Начало
 
 

Дамян Обрешков: Журналистът трябва да има само една върховна кауза – да служи на истината!

23.08.2019 /19:47 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Дамян Обрешков, който за много от нас е Учителят

Има-няма само след седмица един от корифеите в българската журналистика ще напълни 90 лета. Но не това е причината да го потърся и поканя да е гост на сайта на СБЖ. Отдавна все се канех да му звънна, да си поговорим отново за нашенските журналистически дела, защото такъв като него, за който с ръка на сърцето казваме, че е дялан камък в занаята ни, винаги е хубаво да се допитаме и чуем какво ще сподели и посъветва.

Мнозина го нарича Учителя, други пък „живата история на съвременната българска журналистика“, а за повечето от братството той е просто бай Дамян.Че какво по-хубаво от това да се обърнеш към един мъдрец, врял и кипял несамо в професията, но и в живота по този начин. А и на самият Дамян Обрешков му е драго да чуе как го наричат колегите му. И както казах в началото, на шега или наистина на 1 септември той става на 90. Та в тези юбилейни за него дни един от най-търсените събеседници ми „пристана“ да се видим и да разкаже какво е било назад във времето и как се е правила публицистика у нас.

Преди пет години също се видяхме и разговаряхме. Тогава на път към храма на българската журналистика – сградата на злополучната улица „Граф Игнатиев“ 4, където трябваше да се видим, се присетих за една песен на групата „Тоника“ – „Дамян танец води…“ - и като за начало го попитах за неговия танец в живота. Той ми отвърна, че това е журналистиката. Сега реших отново да го попитам за танеца, който десетилетия е водил, но да издаде тайната на стъпките и идеите в професията. И пак сме в СБЖ, но този път в горещ августовски ден и точно във време когато всичко живо се е изпокрило на хладно от налегналите ни пустинни жеги. Ние обаче храбро, преборвайки се с тях, сядаме да бистрим нещата от занаята и живота.

Бай Дамян е емоционален събеседник и буди възхита, че след толкова голям брой години в журналистиката говори за нея с много емоции и вълнение.

Докъде стигна танеца, който водиш толкова десетилетия, бай Дамяне? Научи ли нови стъпки, нови виждания и идеи за професията и живота?

Нови неща почти няма, но старите са достатъчни, а освен това и старите неща се изменят. Вестниците, телевизиите също се променят, държавата се промени, че и хората. В момента българската нация е в голямо затруднение.  Написах една разработка „България пред пропаст“, която, надявам се, ще бъде публикувана скоро. Човек веднага се досеща, че става дума не за демографския проблем, а за демографския срив, защото вече нямаме демографски проблем, а огромен срив. Броят на родените през миналата година деца от турския и циганския етнос е много по-голям от този на българските. И оттук нататък ще бъде така и все по-голяма ще става разликата. След 40 години и Господ не знае какво ще бъде. В момента това е големият проблем на България. И въпреки това нашите държавници се правят, че няма такъв проблем.

Преди пет години, когато разговаряхме, ми каза, че твоят танец е журналистиката. Като как го танцувахте двамата – валс, танго, рок, хоро?

