Антония Мечкова припомня богатството, което ни завеща пионерът на българското вестникарство Иван Богоров.

Ето и текста на Антония Мечкова за сайта Наборе.бг:

НАЗАД В ИСТОРИЯТА: РЕПОРТЕРСКА ШКОЛА В ДО МАЖОР

Изпяната информация преди тиражираната на хартия / Защо му е на журнлиста да познава народния език и творчество / През 1846 година с „Български орел“ Иван Богоров слага началото на нашето вестникарство

На 20 април 1846 г. в Лайпциг Иванчо Андреов, сетне известен като Иван Богоров, издава брой първи на първия наш вестник „Български орел”. Целият живот на просветителя е свързан с подема на народната култура и самосъзнание, с борба за пълноценно икономическо развитие на държавата и чист роден език. И днес писанията му звучат в мажор, дори ако думите там не са съвсем разбираеми за съвременника или предизвикват усмивки заради желанието за словотворчество. Затова си струва да се запитаме къде е учил вестникарят професионално майсторство?

Сиромах и полусирак от Карлово/ роден декември 1820 или януари 1821 г/, Богоров учи в родното си място при прочутия даскал Райно Попович, после в Цариград и Одеса, в Лайпциг и Париж, пътува в Румъния, Чешко, Австрия. И даскалува в Стара Загора, Шумен, и цери пациенти в Пловдив, и работи в София, и играе на борсата до безпаричие, и прокламира капиталистически предприятия... В такива географски мащаби и житейски трансформации сигурно е имал и от кого да почерпи опит, и да се повлияе от чуждестранни образци на публицистика. Равносметката му е внушителна – автобиография, вестници, книги по географи

Но преди да полети „Български орел” нека обърнем внимание на 1842 г., на престоя на Богоров в Будапеща. В Пеща той издава „Български народни песни и пословици”. Сега всеки любознателен читател може да я прелисти в интернет-страницата на Националната библиотека. И да се сети за предходника на истинското вестникарство, определян като говорен и изпян вестник.

Този начин за масово осведомяване не е чак толкова далече от днешния ден. Проф. Георги Боршуков напомня за съобщенията на глашатаи, но и за информация, възпяваща подвизи на Сирма Войвода (К. Миладинов), потурчване на архимандрит Пахомий (П. Кисимов). Историкът на българската журналистика дава примери на пян вестник с историите за Митко и Първолетка, за убийството на крал Александър в Марсилия. Друг изследовател на нашия периодичен печат издава (1973 г.) книга за деца, озаглавена „Гусларят”. В нея проф. Филип Панайотов разказва за героизма на ослепените Самуилови войници чрез сказанията на  музикант, който странства от село на село, а после символично предава информационната шафета на друг, по-млад гуслар. Аз пък имам детски спомен от столичния Женски пазар, край сергиите там десетки възрастни се събираха да слушат историите на слепеца Паруш. Той въртеше ръчката на очукана шарманка (латерна) и съживяваше легенди от близкото и далечното минало, а и популярни лични драми, които караха слушателите да ронят искрени сълзи.

Е, какво пречи тогава да погледнем Богоровото наследство от народни песни, отпечатани в книга или вестник, като памет за изпяна журналистика? Първо, ще използвам примери именно от публикации в трите броя на „Български орел” – „Цар Мурат и Мара”, „Пътувание на едно чирпанче”, „Стефан и Еленка”, „ Марийка и Николчо”. Именно във вестника песента представя Мара, която би се потурчила, ако й даруват Султан Селим джамия, та да я направи църква. Което е невъзможно, както и тя да приеме чужда вяра! В историята за убийството на чирпанчето накрая сегмените казват „машала” на онази баба, която е родила и отхранила син, а те са го гонили през девет планини и 300 души са загубили, докато го хванат. Другите две песни са огледало за семейни отношения, в които свекърва подтиква сина си да убие снахата или е представена версия за нашенски Ромео и Жулиета - момичето се обесва, а момчето се намушква с нож и отронва за раздялата: тъй им било дадено, писано и орисано..

Необходима пауза за предубедени читатели, които биха чули само изящната реч и сюжета на изпяните истории. Но те са живо отражение на действителността, понякога почти документално. Пример е Богоровото „Описание на село Котел”, там той рисува природните забележителности и обичаите на местните. По Гергьовден болните ходели до пещерата Нирец за изцеление, а ергените пишели на листче името си и името на своята любима с надежда за здраве и щастие. И разказвачът – „за повече поверувание на четците”, цитира народна песен, в която синът се „отчита” пред майка си за празника с точните имена и мотиви на героите: „Христьо майци си думаше:/ „Ходил съм, мале, ходил съм,/ На Нирец, на каманьете,/ водихме Райна, даскалът/ да му тъгата отмине,/ защо хаджи Мария разваля,/ та са за другий годява./ Писа са, мале, писа са,/ Писа са Райно даскалът/ със хаджи Мария хаджи Ненова/ и Христьо Калюдюв/ със Злата Райковичина...”   

