Начало
 
 

Живка Балтаджиева: Будителството е реална потребност в душата на българина

01.11.2019 /01:00 | Автор : Иван Василев | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Живка Балтаджиева на представянето на Христо Ботев, "ПОЕЗИЯ" на международния панаир на поезията в Сория

Позволете ми да започна с едно отклонение… Казват, спомените са като броеница – всяко зърно води до друго. Навярно е така, щом едно вълнуващо събитие като представянето на книгата на Йосиф Давидов събуди много, а те се занизаха нататък…За достойнствата на автора й и представянето на „Репортер от Миналото време” сайтът на СБЖ разказа подробно, но то неочаквано събуди у мен, ярко и живо, една мадридска среща с десетилетна давност. Тя допълни казаното и чутото с нещо важно от личността на автора, което, мисля, си заслужава да споделя…

В началото на 80-те с екип на телевизията тръгнахме да правим филм за Куба. Тогава светът гърмеше за атентата срещу папата, беше започнала трагедията на Сергей Антонов в италианския затвор, името на България се свързваше с това престъпление на века. Поставихме си задача да останем два дни в Мадрид, да открием виден интелектуалец и да запишем за БНТ мнението му по случая. С кореспондента на БТА Йосиф Давидов бяхме работили по едно и също време в „Труд”. Обадих му се по телефона, той с готовност ни посрещна с колата си на летището, настани ни в хотела и два дни  бе неотлъчно с нас. Свърза се със свой приятел, известен испански журналист, отведе ни при него, заснехме интервюто. Йоско с най-горещо желание ни разведе къде ли не, за да видим и усетим Мадрид, че дори седнахме в любимата кръчма на Сервантес да дегустираме прочутите  испански вина. На другия ден ни откара на летището и ни пожела „Добър път” и успех в Куба.

Не беше длъжен да го прави, пък и не бяхме най-близки приятели, макар че в редакцията на „Труд” си общувахме най-приятелски.Тримата от екипа бяхме трогнати от жеста му, защото солидарността и готовността на журналистите да си помагаме все още са рядко явление, особено в чужбина. Ето и това трябваше да кажем на срещата в СБЖ.

Но тогава прозвуча и името на Живка Балтаджиева, мнозина от присъстващите се интересуваха от нея с добро чувство. Това отприщи спомена как Йоско и Живка ни поканиха екипът да им гостува вкъщи. Незабравима вечер! Потопихме се в една сърдечна и творческа атмосфера, открихме Живка като сърдечен и обаятелен човек, талантлив в общуването и като поет – наскоро беше излязла втората й стихосбирка „Дневно осветление”. Разгледахме талантливите картини на една от дъщерите им. Говорихме не за „какво може да се купи в Мадрид”, а за съвсем други неща, което не се забравя…

Следващите объркани у нас години почти не сме общували, но винаги, когато в интернет срещнех името на Живка, с интерес четях новите й стихове и си спомнях вечерта в нейния дом, големите международни отличия за таланта й и необикновената ревност в дейността й да представи на испанския читател българските световни завоевания в литературата (и испанските на българския), двуезичните издания за укрепване на връзките между тях. Апостолска, така бих нарекъл удивително активната й дейност за укрепване на българското самосъзнание на най-младите емигранти в Испания, в неделните български училища, срещи и чествания, организирани от нея.

И спонтанно някак, като наближи традиционният Ден на народните будители, споменът ме върна към творческия дух, който усетих в това хубаво семейство, което обогатява духовните български завоевания, макар и далеч от родината.

Потърсих Живка за един задочен разговор за сайта на СБЖ, тя прие с готовност и още в средата на октомври  интервюто бе заредено в очакване на днешния ден…

Най-напред: Честит  Ден на народните будители, Живке! Какво е за теб той – още един „празник за отбелязване”, или потребност в душата и съдбата на българина? И кои са будителите?

