СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЖУРНАЛИСТИ

140 години от първия 1 май

01.05.2026
duma.bg
Велислава Дърева

С тази илюстрация статията излиза в днешния брой на вестник „Дума“

За историята на Международния ден на работническата солидарност и за заговора на ситите срещу работниците разказва в специалния първомайски брой на вестник „Дума“ Велислава Дърева.

В Деня на левия печат, който се отбелязва у нас също на 1 май, едновременно с Международния ден на работническата солидрност, известен и като Международен ден на труда, препечатваме от специалното първомайско издание на в. „Дума“ следната статия на известната журналистка Велислава Дърева:

1 май 1886 г., събота. 300 000 работници изпълват улиците на Чикаго с искане за 8-часов работен ден. Мирното шествие достига площад Haymarket. Ораторите, покатерени върху една каруца, говорят на английски, немски, полски и чешки.
Дни наред Chicago Daily News и Chicago Daily Mail пророкуват „предстоящо насилие и кръвопролитие” и даже посочват „виновните“ - „Двама опасни хулигани - Парсънс и Спайс. Дръжте ги под око. Дръжте ги лично отговорни”. „Опасните хулигани“ са социалисти и журналисти.

Мобилизирани са частните детективи на агенция „Пинкертън”, основана от Алън Пинкертън, роден в Глазгоу, бъчвар по професия, ченге по природа. Агенцията обслужва работодателите, разбива синдикатите, преследва стачници, внедрява шпиони в заводите, наема мутри и биячи (goon squads), организира провокации на работнически протести и шествия. И за тези подвизи получава държавно финансиране.

Тактиката е класическа - „Ако те (работниците) не направят някоя провокация, ще я направим ние“.

3 май, понеделник. Мирната стачка продължава. Полицията открива огън, загиват четирима работници, 200 са ранени.

4 май, вторник, вечер. 100 000 работници на Haymarket протестират срещу полицейското насилие. Провокатор хвърля бомба, един полицай загива, 7 са ранени, никой не брои убитите и ранени работници. Провокаторът Рудолф Шнаубелт е арестуван, после освободен, после напуска САЩ.

Най-сетне кръвопролитие!

„Първо арестите, после доказателствата!“, разпорежда прокурорът Гринел. „Демократичен” терор помита Чикаго, „демократичната” преса ликува. Полицията разгромява работнически клубове и печатници, нахълтват в домовете на стачниците. Светкавично са арестувани 8 работнически лидери.

Кои са те?

Оугъст Спайс - редактор на „Арбайтер цайтунг” (Chicagoer Arbeiter-Zeitung/Chicago Workers' News), марксист.

Адолф Фишер - печатар, социалист, главен метранпаж на „Арбайтер цайтунг”.

Майкъл Шваб - поет, посещава лекциите на Август Бебел и Карл Либкнехт, основател на Социалистическата работническа партия в Колорадо, съредактор на „Арбайтер цайтунг”.

Албърт Парсънс - пионер на американското социалистическо движение, журналист, кореспондент на „Спектейтър” и „Дейли телеграф”, внук на героя от Гражданската война генерал Самюел Парсънс.

Джордж Енгел - син на каменоделец, анархист и синдикален активист, добродушен гигант, майстор на детски играчки.

Луис Линг - анархист, после социалист, поклонник на Ласал.

Самюел Фийлдън - социалист, методистки пастор, проповядва идеите на комунизма, изнася лекции за Маркс, които имат огромен успех.

Оскар Нийбе - социалист, литограф, учи химия и става майстор-пивовар.

Нито един от тях няма нищо общо с провокацията. Те са набелязани. Отдавна. Прокурорът е лаконичен: „Тези хора са избрани и обвинени, защото са изявени лидери. Осъдете ги, обесете ги, спасете нашето общество!”.

„На въжето! Кръвожадни гадове! Червени обесници! Убийци!“, реват вестниците.