Всичките жанрове на танца. Да започна от началото – в. „Народна младеж“, където постъпих през 1952 година. Бях младеж и започнах от А,Б, В… Но много бързо усвоих нещата, защото около мен имаше великолепни журналисти. Друг е въпросът, че тогава вестниците бяха сиромашки – четири страници и голям формат. И какво да сложиш там – някакви държавни документи се пускаха, БТА даваше поток от информация, но пък обстановката в редакцията беше отлична. Главен редактор беше един великолепен човек – Христо Цачев. Няколко месеца след мен дойде от Берковския край Йордан Радичков, с който станахме веднага близки. Дори той дойде да живее при мен. С него, както казах, станахме много близки. Заедно ходихме по Родопите и къде ли не. Пишехме пътеписи за новия живот. Тогава той не знаеше, че ще става писател, но имаше богата душевност. Така че имах голям късмет. След това през 1966-та започна в. „Поглед“, и то с един много добър състав. Тогава започнахме да правим истински вестник. Беше в голям обем, но не до това се свеждаха нещата, а въпросът беше какво ще сложиш вътре. Тогава мога да кажа, че започнахме да правим истинска журналистика и това беше „Поглед“. Той беше събитие, явление, което най-много личеше от големите опашки пред павилионите за вестници в понеделник. Редакцията ни беше в тази сграда на третия етаж. Аз и Тамара Джеджева работехме на едно бюро. Тя беше великолепен човек. След това ме извикаха в „Отечествен фронт“. Исках да си стоя в „Поглед“, ама ме извикаха в Националния съвет на ОФ и председателят му д-р Владимир Бонев ми каза много грубо: „Обрешков, ти къде се намираш бе, че ще ни отказваш?“ А аз му отвърнах, че отказвам, и той смени тона и ми съобщи, че във вестник „Отечествен фронт“ предстоят големи промени, ще бъде в две издания и искат аз да го правя, защото разчитат на мен, като отговорен секретар. И аз взех че се съгласих. Тогава направихме големи подобрения и вестник „Отечествен фронт“ стана най-доброто издание. Там започнах да съкращавам правителствените документи, които трябваше да публикуваме, за да има място за журналистическите материали. Главно аз въведох т. нар. съкратена информация. Спомням си Х конгрес на БКП и аз го отразявам. Вместо цяла страница пуснах само 40 реда. И така се налагаше резюмирането, за да има място за журналистическите материали. Много неща съм правил без да питам никой и затова хората ме уважават, защото си имах мнение и го защитавах. Беше много интересен период. За зам.-главен редактор дойде Георги Найденов, една любопитна личност. На 18-19 години бил кримски партизанин. С него се сближихме и решихме, че е дошло време да се смени главният редактор Илия Кюльовски, защото задържа развитието на вестника. Успяхме в тази си акция и така „Отечествен фронт“ стана много по-добър вестник от „Работническо дело“.

Е, да,ама днес усилено се говори,че предишният режим влиза в учебниците като ужасно време. Твърдят, че тогавашната журналистика била скучна, сива, командвана отгоре. Така ли беше? А днес журналистиката не се ли командва „отгоре“ - или незнайно откъде?

Тя не се командва, но се съобразява с разни неща. Безспорно днес имаме много по-богата и силна журналистика. Това е така. Но оценката на доколкото беше социалистически строят, който се опитват сега да изопачат, нещата не стоят съвсем така. Този въпрос го засягам в моята статия, за която вече споменах. Имаше всякакви извращения, диктатура на ДС, „желязна завеса“, във всяка редакция имаше по един, който „четеше“ материалите. Но пък от друга страна огромно строителство, безплатни медицина и образование. А днес има огромен брой българи с много ниски пенсии и парите им едва стигат за лекарства. Хората отиваха на море с трийсетина лева. Нямаше безработни. На всичкото отгоре България разви страхотна електроника. Повече от 100 хиляди специалисти. Сега е бедствено положението. Повече от половината български народ изнемогва. Да, имаше дивотии, но като цяло важните неща създаваха много по-добра обстановка. Нямаше бедни, нямаше гладни, а и нямаше големи богаташи.

И тъй като говорим за живота преди и след промените, ти доволен ли си от преживения живот? Казваше: “Живей така, че да си завиждаш“. Сега като погледнеш назад – на какво си завиждаш?