Благодаря! Честит да е за всички ни! Все ми се иска да вярвам, че този празник наистина се ражда от една реална потребност в душата на българина. Потребност да изразиш почит и благодарност към тези, които с думи и дела ни показаха, че е възможно да живееш с достойнство. Че творческият ни потенциал е повече от достатъчен, за да постигнем свободата. Че сме длъжни и пред самите себе си, и пред ближния, да реализираме способностите си.

Историята на Паисий и Ботевият вестник „Будилник”, думите на Неофит Рилски „Стига толкоз спаване, що е спала Болгария доволно векове”, призивът на Чинтулов към юнака балкански „От сън дълбок се събуди!” - и много други, говорят че нуждата от будители и от техните духовни стимули се появява в трудни времена, каквото преживяваме и днес. Защо ги няма, а и не се сещаме за думите и примера на миналите? Или в глобалния свят нямаме нужда от тях?

Времената все са трудни. Да не забравяме и Неофит Бозвели, Софроний Врачански, Петър Берон, Георги Сава Раковски, Петко Рачов Славейков, Каравелов… И още толкова други. И тогава, и още по-рано, и вчера, и днес. Защото съм сигурна, че и днес ги има. Но мълчанието ги поглъща. На хората неотстъпно и целенасочено се внушава, че единственото мерило за стойност е цената. И че единствените ценностни хора са тия, които могат да я платят. Че само който има пари, е някой. А нашите будители и днес, и вчера, и някога не са се имали много, а и днес съвсем не се имат с парите. Нека само си спомним Ботевото “Патриот”: “Само, знайте, за парата,/ като човек – що да прави?/ изяда си и месата.“ Така мислеха те! А сега? Колко тъжно е да виждаме как имената им изчезват от страниците на учебниците, от каталозите на издателствата, от телевизионните екрани, от вестниците, но и от нашата собствена памет. Как целенасочено се подминават и изтриват от съзнанието. Как се преиначават делата и думите им. Как се петнят имената им. Жестоко е. Страшно е дори да си помислим какво става в душата и ума на нашите деца, с поглед впит в електронните игри, които ги привикват да убиват без да им трепне окото. Да не ги боли ничия смърт. Каква античовешка инерция стои зад всичко това! И накъде ни тласка. Да, глобалният свят има въпиеща нужда от защитници на човещината и природата, будители на чувствата, на добротата и грижовността, на съзнанието, че животът е възможен само заедно, че изисква взаимност, съпричастие, съчувствие, неща, които само се раждат от познанието, превърнато в мъдрост. Така, както дървото се грижи за нашия въздух, така трябва да се грижим и ние за съществуването му.  Човешкото общество е невъзможно без духовни ценности и без отговорност за заобикалящото го, живеещото паралелно с него друго. Превръща се в супермаркет, където стотина търгуват и милиони просят на входа или се избиват помежду си. Взаимност, съпричастие и обич за мен са най-важните думи, най-насъщното в живота, прекрасното, което го спасява. Това е, което чувствам, мисля че поне донякъде постигам израза му в стихотворението, с което завършва следващата ми книга.

* * *
Не, не остава нищо, нищо, освен

да обичаш, обичаш, обичаш.
Да обичаш бялото на отлитащия облак,
смутния изумруд
на саламандрата, панелите
за слънчева енергия, щъркелите,
които разтварят ветрило,
да не изгори треска полето, да не свехнат
цветът портокалов и слънцето.
Не, не остава нищо, нищо. Освен да обичаш,
обичаш, обичаш. Самия себе си да обичаш.
И ближния.

Въпреки него.

Като си спомня срещата и преживяното във вашия мадридски дом, разговорите, това, което научих тогава, и от прочетеното за теб и Йоско през годините, останах с усещането за докосване до едно активно и богато творческо битие, което, макар и далеч от България, с много нишки е свързано с днешния Ден. „Потопена” в българската и испанската култура, в какво виждаш своето призвание и кауза?