Джордж Енгел изпраща писмо до губернатора Огълсби:

„Аз, Джордж Енгел, осъден на смърт, научавам, че хиляди граждани Ви молят да замените смъртната ми присъда с лишаване от свобода. Протестирам категорично на следните основания: не съм нарушил никакви закони на тази страна. В твърдата си вяра в конституцията, която основателите на тази република завещаха на този народ и която остава непроменена, упражних правото си на свободно слово, свободна преса, свободна мисъл и свобода на събранията, гарантирани от конституцията…

Могат да ме убият, но не могат законно да ме накажат. Протестирам срещу замяната на присъдата си и изисквам свобода или смърт. Отричам се от всякакъв вид милост“

Оскар Нийбе заявява пред съда:

„Ние, социалистите, вярваме, че трудещите се трябва да се образоват. Но вие, капиталистите, не позволявате това. Използвате силата си, за да увековечите система, чрез която държите наемните работници бедни. Вие ги правите невежи и нещастни, и сте отговорни за това. Не позволявате на трудещите се да живеят достоен живот. Вие, богатите, не искате работещите да се образоват. Не искате никой да бъде образован. Искате да ги държите в калта, за да можете да изтръгнете и последната капка кръв от костите им… Ваша чест, ще ви помоля да ме обесите. Имам семейство и деца, и ако знаят, че баща им е мъртъв, ще го погребат. Те могат да отидат в гроба и да коленичат край него, но не могат да отидат в затвора и да видят баща си, който е осъден за престъпление, което не е извършил. Това е всичко, което имам да кажа. Съжалявам, че няма да бъда обесен“.

Присъдите

Фийлдън и Шваб са осъдени на доживотна каторга, Нийбе - на 15 г. затвор, останалите - на смърт. Линг се самоубива в килията. Спайс, Фишер, Парсънс и Енгел са обесени на 11 ноември 1887 г.

Процесът и пресата

Преди 140 години няма социални мрежи. Но ако надникнем в тогавашните чикагски вестници, ще ни блъсне същата фейсбукарска смрад, същата воня, блъвнала из обществената клоака. Ето оценката на в. „La Revolte”, бр. 10/1887 г. (по-късно „Temps Nouveaux”) за продажните вестници, тези „буржоазни сводници“:

„Те описваха най-сладострастно всяка подробност при бъдещото изпълнение на смъртната присъда:

„Поръчано е въжето”; „То е готово вече”; „Палачът се намира в затруднение, иска се голям труд, за да се обесят наведнъж”; „Правят се опити с въжето.... Доста здраво е: дотогава свинете ще поотслабнат”; „Трябва да ги обесят на проста връв, която да се скъса няколко пъти, преди да умрат”; „Кои ли първи да обесят? Парсънс и Спайс ли? - Не, нека Спайс се полюбува как другарите му ще се люлеят във въздуха”…

Епилог

Седем години след 1 май 1886 г. новият губернатор Джон Алтгeлд отменя присъдите и освобождава тримата живи затворници. Доказва, че осъдените са „невинни жертви на истерия, подкупни съдебни заседатели и пристрастен съд”, а процесът - политически фалшификат по поръчка и в услуга на едрия капитал. „Аз знам, че след този ден ще бъда политически мъртвец. Но никой няма право да допусне неговите амбиции да изнасилват правосъдието”, казва Алтгелд. Вестниците се нахвърлят върху него, обвиняват го, че „няма и капка американска кръв” (а кой има?). На следващите избори Теодор Рузвелт казва, че Алтгелд „помилва убийци и иска да замени Уошингтън и Линкълн с червена сплав от беззакония и безчестия, злобни като Парижката комуна”…

През 1893 г. във Форест парк, Илинойс, ще бъде издигнат паметник на „Мъчениците от Хаймаркет”, автор - Алберт Уайнърт. На паметника са написани последните думи на Оугъст Спайс:„Ще дойде ден, когато нашето мълчание ще бъде много по-мощно от гласовете, които днес задушавате”…

От 2004 г. на самия Хаймаркет има още един паметник, автор - Мери Брогър. „Ню Йорк таймс“ го нарече „двусмислен“...
Историята продължава…

Ще дойде ден!