите как да постъпят. Съвети от типа „Бегай, зад тебе е!”, „Къса се въжето, бе!”, „Ти луда ли си, ма, глей я тая!”, „Скивайте какво става!” и още десетки такива ехтехя пак и пак... Свиркахме по подлите, пляскахме на „добрите”, и си беше направо лудница в тясното салонче. На „Музика за милиони”  почти всички танцувахме между столовете, а на

 

„Смели хора” – един опит за съветски уестърн,

 

всичко гърмеше от копита на екрана и от удари в такт с тях по столове, сандъчета и кой каквото намереше за шумопроизводство.

 

В събота и неделя на линия бяха предимно войничета от поделенията над Лозенец. Тогава ги пускаха в т.нар. „градски отпуски”. Покрай тях идваха на кино и някои момета от слугинчетата по околните къщи или просто независими момичета, с които нашите храбри воини флиртуваха и яко се целуваха. Това ни бяха първите практически уроци по „онзи” въпрос. После се намесваха и батковците от махалата и неусетно прекрачихме прага на сладкото тайнство, та почти всички рано се изпоженихме...

 

След прожекция в салона и преддверието оставаха отпадъци от тиквени и слънчогледови семки, хартийки от бонбони, фасове (да, понякога някой нахалник припалваше), книжни кесии, парчета вестници и още сума ти боклуци. Май такава е била картинката и по другите периферни салончета в София.

Из страната може би нещата са изглеждали доста по-подредени, но ние в града винаги сме били по-разглезени и по-невъзпитани. Може някой да не приеме това ми твърдение, но аз стоя зад него. Много по-късно се възприе по-сдържано поведение на обществените места. Днес по модерните киносалони отново се яде, пият се напитки, макар и уж невинни, но не е по-тихо и по-спокойно от тогава, струва ми се.

 

х х х

 

За целия квартал това кино беше център. Какъв точно – не ми е работа да го оценявам или причислявам към някоя интелектуална група. Но днес няма нищо подобно. Е, има две кина в двата великански МОЛ-а, но те не са „Журналист”, „Уфа”, „Феникс”,”Аура” и още няколко от онова време. Отвя ги епохата.

 

Днес на „Криволак” се мъдрят 2 демодирани блока, строени през 50-те години на миналия век.

 

Там беше „Журналист”.”

 

о о о

 

Така разказва, така пише Божидар Н. Крапчев. Ако ви е спечелил с думите си (обратното ни за миг през ум ми не минава), с малко упорство може да намерите книгите му.


 

izmir escort alsancak escort bornova escort buca escort izmir escort bayan izmir escort izmir escort iskenderun escort

Сподели в
 

Бай Ванко имаше кабинет в една стара тоталитарна сграда в центъра на града. Беше приватизирал по необходимост радиото, в което е работил цял живот. Той е вероятно единственият човек у нас, създал частно кабелно радио.

16.02.2020/14:57

Регионалната библиотека „Христо Смирненски” в Хасково уреди изложбата „Любов към труда, любов към истината, любов към народа”, посветена на живота и делото на видния учен, химик и хуманист проф. д-р Асен Златаров.

12.02.2020/15:45

Експозицията е подредена на 1-ия етаж в западното крило на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” и може да бъде разгледана до 31 януари 2020 година. Представени са оригинални броеве от течението на списание „Знание” и други творби на големия възрожденец Любен Каравелов

27.01.2020/15:53

„Ако възприемем повествователния стил – който е и най-подходящ за тази тема – ще започнем с това, че началото бе положено преди малко повече от половин век. Тогава, в сякаш нереално далечната 1969-а, е сключено междудържавно споразумение между България и Съветския съюз – за българско участие в изграждането на крупни промишлени, жилищни и комунални обекти в СССР“ – така започва увлекателният разказ за митарствата на един български журналист в Русия – главният редактор на списание „Труд и Здраве" Никола Терзиев

23.01.2020/10:56

Предаването на Радио Кърджали "Полет над Родопите" отбелязва третия си рожден ден. Автор и водещ на 2-часовото предаване е Божидар Чолаков.

