Орязани са поривите за критичност в гилдията, подхранва се автоцензурата, журналистическата дейност се свежда до кротко и политкоректно ретранслиране на информационния „мейнстрийм“, коментира пред сайта „Маргиналия“ членът на СЕМ Къдринка Къдринова.

„Разследващата журналистика остава ограничено представена, а това е тревожно. Ако липсва смела журналистика, демокрацията е нестабилна. Нараства автоцензурата и затова са необходими ясни редакционни стандарти и по-силни гаранции за редакционната независимост и правата на журналистите,“ казва Къдринка Къдринова, дългогодишен журналист и член на Съвета за електронни медии от  2024 г., пред онлайн изданието „Marginalia“.

Предлагаме текста на интервюто на Къринка Къдринова, дадено пред Юлиян Методиева.

Юлиана Методиева: Госпожо Къдринова, на заседанието на СЕМ на 9 юли говорихте за дефицита на разследваща журналистика и за вътрешноредакционния натиск върху журналистите. В този контекст се появи и казусът с bTV и отмененото участие на Мартин Атанасов, създател на платформата „Диагноза България“, която анализира потенциални аномалии при над 605 млн. лв. публични разходи в здравеопазването. Ако се потвърди, че редакционно решение е било повлияно не от журналистически критерии, а от личен конфликт или позиция на ръководител, какъв проблем за медийната свобода поставя това?

Къдринка Къдринова: На заседанието на СЕМ на 9 юли бе представен доклад на нашата дирекция „Мониторинг и анализи“, целящ да установи доколко присъства разследващата журналистика в програмите на линейни и нелинейни медии. Инициативата за това фокусирано наблюдение е на члена на СЕМ Пролет Велкова. Нашият Съвет одобри още на 24 април то да бъде проведено, тъй като всички отдавна сме наясно за видимия недостиг именно на разследваща журналистика по остри обществени теми в размития ни медиен пейзаж. И да, докладът установи точно това – че тя „остава ограничено представена“. А това е приитеснително, защото, както отбеляза и председателят на СЕМ д-р Габриела Наплатнова при обсъждането, смелата журналистика е „сред най-важните елементи на демократичните процеси в държавата“. Ако е дефицитна, очевидно демокрацията е нестабилна.

По стечение на обстоятелствата в същия ден, в който този доклад беше представен, обсъден и приет от СЕМ, дойде и новината около предизвикалия силен отзвук случай в bTV, споменат от Вас. Ето защо, естествено, двете теми се преплетоха в изказванията на членовете на СЕМ на заседанието ни. Трябва да отбележа, че то се проведе преди обед, когато все още информацията около казуса в bTV не беше пълна.

Все пак всички изразихме принципното мнение, че макар всяка медия самостоятелно да определя своята редакционна политика, решенията трябва да се вземат въз основа на ясни професионални стандарти, изисквани и от Европейския акт за свободата на медиите. Това становище залегна и в публикуваната ден по-късно позиция на СЕМ на сайта на регулатора. В нея се отбелязва още, че „Съветът продължава да настоява за изработването на редакционни статути от самата журналистическа гилдия“ с цел „да бъдат формулирани общи принципи, които да укрепват общественото доверие, без да се накърнява редакционната автономия на медиите“. И също така се потвърждава отдавна предложената от мен и подкрепена от колегите иницитива СЕМ да проведе дискусия за редакционната независимост с професионалната общност.

Къде минава границата между законното право на една частна медия да избира своите гости и обществения интерес от публичен дебат по теми като разходването на стотици милиони левове в здравната система? Има ли риск редакционната автономия да се превърне в инструмент за ограничаване на неудобни разговори?

К.К. Имам доста дълъг журналистически опит, всякакви професионални ситуации съм преживявала или наблюдавала. Не е никакъв прецедент хора на ръководни позиции в една или друга редакция, особено в частни медии, да взимат своеволни решения в разрез и с обществения интерес, и с журналистическите права – всички сме се нагледали на много такива случаи през годините. Припомням за пореден път, че през 2017 г. Съюзът на българските журналисти внесе в тогавашната Комисия по култура и медии в Народното събрание предложения за законодателни промени, които да гарантират правата на журналистите и медийната свобода, но те така и не бяха разгледани. Сега, като част от СЕМ, мога да уверя, че отстояването на обществения интерес и на правата на журналистите е водеща кауза за всички членове на регулатора. Много се надявам подготвяните от работна група към Министерството на културата редакции на Закона за радиото и телевизията да засилят гаранциите за тези носещи стълбове на демократичното общество.

Вие казахте, че всяка журналистика трябва да „бърка с пръст в раната“, иначе се превръща в услужлив пиар. Защо според Вас задълбочените разследвания са дефицитни в България – заради липса на ресурси, зависимости, политически и икономически натиск или заради отслабване на професионалната смелост?