За това, че имах възможност да изявя себе си. През живота си имам две уволнения – едно в младежките години, когато бях комсомолски секретар в Дряново. Това стана заради баща ми, който беше кметски наместник в село Черновръх. Става дума за 1949 г., когато имаше големи наряди, които съответно който е насял жито или царевица, според притежаваната площ трябва да внесе в държавата. Баща ми се противопостави и каза, че няма и един грам да даде. Тогава хората имаха малко земя, но тя раждаше хубаво жито, царевица, великолепни зеленчукови градини. Заради този отказ го арестуваха и вкараха в околийското управление и го държаха няколко денонощия без хляб и вода. А аз съм комсомолски секретар, но не знаех за това. Уволниха го и го изключиха, след което и мен. А тук, вече като журналист и главен редактор на „Труд“, с Георги Тамбуев пуснахме критична статия за един прокурор, който е осиновен от активен борец, за да може да ползва привилегии. Сигналът за този случай дойде от Етрополе и аз побеснях. И не само възложих случая на Георги Тамбуев, но и заедно с него ходихме по разни институции, за да уточняваме неща. Всичко вече беше изпипано и статията „Власт, облечена в корупция“ на Тамбуев вече беше готова за печат и е на бюрото ми. В ранния следобед на деня ми се обаждат от ЦК на БКП да не я пускам. Забраняват ми. Аз обаче реших и я пуснах и на другия ден тя излезе. Оттам нататък настана голяма дандания. Разследваха ни с Тамбуев така, както го правят в съда. Уволниха ни, като на него му дадоха възможност да постъпи в „Поглед“, а за мен нямаше нищо. Добре че Стефан Петров беше по това време шеф на Агенция „София прес“ и като научил че съм на улицата, ме взе да работя там. В интерес на истината след една година получих в „София прес“ съобщение да се явя в  в ЦК на БКП при Тодор Живков, който ми каза, че анулират уволнението ми. Не се извини, но ми каза,че ме връщат в „Труд“. Интересна беше тази среща и ще си позволя с няколко думи да я припомня. Разговорът ни беше много кратък. Той направи голям жест като ме върна на работа,обаче аз, като всеки честен, когато ме попита как е положението, му казах,че не е добро. Това никой друг не би си позволил да го каже директно на държавния ръководител. А аз си позволих да го направя. Стана му много кофти, но вече беше наредил на секретарката си да напишат, че Дамян Обрешков се връща в „Труд“. Ядоса се много,но си прикри недоволството. Такава откровеност не всеки може да си позволи, а аз съм го правил много пъти. С това съм придобил добро име, но същевременно по тази причина съм получавал и удари.  В „Труд“ ме посрещнаха с „ура“. Няма да забравя как тогава след ден-два в СБЖ се отбелязваше Денят на съветския печат. И като взязох в залата, някой се провикна: „Дамян възкресе! Дамян възкресе!“ Сещам се за още нещо. Когато бях в „Поглед“, пиша някаква критика за това,че милицията е започнала да реже дългите коси и дългите поли. Тогавашния главен редактор на вестника Лальо Димитров не смее да я пусне и ми казва да се оправям сам. И от ЦК ми казаха да се оправям сам. Отивам при тогавашния  МВР министър, който се оказа великолепен човек. Извика заместника си и пред мен го наруга и сложи в ъгъла на листа на статията ми с червено мастило един голям подпис, с който разреши да излезе. Оказа се, че именно неговият заместник е организирал тази операция и отнесе неговите ругатни. След всичкото това му викам, че не е за министър на вътрешните работи и взех, че се оказах пророк. Скоро го пратиха… посланик в Канада. Преживяванията ми са толкова много, с които мога да се гордея, но и има и други, които са ме затруднявали, но животът на човека си е една голяма Одисея.

И в тази твоя Одисея какви бяха твоите най-важни спирки по пътя към върха на 90-те лета, които ще направиш скоро, и трудно ли беше изкачването?

Никакви трудности! Изпитвал съм винаги огромно удоволствие, че съм в журналистиката и че имам възможността да виждам и казвам какви са нещата, доколкото е възможно. Е, имаше някои, които не можеха да се казват, но все пак каквото сме могли, сме го направили. Имаше добри и лоши неща в журналистиката, но пък имаше и късмет. Например когато Лальо Димитров стана завеждащ отдел „Средства за масова информация“ в ЦК на БКП и благодарение на него нямаше цензура. От време навреме се правеха някакви съвещания, където се даваха указания или мнения за предстоящи събития, но това не беше цензура, а само опити да се направлява в някаква степен журналистиката. Имаше много добри журналисти, които казваха мнението си и нямаше място за притеснения. След напускането ми на „Труд“ година след 10 ноември станах председател на читалище „Св. св. Кирил и Методий“ в Красна поляна.

При този твой пъстър живот на журналист можеш ли да кажеш кога истинската журналистика е била по-смела и по-независима, каквото и да й струва това? И каква цена плати ти за точните попадения и „журналистически удари“?

Журналистиката е много специална и специфична. Говоря за цял свят. В САЩ или Англия, Египет нещата са различни, но е много трудно да намериш и попаднеш на абсолютно независима журналистика. Има силни и способни журналисти, които не се плашат и публикуват честно мнението си, но има и изопачения. Световната, че и националните журналистики са едно огромно вълнуващо се море. Някои от журналистите си изкривяват душицата, но пък може би и това е част от цялата панорама. Има други, които пък дават всичко от себе си, за да възтържествува правдата.