Благодаря за красивия спомен. И вие се появявате в нашите разговори. И толкова други приятели, които ни липсват сега. А България си е в нас. Тя ни боли с всички свои болки и ни радва с радостите си. Нищо не може да я изкорени от клетките ни. Да заличиш родното от себе си е да се заличиш ти самия. Да не вникнеш в другото, да не го познаеш и изразиш, също води до себезаличаване.

От десетилетия пиша своите стихове на два езика. Освен преводите в Испания съм публикувала и пет авторски книги. Едната от тях в началото на тази година имаше трето издание. Три са двуезични, макар че и другите две са написани на двата езика. Но за една издателят реши, че ще излезе само на испански. Склоних и сглупих. Но в оня момент бях така огорчена от думите на една бивша приятелка, че се предадох. Пишеше ми: “Щом претендираш, че пишеш на двата езика, не си българска поетеса.“ А аз съвсем не съм единствената, която спонтанно го прави. Винаги е имало автори, които са били многоезични. А и у нас сега те не са само един или двама. Другата книга беше издание за колекционери на един художник, Габриел Винялс, така че нямаше как. Надявам се скоро да я видя в нормално двуезично издание. Винаги и на всички четения и фестивали, в които участвам, чета поне няколко стихотворения и на български. Музиката на българската реч е пленяваща.

Двадесет години преподавах литература в Комплутенския университет в Мадрид. Беше трудно, защото много малко от съществените наши книги са преведени на испански. Трябваше от всеки автор да преведа поне по нещо, за да имат студентите истински допир с творбата и твореца. Водих и семинар по превод заедно с доктор Таня Лалева. Толкова си мечтаехме поне един от нашите студенти да стане преводач от български. Но как се постига това без никаква подкрепа за тези млади хора от страна на нашите институции? Всички други държави подкрепят материално и морално преводачите. Преводът е нещо трудно. Понякога изисква години живеене с текста, с думите и мисленето на друг. А междувременно трябва да се живее всеки божи ден, да плащаш покрив над главата, храна, книги… Така и до днес такъв преводач няма.

Нека не говорим с големи думи като призвание и кауза. Само се опитвам да постигна стиховете на поне неколцина български поети да бъдат почувствани от другоезичния читател, така както могат да бъдат почувствани от българския. Мисля, че с Блага и Ботев донякъде успях да се приближа до мечтаното.

Твоят превод на Ботев на испански е признат за най-добрия, посрещнат е с голям интерес и от младите испанци. За Луис Енрике Ибанес той е световен поет, „от когото се нуждаем тук, сега” (а някои демократи у нас поискаха да бъде изхвърлен от учебниците!) . И другите твои двуезични издания с преводи и своя поезия са събития в Испания. Организираш чествания на големи български творци, училища за българчета, четеш лекции в университета…Как оцеляваш и какво ти носи тази активна дейност?

Направих много представяния на стиховете на Ботев в различни испански градове, няколко композитори създадоха песни по тях. Бях щастлива. Щастлива съм! Че  го преведох, че го четат, че го пеят. Но не получих никаква подкрепа откъм Родината. Христо Ботев, както се вижда, не влиза в списъците на привилегированите избраници, за чието превеждане и популяризиране има средства  Затова и единствената рецензия за поезията му, която се появи в испанския печат, излезе в едно университетско списание. За съжаление навсякъде в съвременния свят почти всички рецензии в печатни издания се плащат – или от мощните издателства, или от съответните държавни институции и различни фондации, понякога от самите автори. Разбира се, имаше и продължава да има много, много отзиви в Интернет. И наистина съм щастлива. Мисля догодина да се опитам да  постигна друго издание, в по-авторитетно издателство. Защото Ботев наистина е световен поет, от когото имаме нужда сега.

Имаш ли самочувствието, че с тях сближаваш двата народа и култури, разширяваш духовните им хоризонти?

