Начало
 
 

Хуанчу Родригес - фотографът, който разкри зверствата на САЩ в Панама

22.12.2019 /16:25 | Автор : Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Испанският фотогпаф Хуанчу Родригес бе убит на 21 декември 1989 г., отразявайки интервенцията на САЩ в Панама.

Испанският фоторепортер Хуанчу Родригес бе убит заедно с още хиляди панамци преди 30 години - при американската интервенция в централноамериканската република, извършена, за да бъде отвлечен Мануел Антонио Нориега, прекалено осведомен за тъмните дела на ЦРУ и Джордж Буш-баща в региона

Разтърсваща фотоизложба припомня тези дни в Панама 30-годишнината от една от най-трагичните страници в най-новата ѝ история, която обаче е толкова „политкоректно” премълчавана, че дори липсва в панамските учебници. Става дума за нападението на САЩ над тази малка центрланоамериканска държава на 20 декември 1989 г., причинило хиляди човешки жертви и големи разрушения.

Сред загиналите тогава е и 32-годишният испански фотограф Хуанчу Родригес, който оставя своите уникални фотосвидетелства за зверските последствия от тази „малка” война на тогавашния американски президент Джордж Буш-старши.

Испанското посолство и испанският културен център в столицата на Панама са организатори на откритата в началото на декември изложба „Прекъснатият поглед” с 29 фотографии на Хуанчу Родригес от онази панамска трагедия. На откриването ѝ бяха и представители на семейството му, които изрично подчертаха, че това е възпоменание не само за него, а и за невинно загиналите от американски бомби и куршуми хиляди панамци.

Ето какво е казвал навремето самият Хуанчу за мисията си на фотограф: „Философията на моята работа е да показвам образите по такъв начин, че хората, които ги видят, да си отделят време, да спрат и да помислят по някои въпроси”.

30-годишнината от войната на САЩ срещу Панама също изисква такъв размисъл. Тя избухва в първите минути след полунощ на 20 декември 1989 г., когато президентът на САЩ и бивш директор на ЦРУ Джордж Буш-баща напада със супермодерната американска авиация и с 26 000 морски пехотинци миниатюрната Панама. Бомбардирани са столицата Панама и вторият по големина град Колон, включително гъстонаселени жилищни квартали. Столичният квартал Ел Чорийо е изпепелен и превърнат в руини от бомбите. Страната е държана под американска окупация около две седмици.

Загиват хиляди мирни хора. И до ден-днешен не е установено точно колко. Данните на международни правозащитни организации и на панамски сдружения на семействата на жертвите свидетелстват за между 3000 и 7000 убити. А според официалните информации, разпространявани от САЩ, те едва стигат към 600…

Онази военна операция, наречена „Справедлива кауза”, беше първата, в която американците се погрижиха да включат към военните си части и специални репортерски екипи, които „правилно” да отразяват случващото се и да не оставят да изтече никаква реална информация за мащаба на разрушенията, жертвите и откровените зверства.

Успяха само донякъде. Защото насред военния ужас в Панама се оказаха и неконтролирани от тях журналисти и фотографи. Един от тях – останалият завинаги на 32 години Хуанчу Родригес, плаща с живота си своите заснети свидетелства за жертвите на интервенцията на САЩ. Прострелян в окото от американски куршум, той пада мъртъв заедно с камерата си, докато се опитва да снима американски конвой с морски пехотинци, наближаващ хотела, в който са останали другите му заснети ленти.

Хотелът е завзет от американците и тези материали никога повече не излизат на бял свят. Но и заснетото от Хуанчу в часовете преди гибелта му, спасено от негови колеги, е достатъчно, за да види светът какво всъщност става в Панама. Най-нашумяла и тиражирана още тогава е една от последните фотографии на младия испанец от баски произход. Той е заснел нахвърлени на пода на моргата в една от столичните болници и все още кървящи трупове на цивилни граждани, убити при американските бомбардировки…

Но преди да продължим с историята на Хуанчу, който става единственият чужденец, убит при онази зловеща „малка” война на Буш-баща в Панама, и първият испански журналист, загинал при отразяване на военен конфликт, нека дадем още малко подробности за същността на прословутата операция „Справедлива кауза”.

Засенчена от големите световни промени през онази преломна 1989-та, тя има една-единствена цел – да се отвлече шефа на панамската армия генерал Мануел Антонио Нориега. Той прекалено много знае за конспирациите на ЦРУ в Централна Америка, за използването на пари от наркотрафика с цел въоръжаване на обслужващи американските интереси бойни групировки и за ролята във всичко това на Джордж Буш… Вече в качеството си на президент, Буш бърза да запуши устата на изпуснатия от каишката Нориега.