Като спомена душа, си спомням, че ти самият казваш, че журналистиката е „душата на времето”. Какво й липсва днес и не остана ли без душа нашият занаят с днешна дата?

Има душа, но е много малко. Има колеги, които дават всичко от себе си и тук ще ти кажа някои имена. На първо място слагам Кеворк Кеворкян. Познавам се с него от много време. Заедно бяхме в една дирекция в телевизията. Той отговаряше за популяризирането на новите книги. След това направи „Всяка неделя“, благодарение на което стана най-добрият журналист. След като напусна телевизията, той продължи да пише и в момента продължава да пише в няколко медии. Неуморим е, но и с огромен талант. Ако Кеворк беше в САЩ или Англия, щеше да получи най-големите отличия. Изключителен журналист е! С будна съвест и богат речник. При него нещата бликат и той не може да ги спре. Той е огромен талант и трябва да е гордост на българската журналистика и на българската култура. А е и дълбоко честен човек и неговата журналистика е истинска. Той е голямо богатство за България. Добре, че имаме такова чудо, защото има журналисти, които се влияят от началници и ситуации и убеждения, а журналистиката трябва да има само едно убеждение: честност и правдивост. Има моменти обаче когато нещата не се получават. И при социализма ги имаше, а сега никой не те спира, а само тези журналисти, които са късогледи или които служат на някаква кауза се спират. Журналистът не трябва да има „някаква“ кауза, а само една върховна – да служи на истината.

С кои личности, които няма да забравиш никога, те срещна животът и професията? Какво научи от тях?

Казах ти за Йордан Радичков. Още когато бяхме в редакцията на „Народна младеж“ той написа два разказа в „Литературен фронт“ и стана най-добрият български писател. Истински талант. Както си говореше, и всичко извираше от сърцето му, той започна и така да пише и имаше особен стил. Беше и много добра душа и на мравката не минаваше път. В началото живяхме една-две години заедно и след това той се ожени със Сузи, която също работеше в „Народна младеж“. Бях им свидетел при подписването. И като се ожениха, му казах да отиде във „Вечерни новини“, защото вестникът беше към Столична община и даваха апартаменти. Редакцията на „Народна младеж“ беше към ЦК на Комсомола, но не даваха жилища. Той ме послуша и започна работа във „Вечерни новини“ и след година получи апартамент. След това Николай Куманов. Няма да пропусна Кирил Янев, Тамара Джеджева, Владимир Костов, който замина за Франция. А когато се върна след 10 ноември, май още бях главен редактор, той направи една пресконференция в Полиграфичния комбинат и ме сложи да седна до него от уважение. За мен това беше голям жест. С него бяхме добри приятели. И за още един човек искам да спомена, защото си заслужава. В отдел „Учащи“ на в. „Народна младеж“ бяхме аз, Дарина Герова, Юлия Кръстева и Йордан Янев, който дойде тогава от Попово. С него бяхме много близки, но като стана писател вече мина в друга област. Какъв прекрасен отдел бяхме с тези четири имена! По едно време Юлия спечели специализация за 6 месеца във Франция. Главният редактор Лальо Димитров и Боян Трайков не я пускат. Но аз отидох и им казах: „Пуснете момичето да отива, защото то не е за тук.“ Това бяха точните ми думи и те я пуснаха. Юлия стана световна личност.

На няколко пъти спомена „Поглед“, който и до днес си остава любимият вестник на много българи, които го помнят. Как се прави един такъв вестник, за да бъде желан и търсен от читателите? Вярно, че нищо не става без пари, но само многото пари ли са необходими за един добър вестник?

То без пари нищо не става, но нещата са много ясни. Дадено издание, било то вестник или списание, трябва да има много добри и талантливи журналисти. Това е всичко, останалото са подробности. Различните вестници и списания си имат своите периоди на възход и падение. Но в България през годините винаги е имало свестни журналисти. Навремето беше Димо Казасов. Това е едно море, в което всеки може да влезе, но зависи кой как плува. Някой може да се удави, а някой да е най-добрият плувец. В момента се сещам за предаването на БНТ „България от край до край“, което се води от един млад журналист - Йордан Димитров се казва. Той е голям талант. Вгледай се и се вслушай само какъв богат език има този човек. И той си говори така. Не чете. В момента речта му блика. Чуй ми думата и запомни, че той е най-големият талант сред младите български журналисти и го приветствам. Предричам му голямо бъдеще.  Сред днешните има и още един колега и това е кореспондентът на „Труд“ в Монтана Любомир Йорданов, който също заслужава да се спомене, защото много частно и откровено отразява нещата в онзи край. 

