Съдията се просълзи в залата, докато излагаше част от фактите по обвинението. И тази негова реакция впечатли много хора. Разбирам защо. Трудно е да останеш безучастен, когато пред теб стоят пет деца, а в същото време четеш какво според събраните до момента доказателства са причинили на друго човешко същество.

 

Но според мен нито човешката реакция на съдията, нито самото му решение би трябвало да се възприемат като нещо изключително, като прецедент. Да, със сигурност е тежко да вземеш подобно решение, гледайки лицата на тези деца пред себе си. Но не би трябвало да се приема едва ли не като нещо необичайно съдията да остане човек и въпреки емоцията си да приложи закона.

 

Напротив. Точно такъв трябва да бъде българският съд.

 

И може би самият факт, че днес сме толкова впечатлени от това, е достатъчно показателен за състоянието, до което сме стигнали. Защото сме започнали да приемаме нормалното като изключение.

 

Замислям се и за друго.

 

Как изглежда справедливостта през очите на една майка, която съвсем скоро ще срещне отново на свобода младежите, за чиято роля в убийството на детето ѝ и до днес остават тежки въпроси? Детето ѝ, което беше заровено на сметище.

 

Младежи, които прокуратурата изправи пред съда не с обвинение за съучастие в убийството, а за лично укривателство.

 

И то пред същия съдия.

 

Как ли изглеждат неговите сълзи днес през очите на майката на Митко от Цалапица? Дали тези пет деца, които днес стоят пред съдията, са много по-различни от близнаците Борислав и Валентин, които стояха пред него тогава?

 

Не задавам този въпрос, за да поставя цялата отговорност върху един съдия. Защото справедливостта не започва в съдебната зала. Преди съдията има разследване, събиране и оценка на доказателства, експертизи, прокурор и обвинение. И ако някъде по този път нещо бъде пропуснато, премълчано или погрешно оценено, съдебната зала невинаги може да го поправи.

 

А в процеса за убийството на Митко от Цалапица имаше от всичко...

 

Но има и друг, много по-голям въпрос.

 

Как пет деца стигат дотам?

 

Защото тук не говорим просто за сбиване, моментен изблик на агресия или загуба на контрол. Ако публично изнесените факти бъдат доказани, говорим за продължително унижение и насилие над безпомощен човек. За действия, извършвани едно след друго, в продължение на време.

 

А след това животът просто продължава.

 

И може би точно това е най-страшното. Липсата на онази вътрешна граница, която кара човека да спре, когато види болката на другия.

 

Защото загубата и липсата на ценности в едно поколение не е вина само на това поколение. Тя е резултат от действията и бездействията на няколко поколения преди него.

 

Тези деца не са израснали във вакуум. Преди тях сме били ние. Семейството. Училището. Средата. Институциите. Обществото.

 

С примерите, които даваме. С границите, които поставяме или не поставяме. С агресията, която понякога приемаме за нормална. С правилата, които изискваме от децата си, но самите ние удобно нарушаваме. С малките компромиси, които всеки ден оправдаваме, докато един ден не се сблъскаме с последствията.

 

Това не отнема личната отговорност на никого. Възрастта не може да бъде оправдание за жестокостта.

 

Но ако искаме подобни случаи да не се повтарят, не е достатъчно единствено да поискаме най-тежкото наказание, когато непоправимото вече се е случило. Трябва да имаме смелостта да се запитаме и какво сме пропуснали преди това.

 

И в кой момент чуждата болка е престанала да означава нещо?

 

И най-вече: колко други деца вървят по същия път в момента, докато ние още не ги забелязваме?

 

Защото след години те ще бъдат възрастните. Те ще възпитават своите деца. Те ще бъдат учители, полицаи, прокурори, съдии, лекари, политици. Те ще бъдат обществото.

 

И ако тогава не харесваме обществото, което са създали, няма да можем просто да посочим към тях и да кажем: „Това поколение е такова.“

 

Защото това поколение сме го възпитали ние.

 

И когато спрем да приемаме като нещо изключително факта, че един съдия е останал човек и едновременно с това е приложил закона, а започнем да го приемаме като нормална част от работата на съда, може би това ще е показател, че сме направили първата стъпка към нещо по-добро.