На Нориега всъщност идеално прилягат легендарните думи на друг американски държавен глава – Франклин Делано Рузвелт, казани някога за никарагунаския диктатор и главорез Анастасио Сомоса: „Той, разбира се, е кучи син. Но наш кучи син”.

Нориега години наред е верен агент на ЦРУ в невралгичната Панама с нейния стратегически презокеански канал, чието връщане под панамски контрол превърна в кауза на живота си генералът президент Омар Торихос. Именно всеотдайните усилия на Торихос довеждат до подписания през 1977 г. от него и от американския президент Джими Картър договор за предаване на държания от САЩ Панамски канал на панамците в края на 1999 г.

Сред приближените до Торихос военни е и Нориега – внедрен там от ЦРУ. Той е толкова ценен агент, че с него контактува и пряко директорът на ЦРУ през 1976-1977 г. Джордж Буш. Близостта им се задълбочава, когато през 1981 г. Буш става вице на влезлия тогава в Белия дом Роналд Рейгън.

На Нориега е разяснено, че Торихос е много вреден за интересите на САЩ не само заради канала, но и заради подкрепата му за левите партизански движения в Централна Америка, и заради дружбата му с победилите сандинисти в Никарагуа. В края на юли същата 1981-ва Торихос загива в мистериозна катастрофа с хеликоптер… Има версии, че Нориега е „помогнал” за това. След смъртта на Торихос той става командващ панамската Национална гвардия.

Освен това Нориега е ключов агент за връзка между американските си работодатели и колумбийските наркобарони, като средствата от дрогата се превъртат по заплетени схеми (чак до оръжейни сдеки с ембаргов Иран), за да финансират в крайна сметка никарагуанските „контри”, воюващи срещу сандинистите.

Само малка част от тази тайна престъпна мрежа излезе наяве покрай разразилия се в средата на 80-те скандал „Иран-оръжие-контри” с главен герой прословутия полковник от морската пехота на САЩ Оливър Норт, който самоотвержено пое върху себе си цялата тежест на обвиненията при заведения срещу него съдебен процес в началото на 1989-та. Така излезе, че само отделни служители от разузнаването и от Съвета за национална сигурност на САЩ на своя глава са правили тези незаконни неща, а държавните и ведомствените ръководители са чисти като сълзи.

Междувременно Нориега през цялата си дейност за ЦРУ никога не е забравял и себе си – тлъст процент от печалбите от наркотрафика и тайните сделки отива и при него. Но явно смята за най-голям свой капитал информираността си за ролята във всичко това на „важните клечки” в американската йерархия. И пристъпва към директен рекет на Джордж Буш по време на кандидат-президентската му кампания през 1988 г.

Това е фаталната му грешка. Буш печели изборите, следва върла открита конфронтация между САЩ и Панама, американската пропагандна машина спешно превръща „нашия кучи син” Нориега в най-голямата заплаха за световната демокрация, а накрая идва и операция „Справедлива кауза”.

След нападението на САЩ над Панама на 20 декември 1989 г. и разбиването на неговите поддръжници, много от които са линчувани зверски по улиците, Нориега се укрива в посолството на Ватикана в панамската столица. Предава се на американците на 4 януари 1990 г., след като преди това дни наред окупаторите използват иновативен метод за психически тормоз – от високоговорители, инсталирани до ватиканското представителство, денонощно ечи на непоносимо гръмки децибели хеви-метъл музика…

Нориега е откаран в САЩ и американските затвори стават негов дом за следващите десетилетия. На процес през 1992 г. в Маями получава 40-годишна присъда за участие в наркотрафик и рекет, но… заради сътрудничеството му с ЦРУ, присъдата е намалена на 30 г.  През 2007 г. е екстрадиран във Франция, където го съдят за пране на пари и му докарват още една присъда – допълнителни 7 г. затвор към една друга задочна френска присъда за 10 г. от 1999 г. През 2011 г. е изпратен в родната си Панама, където да продължи да излежава присъдите си. През 2017 г. умира в затворническа болница от рак на мозъка. Без повече никога да проговори за Джордж Буш-баща…

Когато днес се връщаме към американското нападение над Панама преди 30 години – на 20 декември 1989 г., няма как да не съпоставим още някои дати и събития. Само броени дни по-рано – на 2 и 3 декември с.г., се провежда емблематичната среща между лидерите на САЩ Джордж Буш и на СССР Михаил Горбачов на кораб край Малта. Вече е паднала Берлинската стена, като домино са паднали едно след друго и управленията в повечето бивши соцстрани в Източна Европа.