И тук искам да кажа нещо, за което няма да ме попиташ. Отнася се до СБЖ. Все си мисля, че на Съюза му е необходимо обновяване. Такива млади хора, като този Йордан Димитров трябва да ги има и тук. Разбирането ми как да се оживи СБЖ е, че трябва да се възстановят секциите, но не такива, каквито бяха по-рано, а по съвсем друг начин. Например секция на журналистите от вестниците и списанията, на телевизионните и радиожурналистите, на работещите в интернет изданията. И пенсионерите също трябва да си имат своята си секция. Тези няколко направления да имат свои ръководства, свой живот. Тъй като направленията в журналистиката са много различни и интересите им са различни, и затова си мисля,че трябва да се създадат подобни секции и по този начин да се активизира дейността на СБЖ в сферата на българската журналистика.   

През последните години писането на мемоари е на мода, всеки, който си припомни изживения живот, иска да го сподели с другите и с потомците си. Нищо лошо, може да е полезно и интересно. Но ти, който имаш зад гърба си такова богатство от преживелици и опит – какво чакаш? Просто журналистическият ти дълг и очакванията на читателите те задължават…

Много неща съм написал. Имам още малко. Да не ме чуе дяволът, но скоро правя 90 години. И ще ти кажа, нямам никакви болести и оплаквания. Така че това е въпрос на следващи години. Много важни неща съм написал и те си стоят, но днес стават много по-интересни неща, а и ще стават още по-интересни в бъдеще. До една година ще се случат големи промени и залагам на това държавата ни да се реформира много. Надявам се това да се случи. Така че ще му дойде времето да ги публикувам.  

И в края на разговора ни  - от сърце ти желая още дълги години здраве и неспокойна  журналистическа душа!

И ако върнем спомените назад, ще припомня за какво си говорихме с бай Дамян през април2014 година.

http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=22529

 

Снимки Иван Василев и личен архив

Сподели в
 

Той написва най-популярната си книга - „Приключенията на Лукчо”, когато е едва на 31 години и работи в детското приложение „Пионер” на вестника на ИКП „Унита”. Успехът ѝ е феноменален най-вече в тогавашния СССР и в соцстраните, включително и в България. Така тръгва и световната му слава. Навръх 100-годишнината от рождението на Родари на 23 октомври дори „Гугъл” излезе със специален дизайн на „главата” си в негова чест.

23.10.2020/19:08

Книгата „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев” е майсторски журналистически разказ на един дългогодишен съдебен репортер за институцията Главен прокурор в България, написан въз основа на многобройни факти и събития, с много емоции и изповедност, пише в рецензията си проф. Маргарита Пешева

22.10.2020/15:36

Проф. Лилия Райчева е уважаван журналист и университетски преподавател. Разговорите с нея зареждат не само с информация, но и обогатяват, защото е ерудиран и интересен събеседник. Тя е преподавател във ФЖМК в СУ „Св. Климент Охридски” и в много наши и чужди авторитетни университети.

21.10.2020/18:57

Като изгоним клишетата от типа уникална, голяма, фантастична, което си заслужава, бих казала, че откритата на 15 октомври в Национална галерия Квадрат 500 фотоизложба на корифея във фоторепортерството у нас Тодор Славчев „Софийски летописи“, е миг от историята на страната ни, сътворен от него с помощта на вълшебството на фотокамерата. А според внучката му Яна Узунова изложбата е „истински празник за 120-годишнината от рождението на един голям фоторепортер! Истински пробив е, че фотографията влиза в Националната галерия, за всички майстори на камерата!“

16.10.2020/17:39

В тези пълни с толкова разнополюсен заряд дни за България и българската журналистика,в които ЕК пусна своя доклад за върховенството на закона и ЕП гласува резолюция за страната ни и случващото се в нея, потърсих известната журналистка Лили Маринкова да сподели за сайта на СБЖ как приема констатациите за медиите у нас.