05.01.2020/17:15

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

„Преди ни плащаше испанското разузнаване, сега ни плащат руснаците. Кой дава повече?” Така Луис Маури, заместник-главният редактор на базирания в Каталуня испански вестник, се подигра на пропремиерските твърдения на БНТ и други издания у нас за „руска следа” в разследванията за „къщата в Барселона”. В коментара си, озаглавен „Повей от България”, той припомня, че вестникът му е бил обвиняван през 2017 г. и за „американска връзка”

23.02.2020 /20:18 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: Барикада

На 22 февруари юбилей празнува „Златният глас” на БНР, оставилата дълбока „Следа в ефира” водеща на предаването-явление „Разговор с вас” Божана Димитрова. За нея журналистиката продължава да е кауза, а „журналистите трябва да са най-близо и на страната на хората, да огласяват, да подкрепят справедливото недоволство, все с надеждата за още един работещ коректив.”

21.02.2020 /09:10 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

С Ани Заркова отдавна се бяхме договорили да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо изскачаше и все отлагахме във времето. Но ето че сега, когато и нас българите ни застигна едно от трите жестоки китайски проклятия (няма риск от коронавирус при цитирането му): "Дано живееш в интересни времена", Ани даде интервю за сайта ни, в което през личните й преживявания бистрим ситуацията в нашия занаят.

15.02.2020 /17:25 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Н.Пр. почетният консул на Хашемитското кралство Йордания д-р Хасан Бармауи гостува на Съюза на българските журналисти. Темата на срещата беше сътрудничеството между България и Йордания. И, разбира се, не на последно място 20-годишнината на сътрудничеството между съюзите на българските и йорданските журналисти.

13.02.2020 /15:34 | Автор: Майя Любомирска | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Бай Ванко имаше кабинет в една стара тоталитарна сграда в центъра на града. Беше приватизирал по необходимост радиото, в което е работил цял живот. Той е вероятно единственият човек у нас, създал частно кабелно радио.

16.02.2020 /14:57 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

Регионалната библиотека „Христо Смирненски” в Хасково уреди изложбата „Любов към труда, любов към истината, любов към народа”, посветена на живота и делото на видния учен, химик и хуманист проф. д-р Асен Златаров.

12.02.2020 /15:45 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

По повод хаоса с разпространението на пресата, настъпващ след фалита на отгледания с държавна благословия монополист в продажбите, председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова заяви пред сайта на СБЖ следното:

26.02.2020 /08:02

В речта си в памет на Апостола на свободата Васил Левски президентът Румен Радев призова „да изправим глави” и да не забравяме, че „всичко зависи от нашите задружни усилия“, „че времето нас обръща, но и ние него обръщаме”. Преди официалната церемония държавният глава поведе гражданско шествие от президентството до паметника на най-тачения български герой.

19.02.2020 /22:27

Бойкот за унижаващи журналистите властници, оставка на СЕМ, сформиране на нов регулатор с гражданска квота, избиране на журналистически омбудсман, спасяване на обществените медии от частни интереси, връщане на познанието в журналистиката, сплотяване и солидаризиране на колегията - тези и още много други предложения и мнения бяха изказани от авторитетни журналисти и медийни експерти на организираната от СБЖ обществена дискусия за свободата на словото и медийната среда

17.02.2020 /21:30

 Мнения

Постоянните подигравки, цинизми, заплахи на властта към журналистите са срам за България. И той е причинен от хора, които имат дори правни задължения да допринасят за позитивния имидж на държавата, за утвърждаване на европейските демократични ценности и традиции. Можем ли да приемем такива хора за елит?

18.02.2020 /06:30 | Автор: Георги Калагларски | Източник: СБЖ

Голям кипеж из фейсбуците на гилдията бълбука тия дни, защото мисир-председателят бил определил отразяващите делата му журналистки по свой образ и подобие - „мисирки”. Ако ги беше нарекъл „умиращи лебеди”, пак ли щеше да бумти същият плам? Уви, около власта танцува обслужваща журналистика, угажда й, позволява й да издевателства над всички граждани без дума напряко да каже - и това убива и професията ни, и обществото ни. А атаката по СБЖ точно в този момент не оставя впечатление за нищо друго, освен за поредна поръчка.

07.02.2020 /16:09 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 35 гости

Бързи връзки