Официалното тълкувание на срещата в Малта е, че там се слага формален край на Студената война. Също много разпространено е тя да се коментира като „новата Ялта” – с препратка към Ялтенската конференция от февруари 1945 г., на която Сталин, Рузвелт и Чърчил си разпределят зоните на влияние в следвоенна Европа. Дали Буш и Горбачов не са се разбрали в Малта и всеки да прочисти „своя” регион от пречкащи му се неприятели?

Много скоро след срещата им ставаме свидетели на почти паралелно протеклите военни действия в Панама, завършили с отвличането на Нориега, и на мистериозната кървава „революция” в Румъния, завършила с разстрела на Николае и Елена Чаушеску. Нито САЩ, нито СССР вдигат аларма за незаконните действия и в единия, и в другия случай. А медийната приказка, която се лее тогава отвсякъде, е еднозначна – злодеите са наказани, спете спокойно деца…

Румънската драма изисква отделен сериозен анализ. Но що се отнася до панамската, онази „малка” война на Буш всъщност стана първата нагледна илюстрация как оттук-нататък ще се държат САЩ на световната сцена, след като вече го няма сдържащият фактор на другия „полюс” – противостоящия по-рано СССР с неговите съюзници от соцлагера.

Именно от разправата с малката Панама в разрез с международното право произтекоха след това първата „война в Залива”, която си беше откровена война срещу Ирак с употреба на обеднен уран срещу мирното население, войните в Югославия, войната в Афганистан, следващата война в Ирак, после в Либия, в Сирия и т.н.

Панама беше вододелът между двуполюсния свят на общо взето стабилното равновесие и света на глобалния американски диктат, в който живеем в последните 30 години.

И ето насред този епохален разлом в Панама съвсем случайно попада младият испански фотограф Хуан Антонио Родригес, когото всички наричат Хуанчу – така, както е прието при баските, какъвто е и той. Макар и едва 32-годишен по онова време, Хуанчу вече има зад гърба си 10-годишен опит като фотограф с изострен социален поглед и чувство.

Той от малък рисува добре и обича да спортува. След завършване на гимназия в Португалете, Страната на баските, се хваща да работи като чертожник и като учител по физическо възпитание. Но истински открива себе си, едва когато купува от свой закъсал финансово приятел неговия фотоапарат. Камерата става любимото му средство, за да вижда по свой собствен начин и да показва на другите света. И онези образи от него, които да карат хората „да спрат и да помислят по някои въпроси”.

Хуанчу бързо се налага с оригиналното си фотооко, изпъква като отличен фотопортретист и автор на социални фотографии, активно сътрудничи на различни медии, удостоен е с редица престижни награди за фотожурналистика, а през 1988 г. прекарва една година на обучение в САЩ, след като печели стипендия. Оттам остават негови ярки портрети на известни личности от областта на американската култура и наука, както и многобройни снимки, хванали специфични моменти от американския начин на живот.

В Панама Хуанчу попада случайно – това всъщност е междинна спирка при осъществяването на обширен репортерски проект за най-големия испански вестник „Ел Паис” съвместно с известната испанска журналистка Маруха Торес. Проектът е да се подготви обзорен материал за испанските йезуити в Латинска Америка по повод на убийството на неколцина от тях от „ескадроните на смъртта” в Салвадор, в разгара на жестоката гражданска война там.

Маруха и Хуанчу първо известно време работят по темата в Чили, а оттам потеглят към Централна Америка и самолетът им каца първо в Панама. Страната вече живее в специален режим заради непрекъснато ескалиращото напрежение между Вашингтон и военния ръководител генерал Нориега. Проверките на летището са сурови. Маруха лесно минава за туристка, но фотоапаратурата на Хуанчу буди подозрение и дълго не искат да го пуснат да влезе, докато не се намесва тогавашният испански посланик Томас Лосано и Хуанчу все пак влиза в Панама.