16.10.2020/11:11

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Той написва най-популярната си книга - „Приключенията на Лукчо”, когато е едва на 31 години и работи в детското приложение „Пионер” на вестника на ИКП „Унита”. Успехът ѝ е феноменален най-вече в тогавашния СССР и в соцстраните, включително и в България. Така тръгва и световната му слава. Навръх 100-годишнината от рождението на Родари на 23 октомври дори „Гугъл” излезе със специален дизайн на „главата” си в негова чест.

23.10.2020 /19:08 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

Книгата „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев” е майсторски журналистически разказ на един дългогодишен съдебен репортер за институцията Главен прокурор в България, написан въз основа на многобройни факти и събития, с много емоции и изповедност, пише в рецензията си проф. Маргарита Пешева

22.10.2020 /15:36 | Автор: Проф. Маргарита Пешева | Източник: newmedia21.eu

Проф. Лилия Райчева е уважаван журналист и университетски преподавател. Разговорите с нея зареждат не само с информация, но и обогатяват, защото е ерудиран и интересен събеседник. Тя е преподавател във ФЖМК в СУ „Св. Климент Охридски” и в много наши и чужди авторитетни университети.

21.10.2020 /18:57 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Като изгоним клишетата от типа уникална, голяма, фантастична, което си заслужава, бих казала, че откритата на 15 октомври в Национална галерия Квадрат 500 фотоизложба на корифея във фоторепортерството у нас Тодор Славчев „Софийски летописи“, е миг от историята на страната ни, сътворен от него с помощта на вълшебството на фотокамерата. А според внучката му Яна Узунова изложбата е „истински празник за 120-годишнината от рождението на един голям фоторепортер! Истински пробив е, че фотографията влиза в Националната галерия, за всички майстори на камерата!“

16.10.2020 /17:39 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Във Военния клуб на Плевен бе представена нова книга по повод 143 години от боевете за освобождението на село Горни Дъбник, които са били важа част от битката за Плевен по време на Руско-турската освободителна война.

24.10.2020 /12:05 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

В България още през 70-години на XX век се прилагат за първи път дистанционни техники за образование, съобщават специалисти от Държавния архив в Плевен. Още през 70-те години на миналия век градът е един от първите у нас, в които се използвали дистанционни техники в обучението, което днес обсъжда постоянно.

08.10.2020 /20:41 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Всички решения и финансови отчети на УС на СБЖ са публикувани и са достъпни за всекиго, а разпространяваните недобронамерени писма са манипулативни, заблуждаващи и целят злепоставяне работата на колективния ръководен орган на СБЖ – Управителния съвет, отбелязва в свое изявление председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова.

27.10.2020 /17:03

Европейската федерация на журналистите и Международната федерация на журналистите се присъединиха към Европейския съюз за радио и телевизия (EBU) и 22 други организации от целия свят в общо обръщение до правителството на САЩ по повод негови планове за промяна в издаването на американски визи от категория I. Тази промяна удря по чуждестранните журналисти, посочва се в изявлението.

27.10.2020 /16:44

Това се разбра на онлайн дискусията „Свобода на медиите в България”, проведена едновременно в Брюксел и София по инициатива на Елена Йончева и с участието на еврокомисар Вера Йоурова, „Репортери без граници”, Съвета на Европа и български журналисти. Бе очертана тревожна картина за състоянието на журналистиката у нас. Председателката на СБЖ Снежана Тодорова оповести организирането на протест на 1 ноември под надслов „Не убивайте журналистиката в България”.

12.10.2020 /20:48

 Мнения

За да получим нормално общество и управление, са ни необходими и нормални - критични! - медии, както и законови гаранции за труда на журналистите, за да не бъдат те смазвани от олигарси и правителства. Това бе един от акцентите в дискусията на конференцията „Свобода на медиите в България”, включила онлайн участници от Брюксел и София.

16.10.2020 /19:39 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Процедурните хватки за удължаването на сладострастно-мазохистичното оставане на върха на властта нямат край. Дежа вю-то, което премиерът изпитва за трети път в живота си, явно му е докарало психично отклонение да не обръща внимание на ставащото наоколо.

17.08.2020 /16:20 | Автор: Валентин Колев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 41 гости

Бързи връзки