Вижда се, Иванчо Богоров винаги е готов да изпълни обещанието си към читателите на „Български орел” - да дава развеселителни четива като „приказки, баски, народни песни, народни притчи, смешливи приказвания и повече такива..., от които могат даскалите по нашите школа да придобият нещо за истащението на децата”. Издадените в Пеща през 1842 г. народни песни стават безценна школа за репортерското му майсторство. Това са 12 истории, в които журналистът шлифова като скъпоценен камък своя народно говорим и писмен език, прави го богат и емоционално въздействащ, същевременно – предаващ точно информация, диалогичен, катализиращ оценки за добро, зло и обществено значимо. Героят в една песен, цитирана в пътуписа „Гостилница или хан”, посочва незавидното си социално положение „да ходя, мамо да ходя,/ да печеля за кираджии/ и проклети ханджии”. В песен от сборника пък Стоян посъбира дружина и се диви:” пушки на голи рамене,/ на голи гърди пищове,/ на голи кълки паласки”, а хайдутите плачешком обясняват на своята вехна войвода:”овце без овчар ходят ли...”.

В тази картина на нашето възрожденското общество са обрисувани султан, който събира меджия, сегмени, хитроумни или храбри съпруги на войводи, ранени и затворени хайдути, налбанти, джелепи, кехаи, паши, лечители, гемиджии... Битките са епични, но героите най-често заплащат славата със своя живот. Ненчо, един от хайдутите, даже моли да не го водят жив в Габрово, „Че са ми роднините много,/ как ще ги в очи погледна”. Разбира се, има и ужасяващи предателства – дали от страх, любов или омраза, има и песни, в които брат брата погубва, понеже не знаят истинската си самоличност. В песента „Цар си на слуга говори” пък владетелят иска да му изпеят нещо невероятно - „от едно гърло два гласа, от една уста две думи” и кахърният бард обещава, но срещу пари, понеже не му стигат средствата да изгради в Солун града манастир. Та царят ще дофинансира идеята.

Показателна е и географията на Богоровите песни. Те докосват всички краища на отечеството – Карнобатската кория, баир Бакаджик, отскачат до Влашка земя Богданска, в Троян, Габрово, Търново, на Тунджа, Чилянската планина, та пак до Стамбол. Точно са очертани семейните зависимости на действащите лица – девери, майки, братя, побратими, невести, а също и йерархията в четите – войвода, байрактар, юнаци. Прозират и финансови щрихи като сермия (начален капитал), маджар жълтици и алтъни, прикя, скрито имане... Интересно е и наличното оръжие – дрънчат саби френгии и ханджари, има чифте пищови, барут, фишеци, също лък и стрели. Което би следвало да подскаже, че някои песни са издържали на редакции десетилетия.

 Днешните читатели могат да разпределят публикациите според модерните си представи за екшън, хорър, трилър и любовна драма, реалните факти се преплитат с фантазии за отрицателен герой с три сърца и за затворен юнак, който пише на любимата върху крило на гълъб. Хубостта на българката обаче е несравнима – в песента”Молят ме, мамо, молят” и трите моми са хубави, попски дъщери, влахинка, гъркинка и българка, а и обещават на ергенчето изкусителни бонуси. Но третата е неотразима:”Българка, каже, мале ле,/ Я земи мене, Стояне,/ Макар съм гола и боса/, Ала съм барим хубава.../ През гора да ме преведеш/ Сухо ще дърво лист пусне/, А сурово ще повене,/ Попове щат ми онеме/, а иконите продума”... Та от тази школа за репортерство Богоров се учи как да споделя истории, които го вълнуват, как да подплати с примери родолюбивата си теза, как да направи читателя обективен наблюдател и сърцат съмишленик на положителните герои. Защото какво друго, ако не народна свяст, съпреживяване и съучастие в общи дела и съдби търсят нашите възрожденски публицисти? За днешното време стига само да се попитаме – при толкова песни и певци колцина и как репортерстват за живота, грижите и надеждите на българина? Или ще речем като други наши вестникари „не пей ми се, не смей ми се”...