В публикувания по-късно разказ на Маруха Торес за онези разтърсващи дни тя казва много топли думи за дон Томас. Обяснява, че той бил загрижен „като баща” за журналистите, а след гибелта на Хуанчу дълго се обвинявал, че ако не бил съдействал за влизането му в страната, той щял да е жив…

Маруха разказва и как била събудена в хотелската си стая от бомбардировката на САЩ над панамската столица в нощта на 20 декември 1989 г., как Хуанчу веднага дошъл от своя стая, за да ѝ каже, че вече е инсталирал триножника с фотоапарата, за да прави снимки от прозореца, как пред очите им се разгърнала зловещата панорама със сипещите бомби над градския център американски самолети…

Когато на следващия ден излизат, за да огледат какво става из града, хотелът им от американската верига „Мариот” още е в зоната, контролирана от поддръжниците на Нориега. С помощта на техен панамски приятел, поел функцията на шофьор, Маруха и Хуанчу обикалят различни места, виждат страховити сцени на разрушения, жертви, както и на разграбване на магазини.

Маруха Торес разказва за туристически хеликоптер, който опитвал да се сражава с американските бомбардировачи.

За размазания от американските бомби гъстонаселен квартал Ел Чорийо, където се е намирало и панамското военно командване.

За писъците на линчувани по улиците нориегисти в районите, завзети от американците.

За арестанти, нахвърляни с лицето надолу и с вързани отзад ръце, в тревата на градски градинки, като американски войници притискали главите им с ботушите си.

За труповете на цивилни жертви на американските бомбардировки, нахвърляни в коридора на моргата в градската болница „Санто Томас” и снимани от Хуанчу.

За фарсовата пресконференция във външното министерство, където уведомили журналистите, че като нов президент на Панама в една от американските бази край Панамския канал се е заклел Гийермо Ендара.

За кръстосания огън на площада, през който трябвало да притичат, за да влязат в испанското посолство…

На следващия ден – 21 декември, Маруха и Хуанчу заедно с още няколко журналисти тръгват към хотела си, за да вземат оставените си там вещи. Там са и лентите със снимките от нощта на нахлуването, направени от Хуанчу през прозореца, с триножника.

Хотелът обаче вече е в американски ръце. От улицата през стъклените врати на фоайето се виждат нахвърляни там трупове, а над тях от тавана се поклаща украса с Дядо Коледа… Американски войници им преграждат пътя. Групата журналисти, сред които освен Хуанчу има още фотографи от Ройтерс и от Франс Прес, се спира край съседна сграда. Виждат, че към хотела наближава конвой с американски морски пехотинци.

Според Маруха Торес войниците от конвоя и войниците край хотела не са се разпознали едни други, всяка група е сметнала, че другата е от противниковата страна. Още повече, че онези край хотела, както и на много други места, били облечени в униформи на панамската армия – маскировка, измислена от шефовете на операцията, да да ликвидират по-бързо съпротивата на панамците. Само че в случая двете американски групи се взимат за противници и започват да стрелят една срещу друга.

Маруха твърди, че те спрели огъня, когато изпопадали първите трупове. Но тогава оръдието на първата бронирана кола от конвоя се обърнало на 45 градуса и се насочило директно срещу журналистите отстрани. И започнало да стреля. Журналистите се хвърлили да се скрият зад единствената възможна преграда – една спряла кола. Маруха разказва, че в суматохата не видяла край себе си Хуанчу и започнала да го вика. Едва тогава забелязала, че той върви с камерата си към бронираната кола на американците.

Пред очите ѝ той паднал на асфалта. Тя помислила отначало, че го прави нарочно, за да избере по-добра точка за снимките си. Едва после осъзнала, че е убит. Кадърът с трупа на Хуанчу, заснет от негови колеги, показва как камерата му, закачена на каишка около врата му, е застанала сякаш като продължение на главата му…

„Един куршум беше минал през лявото му око и той умря, прегърнал камерата си,” пише Маруха Торес в свидетелството си, публикувано в „Ел Паис” през 2006 г.

Тя го завършва с думите: „Беше един кошмар и едно предчувствие. Защото се върнах в Испания с един ковчег и с убеждението, че Съединените щати току-що са открили нова ера в империалистическите интервенции, в разрез с международното право, в които присъствието на свободната преса няма да е добре дошло. С техните войници там се бяха приземили и техните телевизионни мрежи, които инсталираха студията си в базите край канала и започнаха да разпространяват оттам лъжливата си и подправена информация. Това е, което си спомням от Панама. Не е онова, което ме оставиха да напиша тогава…”

Впрочем, самата Маруха Торес, която по-късно издава няколко книги за военното репортерство въз основа на свои многобройни командировки из „горещи точки” и също така е уважавана коментаторка колумнистка, е уволнена от „Ел Паис” през 2013 г. Тогава новият директор на вестника Хавиер Морено ѝ казва, че му трябват „журналисти, които да вадят новини, а не коментатори динозаври”… Но както Маруха Торес се изразява, това ѝ дава свобода и тя се посвещава на книгите си. Авторитетът ѝ като журналистка и писателка и днес е много висок.