Не зная дали самочувствие е думата. Но изживявам истинска радост, когато случайно попадна в Интернет на някои от преводите ми на Ботев, Блага, Яворов, Дебелянов, Фурнаджиев, Вапцаров, Далчев, Багряна, Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Цанев, Цвета Софрониева… Да виждам как въпреки липсата на каквато и да е разпространителска и издателска подкрепа тези стихове сами си отвоюват следовници, как говорят на другите за таланта на нашите творци, ми дава сили. Преводите наистина сближават народи и култури.  Нещо повече, създават единен културен организъм, дават нов тласък на отделните национални гласове!

В Испания живеят вече няколкостотин хиляди българи – какво е тяхното битие и самочувствие, как общуваш с тях? 

Голямата част от българите в Испания вече са напълно приобщени. Работят. Чувстват се спокойни. Имат в Испания свой дом, своя среда, приятели, нови роднини. Но независимо от това връзката с родното е много силна. Не случайно има толкова много полети Мадрид – София, Валенсия – София, Барселона - София… Много от тези хора са професионалисти на високо ниво. Учени, музиканти, пишещи, медици, художници, програмисти… Някои постигат да работят по специалността си, други не. Не са малко тия, които имат сериозни културни интереси. А много от асоциациите и неделните училища правят усилия, за да се запази майчиният език, любовта към традициите, историческата памет. Къде с повече любов и знание, къде според силите… В последните три години, поради проблеми със здравето, общуването ми с тях понамаля. Но допреди дори преподавах в едно от училищата, участвах в празниците на асоциациите… Сега ми е по-трудно. Разбира се, това не означава, че връзките с българската общност са секнали. Имаме много приятели българи, не само в Мадрид. И при всяка възможност се виждаме. И при всяка нова книга, преводна или авторска, винаги съм имала тяхната подкрепа.

Днес е и Ден на българската журналистика, ти имаш опит като журналистка в радиото и като редактор в списание „Пламък”, с Йоско сте от активните сътрудници на „Нова дума”, вестника на българите в Испания. По какво се различават испанските и българските медии?

Честит празник! Като журналист аз бях истинска трагедия. Затова и не останах в радиото. А в “Пламък” работих в отдел “Поезия” и в “Преводна литература”.  Професията журналист изисква някои специфични качества, които за съжаление на мен ми липсват. И да отговоря на въпроса за разликите между медиите не се чувствам достатъчно компетентна. Не гледам телевизия например. Струва ми се отчайваща навсякъде. Мисля, че журналистиката като такава трудно оцелява в тия времена, когато все по-малко хора купуват вестници и списания и те са принудени да публикуват предплатени интервюта, рецензии, репортажи, новини, информации… Не зная…

Как приемаш, макар и отдалече, живота у нас? Казваш: ”Никога не съм напущала България. И България никога не ме е напущала. И силно ме боли”. Каква е тази болка?

Наистина никога не съм напущала България. И не се чувствам далече. Сега разстоянията в пространството не са нещо съществено. За по-малко от четири часа съм в София. Когато живеехме в София, през 70-е години, за да отидем при родителите си в Сливен или Шумен, трябваше да пътуваме повече от шест часа. Толкова време ми е необходимо и сега, за да бъда физически в Сливен. Но аз следя всичко, което става у нас. Разговарям с приятелките, които все още ми остават. Болят ме запустелите села, провинциалните градове, където хората са много по-бедни. Жертвите на нашата здравна (здравна?) система. Нашето полумъртво селско стопанство. Буренясалите гробове на нашите будители и на нашите близки. Миналото лято трябваше с брадва да сека оградата от дивопоникнали дървета, за да мога да оставя цвете на гроба на родителите ми. И двамата уж почетни граждани на Сливен от 1990. Да, боли ме забравата, самотата на човешкото същество. 

Бих те помолил да споделиш: какво ново в семейството? Младите и още по-младите поеха ли по вашия път? На какъв език си общувате с тях?