К.К. По време на обсъждането на доклада за разследващата журналистика наистина споделих моето разбиране, че всяка журналистика би трябвало да е разследваща и да „бърка с пръст в раната“, в проблемите на обществото. А ако не го прави, то това въобще не е никаква журналистика, а само услужлив пиар.

За съжаление, впечатлението ми е, че именно до такова състояние на медийната среда сме се докарали. Журналистите у нас от години работят под натиск, включително вътрешноредакционен. Той е съставна част от по-големите фактори, изброени от вас – и от недостига на финансиране, и от политико-икономическите зависимости на медийни собственици и шефове. Там е коренът не само за липсата на сериозни журналистически разследвания за високите политически ешелони, но и въобще за пречупването на журналистическата смелост по каквито и да било теми. Орязани са поривите за критичност в гилдията, подхранва се автоцензурата, журналистическата дейност се свежда до кротко и политкоректно ретранслиране на информационния „мейнстрийм“. Разбира се, има и смели и достойни изключения, но те си остават именно това – изключения.

При представянето на отчета на БНР в СЕМ на 2 юли поставихте въпроса за сигналите на граждани до омбудсмана на общественото радио, в които се алармира за недостиг на плурализъм и на критична дистанция и за следване на „мейнстрийм“ позиции. Като имаме предвид и поредния случай в bTV, дали не наблюдаваме различни проявления на един и същ по-голям проблем – кризата на доверието към медиите и към способността им да бъдат независим обществен коректив?

К.К. Да, аз цитирах на заседанието на СЕМ на 2 юли коректно отбелязани в отчета на БНР сигнали на граждани до омбудсмана на общественото радио, защото ги счетох за показателни и исках да разбера как се реагира на тях. Важно е, че ръководството на БНР ги разглежда и обсъжда. Но е редно да сме наясно, че общата аудитория в страната има подобни критики към по-голямата част от медийното съдържание у нас, само дето в другите медии няма омбудсмани и ясна отчетност за сигналите, а волунтаризмът е в силата си. На общия проблематичен медиен фон БНР продължава да се откроява с най-висок процент доверие, макар и там, естествено, идилията да е далеч. Като цяло в обществото ни несъмнено е налице остра криза на доверието в медиите. Боя се, че традиционната им мисия на обществен коректив вече не се разпознава. Дори чисто информационната им функция е под въпрос именно заради твърде стриктното им и едностранчиво следване на „мейнстрийма“. Сериозни потоци от аудиторията изтичат към алтернативни информационни източници в търсене на по-многоцветна палитра в отразяването на сложната ни действителност.

При обсъждането в СЕМ на различни медийни казуси често отбелязвате влиянието на геополитическата конфронтация върху журналистиката и риска от едностранчиви разкази. Как медиите могат да запазят критичността си – както към вътрешната власт, така и към международните актьори – без да залитат нито към пропаганда, нито към натиск за „правилна“ позиция?

К.К. Върху изпаряването на смелостта от българската журналистика категорично оказва силно влияние нажежената геополитическа конфронтация. Отблъскващият едностранчив тон, който преобладава в медиите, е пряко следствие от нея. Твърде отдавна съм в тази професия и помня времената, когато „отгоре“ се спускаше непререкаема „генерална линия“, без отклонения. Уви, днес имам усещането, че сме в римейк на онези канони. Ефектът е разрушителен – няма как да покълне не само подход „извън коловоза“ по международните теми, но и истинска разследваща журналистика във вътрешнополитически план. Вътрешната ни политика винаги е била и е функция на външната.

Не съм оптимист, че в тези условия медиите имат луфт за запазване на критичната си мисия и за избягване на всепоглъщащата ги пропаганда, просмукала всички уж новинарски посоки. Мисля, че тенденцията е световна и тя се засилва и влошава особено през последната година. Как да не е все по-сбъркана медийната картина, след като имаме световен лидер, който постоянно жонглира с имагинерна паралелна реалност, войните и жертвите им са банализирани до ежедневие, ядреното оръжие спря да е табу, а международното право не работи?

Този сюрреализъм свлича медии, журналисти, цели общности по света и у нас до нивото на шумни и настървени срещу другия отбор агитки, а способните на критичен анализ и на разумен разговор гласове не получават трибуна, за да опитат да пробият хаотичната врява.

Журналистическата солидарност, за която толкова се говори, е избирателна. Няма го Волтеровото може да не съм съгласен с теб, но ще умра, за да можеш да казваш, каквото мислиш. Действа друго: подкрепям те, ако мислиш като мен. Ако мислиш различно, си пропагандист и агент. Може и направо терорист, като избитите журналисти в Газа. Мрачен чуждестранен сайт продължава да пълни застрашителния си списък с неугодни му журналисти и общественици от цял свят, включително и български – но възмущение долита само от единия отбор, изключен от „мейнстрийма.“

Накратко – не мога да отговоря оптимистично на въпроса ви.