Що се отнася до Хуанчу Родригес, за него испанската журналистическа гилдия редовно провежда възпоменания по повод годишнините от гибелта му. Така бе и сега, във връзка с навършващите се 30 години оттогава. Асоциацията на пресата в Мадрид бе домакин на посветена на Хуанчу среща, организирана от испанската секция на „Репортери без граници”, която се оглавява от известния испански журналист, гостувал и в България, и в СБЖ Алфонсо Армада.

На срещата бе подкрепено искането на семейството на Хуанчу, който има още двама братя, за компенсация от САЩ заради гибелта му. Този въпрос е повдиган многократно през годините. Но американските власти винаги са отказвали както на близките на Хуанчу, така и на роднините на всички други жертви в Панама, винаги с мотива, че липсват доказателства американски войници да са виновни за тези убийства.

Вече има обаче и доклад на Междуамериканската комисия за човешки права (CIDH), в който се настоява Вашингтон да се ангажира с изплащането на компенсации за всички цивилни жертви на интервенцията в Панама. Такива молби да подадени от 252 семейства.

Елиса Павон, която е снаха на Хуанчу Родригес, говорител на семейството му и разпространител на творчеството му, заяви на срещата в Мадрид в негова памет по повод искането за компансация: „Най-малко става дума за пари. По-важното е, че убийствата в Панама остават безнаказани”.

Тя е убедена, че куршумът, прекъснал живота на Хуанчу, не е бил от „заблуден” изстрел. „Това е куршум, съзнателно изстрелян от американски снайперист. Това е убийство. Раните са такива, че е несъмнено – стрелял е някой, който е бил наясно, че това е журналист, и е искал да го убие”.

На срещата се изказа и братът на Хуанчу – Хавиер Родригес, който изрази желанието на семейството да се извади паметта за брат му от рамката само на военен фотограф. „Той се оказва там случайно. Винаги е бил социален фотограф,” настоя Хавиер Родригес, за когото е важно трагичната смърт на Хуачну да не засенчва цялостното му творчество. Мнозина негови колеги са категорични, че ако не бе загинал в Панама, днес щеше да е един от най-големите съвременни фотографи…

Уви, една престъпна „малка” война на САЩ завинаги смеси кръвта на младия испански фотограф с кръвта на хиляди безименни панамци, чиято жестока гибел още чака възмездие…

 

Сподели в
 

Преди дни, и в навечерието на 3 март, в Дома на киното се състоя премиерната прожекция на документалната лента Breaking news на режисьора Асен Владимиров. В него авторът разказва как пресата на ХІХ век отразява Руско-турската война 1877-1878 година. Това е може би най-отразяваното събитие за онова време. Едни от най-известните военни кореспонденти и художници от цял свят отразяват двете страни на сражаващите се.

27.02.2020/15:48

„Преди ни плащаше испанското разузнаване, сега ни плащат руснаците. Кой дава повече?” Така Луис Маури, заместник-главният редактор на базирания в Каталуня испански вестник, се подигра на пропремиерските твърдения на БНТ и други издания у нас за „руска следа” в разследванията за „къщата в Барселона”. В коментара си, озаглавен „Повей от България”, той припомня, че вестникът му е бил обвиняван през 2017 г. и за „американска връзка”

23.02.2020/20:18

На 22 февруари юбилей празнува „Златният глас” на БНР, оставилата дълбока „Следа в ефира” водеща на предаването-явление „Разговор с вас” Божана Димитрова. За нея журналистиката продължава да е кауза, а „журналистите трябва да са най-близо и на страната на хората, да огласяват, да подкрепят справедливото недоволство, все с надеждата за още един работещ коректив.”

21.02.2020/09:10

С Ани Заркова отдавна се бяхме договорили да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо изскачаше и все отлагахме във времето. Но ето че сега, когато и нас българите ни застигна едно от трите жестоки китайски проклятия (няма риск от коронавирус при цитирането му): "Дано живееш в интересни времена", Ани даде интервю за сайта ни, в което през личните й преживявания бистрим ситуацията в нашия занаят.

15.02.2020/17:25

Н.Пр. почетният консул на Хашемитското кралство Йордания д-р Хасан Бармауи гостува на Съюза на българските журналисти. Темата на срещата беше сътрудничеството между България и Йордания. И, разбира се, не на последно място 20-годишнината на сътрудничеството между съюзите на българските и йорданските журналисти.