Мисля, че Йосиф вече говори достатъчно за семейството. От всички нас само Ева, Ева Давидова, която е художничка, все още не е публикувала книга. Но кой знае дали не е написала поне няколко. Тя винаги ни изненадва. Излагала е в авангардни галерии в Испания, Съединените щати, Германия, Португалия, Италия, Франция, България, Тунис, Холандия, Мароко… В редица музеи и фондации в Испания и САЩ, в Института Сервантес.  Има няколко международни награди. За живопис, фотография, видео… Даже в България – годишната награда на М-тел…  А най-младият, той е само на 21 години. Внукът ни Даниел Рабал Давидов вече е публикувал три книги – два романа и една стихосбирка. Освен това той пее, свири на китара, композира, говори пет езика. Сега е в Рим със стипендия Еразъм. Майка  му, Адриана Давидова, е автор на пет книги, няколко сценария, няколко пиеси. Беше финалист на международната награда за разказ “Ана Мария Матуте”. За книгите й са писали автори като Клара Ханес, Марио Бенедети, Гонсало Суарес… Играла е в ред филми. Един от тези, които създадоха тя и Либерто Рабал, беше финалист на фестивала в Локарно, а миналата година получиха наградата на международен кинофестивал в Индия за филма си JUMP. Музиката е на Даниел.

По-кратко трудно бих могла да опиша състоянието на нещата. Животът ни не е лек, но всички тези плодове си струват преодоляването на проблемите.   

Поезията е като любовта – за нея не се говори с думи, както твърди Есенин. Твоите стихове са уникални, стигат, както казва  Габриел Винялс, „до глъбините на Вселената и душата. Разтърсват, предизвикват треска…Оздравителна”. Отличени с най-високите награди, те трябва да се четат и препрочитат. А за край на нашия разговор, позволи ми да цитирам едно:

Да бъдеш или да бъдеш?

Това е въпросът.

Създание вцепенено,
в нож превърнато, да се прорежеш,
да спреш да виеш

любов.

Да бъдеш или да бъдеш.

Нека да бъдеш!

Да бъдем! Да бъдем хора.

 

Снимки Личен архив

 

Свъързани:

Трета поетична книга на Живка Балтаджиева в Испания само за тази година

Дата: 30.10.2019

Сподели в
 

На 22 февруари юбилей празнува „Златният глас” на БНР, оставилата дълбока „Следа в ефира” водеща на предаването-явление „Разговор с вас” Божана Димитрова. За нея журналистиката продължава да е кауза, а „журналистите трябва да са най-близо и на страната на хората, да огласяват, да подкрепят справедливото недоволство, все с надеждата за още един работещ коректив.”

21.02.2020/09:10

С Ани Заркова отдавна се бяхме договорили да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо изскачаше и все отлагахме във времето. Но ето че сега, когато и нас българите ни застигна едно от трите жестоки китайски проклятия (няма риск от коронавирус при цитирането му): "Дано живееш в интересни времена", Ани даде интервю за сайта ни, в което през личните й преживявания бистрим ситуацията в нашия занаят.

15.02.2020/17:25

Н.Пр. почетният консул на Хашемитското кралство Йордания д-р Хасан Бармауи гостува на Съюза на българските журналисти. Темата на срещата беше сътрудничеството между България и Йордания. И, разбира се, не на последно място 20-годишнината на сътрудничеството между съюзите на българските и йорданските журналисти.

13.02.2020/15:34

Освен да тичаш след новините, се иска и друго - трябва да отсяваш, анализираш и обобщаваш информацията, казва известната журналистка от БНТ

11.02.2020/20:51

За Ирина Асиова-Диамант в журналистическата гилдия често се казва, че вече е заела своето място сред холивудските съпруги, но за разлика от тях тя е доказала, че не суетата е нейно кредо, а здравото стъпване по земята и като всяка българка държи да има своето заслужаващо респект място в обществото.

03.02.2020/12:07

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

На 22 февруари юбилей празнува „Златният глас” на БНР, оставилата дълбока „Следа в ефира” водеща на предаването-явление „Разговор с вас” Божана Димитрова. За нея журналистиката продължава да е кауза, а „журналистите трябва да са най-близо и на страната на хората, да огласяват, да подкрепят справедливото недоволство, все с надеждата за още един работещ коректив.”

