Водещата българска поетеса и журналистка Маргарита Мартинова предлага на читателите на сайта на Съюза на българските журналисти (СБЖ) един дълбок прочит и между редовете на книгата със стихове на Георги Константинов „Несгъваем човек“.

Ето и пълния текст на Маргарита Мартинова

ПОИСКАЙ ДЕНЯ СИ, ЗА ДА ПОЛУЧИШ ЖИВОТА СИ!

Маргарита Мартинова

Георги Константинов и неговата книга със стихове „НЕСГЪВАЕМ ЧОВЕК“ като пътуване през „Спирките“* на времето“

 

„Не искам този ден

безследно да прелитне покрай мен

с безчувствената скорост на експреса….

Деня си искам! - Всеки негов час

със бавни стъпки през деня ми да премине

и с ново чувство, със различен глас

да сложи в мен следи незабравими.“

(„Деня си искам“ - Георги Константинов)

През Маяковски и Гео Милев, от Франсоа Вийон до Веселин Ханчев и още много други, поезията носи своята историчност. Ако едни идеи се разпространяват чрез философските писания за 100 години, чрез художествената литература за десет години и чрез сатирата за пет, то поезията го прави за мигове, равни на прераждане.

„РАЗТЕГАТЕЛНАТА“ ИСТОРИЧЕСКА ПАМЕТ

Историческата памет може да се простира хилядолетия назад (например, вярата от когато някои народи, че са богоизбрани), но в днешни дни виждаме и колко къса може да бъде тя. Как изгревът и залезът в нея се доближават и се сливат в една черта, от която нищо не може да се види в детайл, да се прозре в развитие, да се прецени истинността. Тази черта е паметта на днешното младо поколение. На днешното средно поколение. И на преходното поколение с „частична деменция“.

„Животът ни дава поука такава:

Лъжливото слово си отмъщава.“

И по-нататък:

„ тук истина идва, връхлита в уюта ни,

реда на лъжливите думи разбутва,

руши под нозете ни устои основни…

И прави ни жалки…И даже виновни…

(„Дяволският кръг“)

Историческите факти може са разтегливи като шесторъкия Буда, Триглавия змей, Буболечката на Камю с многото отделени една от друга реалности. Но драматизмът при прехода между две епохи е родил едни от най-силните стихове в световната и българската поезия. И независимо , че понякога поетите са искали да избягат от него, да потърсят нов живот и нова битност в чужди страни, шлейфът от спомени, навици, пристрастия и привързаности, е следвал тяхната същност. И не е позволявал да принадлежат изцяло на мястото и времето, в което са се пренесли.

„Могъл си, но не си извисил свойто аз.

Зачеркваш мига

да се превърнеш в история…

Затуй малко личности светят над нас

и са толкова много баналните хора.

(„Защо точно днес?“)

НОВИТЕ РЕАЛИИ СА ХЛЪЗГАВ ТЕРЕН

За драмата на несъответствието между личностни нагласи и нови реалии в такива преходни моменти Есенин казва: „Любимая, меня Вы не любили. Не знали Вы что в сомнище людском я был как лошадь, загнанная в мыле, пришпоренная смелым ездаком“. И като подкрепа на тезата в тези стиховe за хлъзгавия терен, и като олицетворение на триединството на епоха, съдба и личност, преминало през пързалката на времето, лирическият герой в стихосбирката на поета

Георги Константинов – “НЕСГЪВАЕМ ЧОВЕК“ – остава изправен. Бих предложила: „Който през всичките тези години „за миг поне, за час поне“ не се е сгънал – да вдигне ръка!“

Да, Георги Константинов може спокойно да го направи, да „вдигне ръка“! Човекът от стиховете му гледа себе си, като част от водовъртежа на живота ни и едновременно от мъдрата дистанция на времето - тази идея е илюстрирана и чрез оформлението на корицата.

Това е „несгъваемия човек“, който не е със самочувствието на бог. Той не съди, не укорява. Той изживява.

„Презирай дребните житейски страсти,

подлите властолюбиви игри.

В полет към истината е твоето щастие –

в теб ще повярват много хора добри.“

(„Щом си излитнал“)

Този „Несгъваем човек“ не е и със себичността на дявол (гявол). Той не подвежда, не подмамва, не топи. Той, макар и немлад, продължава да изгражда себе си, издържайки на сблъсъка с всяко стъпало, с всеки виток на стълбата за нагоре, която се оказа, че води надолу. И така израства по по-различен начин, отколкото днес израстват поколенията млади творци, поколението на хейтърите, на формалистите или на освободените от форми и правила поетически ексхибиционисти.

„Ако творецът само мрази,

хаби талант неоправдано.

И слага сам на себе си черта.

Омразата не е създала нещо гениално.

Големите шедьоври е създала любовта.“

(„Опит за разгадаване на изкуството“)

АНАМНЕЗА И РУПОР НА ЕПОХАТА

Стиховете в книгата звучат изповедно - до болка, до оголен нерв. Много често приличат на разговор с близък приятел, но всъщност те имат дълбочината и силата на анамнеза на епохата, на дисекция на упованието. На рупор, зовящ към присъединяване към изконните човешки добродетели и извечните ценности, които трябва да притежава личността, за да надгражда над здрава основа.

„Какво животът ме научи и то не се отучва?

Каквото има да се случи, то винаги се случва.“

И по-нататък:

„Съдба! Усмихната и тъжна! Не някаква наука…

По-важно е да се издържа на скръб и на сполука.“

(„Везни“)

Не, с тези си асоциации не съм се отделила от стиховете в книгата. Не съм преминала в абстрактните полета на„всичкоказването“. Но няма да ровим дума по дума, рима по рима и да ги обясняваме. Защото има гласове, които се издигат на нивото на „шеф и кройка“ и се превръщат в твоя, на читателя мисъл, в твоя взор, в твоето разкаяние и пречистване, когато се сливаш с героя до вик, до сълзи. И „щом се спусне завесата“ и катарзисът отшуми, си казваш: Добре че не аз съм преживял всичко това. Дали щях да оцелея!

Над мен тъмнее болката от хилядите рани

и вятърът солен е от неизсъхнали сълзи.

На хоризонта свети кърваво сияние.

Но знам, че няма вечно това да продължи.

(„Среднощна надежда“)

„Несгъваем човек“ е книга със стихове за човека, оцелял и надмогнал епохата. За епохата, неуспяла сгъне на две човека. За симбиозата между двете, в която ще се открият не само голяма част от съвременниците, но и всеки поотделно, независимо възрастта. Всеки, който си задава въпроси и търси отговори! Просто – трябва да я прочете!

- - - -

* Препратка към 14-те „Спирки“ по Кръстния път.