13.02.2020/15:34

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Преди дни, и в навечерието на 3 март, в Дома на киното се състоя премиерната прожекция на документалната лента Breaking news на режисьора Асен Владимиров. В него авторът разказва как пресата на ХІХ век отразява Руско-турската война 1877-1878 година. Това е може би най-отразяваното събитие за онова време. Едни от най-известните военни кореспонденти и художници от цял свят отразяват двете страни на сражаващите се.

27.02.2020 /15:48 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

„Преди ни плащаше испанското разузнаване, сега ни плащат руснаците. Кой дава повече?” Така Луис Маури, заместник-главният редактор на базирания в Каталуня испански вестник, се подигра на пропремиерските твърдения на БНТ и други издания у нас за „руска следа” в разследванията за „къщата в Барселона”. В коментара си, озаглавен „Повей от България”, той припомня, че вестникът му е бил обвиняван през 2017 г. и за „американска връзка”

23.02.2020 /20:18 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: Барикада

На 22 февруари юбилей празнува „Златният глас” на БНР, оставилата дълбока „Следа в ефира” водеща на предаването-явление „Разговор с вас” Божана Димитрова. За нея журналистиката продължава да е кауза, а „журналистите трябва да са най-близо и на страната на хората, да огласяват, да подкрепят справедливото недоволство, все с надеждата за още един работещ коректив.”

21.02.2020 /09:10 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

С Ани Заркова отдавна се бяхме договорили да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо изскачаше и все отлагахме във времето. Но ето че сега, когато и нас българите ни застигна едно от трите жестоки китайски проклятия (няма риск от коронавирус при цитирането му): "Дано живееш в интересни времена", Ани даде интервю за сайта ни, в което през личните й преживявания бистрим ситуацията в нашия занаят.

15.02.2020 /17:25 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Бай Ванко имаше кабинет в една стара тоталитарна сграда в центъра на града. Беше приватизирал по необходимост радиото, в което е работил цял живот. Той е вероятно единственият човек у нас, създал частно кабелно радио.

16.02.2020 /14:57 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

Регионалната библиотека „Христо Смирненски” в Хасково уреди изложбата „Любов към труда, любов към истината, любов към народа”, посветена на живота и делото на видния учен, химик и хуманист проф. д-р Асен Златаров.

12.02.2020 /15:45 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

По повод хаоса с разпространението на пресата, настъпващ след фалита на отгледания с държавна благословия монополист в продажбите, председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова заяви пред сайта на СБЖ следното:

26.02.2020 /08:02

В речта си в памет на Апостола на свободата Васил Левски президентът Румен Радев призова „да изправим глави” и да не забравяме, че „всичко зависи от нашите задружни усилия“, „че времето нас обръща, но и ние него обръщаме”. Преди официалната церемония държавният глава поведе гражданско шествие от президентството до паметника на най-тачения български герой.

19.02.2020 /22:27

Бойкот за унижаващи журналистите властници, оставка на СЕМ, сформиране на нов регулатор с гражданска квота, избиране на журналистически омбудсман, спасяване на обществените медии от частни интереси, връщане на познанието в журналистиката, сплотяване и солидаризиране на колегията - тези и още много други предложения и мнения бяха изказани от авторитетни журналисти и медийни експерти на организираната от СБЖ обществена дискусия за свободата на словото и медийната среда

17.02.2020 /21:30

 Мнения

Постоянните подигравки, цинизми, заплахи на властта към журналистите са срам за България. И той е причинен от хора, които имат дори правни задължения да допринасят за позитивния имидж на държавата, за утвърждаване на европейските демократични ценности и традиции. Можем ли да приемем такива хора за елит?

18.02.2020 /06:30 | Автор: Георги Калагларски | Източник: СБЖ

Голям кипеж из фейсбуците на гилдията бълбука тия дни, защото мисир-председателят бил определил отразяващите делата му журналистки по свой образ и подобие - „мисирки”. Ако ги беше нарекъл „умиращи лебеди”, пак ли щеше да бумти същият плам? Уви, около власта танцува обслужваща журналистика, угажда й, позволява й да издевателства над всички граждани без дума напряко да каже - и това убива и професията ни, и обществото ни. А атаката по СБЖ точно в този момент не оставя впечатление за нищо друго, освен за поредна поръчка.

07.02.2020 /16:09 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 27 гости

Бързи връзки