21.02.2020 /09:10 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

С Ани Заркова отдавна се бяхме договорили да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо изскачаше и все отлагахме във времето. Но ето че сега, когато и нас българите ни застигна едно от трите жестоки китайски проклятия (няма риск от коронавирус при цитирането му): "Дано живееш в интересни времена", Ани даде интервю за сайта ни, в което през личните й преживявания бистрим ситуацията в нашия занаят.

15.02.2020 /17:25 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Н.Пр. почетният консул на Хашемитското кралство Йордания д-р Хасан Бармауи гостува на Съюза на българските журналисти. Темата на срещата беше сътрудничеството между България и Йордания. И, разбира се, не на последно място 20-годишнината на сътрудничеството между съюзите на българските и йорданските журналисти.

13.02.2020 /15:34 | Автор: Майя Любомирска | Източник: СБЖ

Освен да тичаш след новините, се иска и друго - трябва да отсяваш, анализираш и обобщаваш информацията, казва известната журналистка от БНТ

11.02.2020 /20:51 | Автор: Лилия Динова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Бай Ванко имаше кабинет в една стара тоталитарна сграда в центъра на града. Беше приватизирал по необходимост радиото, в което е работил цял живот. Той е вероятно единственият човек у нас, създал частно кабелно радио.

16.02.2020 /14:57 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

Регионалната библиотека „Христо Смирненски” в Хасково уреди изложбата „Любов към труда, любов към истината, любов към народа”, посветена на живота и делото на видния учен, химик и хуманист проф. д-р Асен Златаров.

12.02.2020 /15:45 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

В речта си в памет на Апостола на свободата Васил Левски президентът Румен Радев призова „да изправим глави” и да не забравяме, че „всичко зависи от нашите задружни усилия“, „че времето нас обръща, но и ние него обръщаме”. Преди официалната церемония държавният глава поведе гражданско шествие от президентството до паметника на най-тачения български герой.

19.02.2020 /22:27

Бойкот за унижаващи журналистите властници, оставка на СЕМ, сформиране на нов регулатор с гражданска квота, избиране на журналистически омбудсман, спасяване на обществените медии от частни интереси, връщане на познанието в журналистиката, сплотяване и солидаризиране на колегията - тези и още много други предложения и мнения бяха изказани от авторитетни журналисти и медийни експерти на организираната от СБЖ обществена дискусия за свободата на словото и медийната среда

17.02.2020 /21:30

„Репортери без граници“ (RSF) призова българските власти да спрат опитите си да сплашват журналистите в страната. В своя позиция, разпратена и до СБЖ, и до медиите у нас, международната организация подчертава, че през последния месец представители на медиите са обект на серия от вербални атаки и заплахи от висши представители на властта, включително премиера Бойко Борисов.

14.02.2020 /11:38

 Мнения

Постоянните подигравки, цинизми, заплахи на властта към журналистите са срам за България. И той е причинен от хора, които имат дори правни задължения да допринасят за позитивния имидж на държавата, за утвърждаване на европейските демократични ценности и традиции. Можем ли да приемем такива хора за елит?

18.02.2020 /06:30 | Автор: Георги Калагларски | Източник: СБЖ

Голям кипеж из фейсбуците на гилдията бълбука тия дни, защото мисир-председателят бил определил отразяващите делата му журналистки по свой образ и подобие - „мисирки”. Ако ги беше нарекъл „умиращи лебеди”, пак ли щеше да бумти същият плам? Уви, около власта танцува обслужваща журналистика, угажда й, позволява й да издевателства над всички граждани без дума напряко да каже - и това убива и професията ни, и обществото ни. А атаката по СБЖ точно в този момент не оставя впечатление за нищо друго, освен за поредна поръчка.

07.02.2020 /16:09 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 36 гости

Бързи връзки