Проф. д-р Минка Златева разговаря с д-р Дияна Богева-Копринкова, възпитаничка на Факултета по журналистика и масова комуникация(ФЖМК), журналист в БНР и в българската програма на (SBS) радио – Сидни, Австралия.

С голяма радост и гордост писах за първото голямо научно признание на възпитаничката на Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Св. Кл.Охридски” д-р Дияна Богева - получаването на т.н. гастрономически Оскар през 2019 г. Тогава авторитетното жури на Международния конкурс „Гурманд”(Gourmаnd Awards) обяви за академична книга №1 в света във вегетарианската литература книгата „Екологични, здравословни и бизнес възможности на пазара за хранителни алтернативи” (“Environmental, health and business opportunities in the new meat alternatives’ market “) с автори д-р Дияна Богева, проф. д-р Дора Маринова и д-р Талия Рафаели от Университета Къртин в Пърт, както и д-р Курт Шмидингер от Виенския университет.

Днес в кратката визитка на младата изследователка от Сидни можем да прочетем:

Д-р Диана Богева е постдокторант в Института за устойчиво развитие на Университета в Къртин (CUSP) и мениджър на екипа в Центъра за модерни хранителни инженерни технологии в Университета в Сидни в Австралия. Тя е интердисциплинарен изследовател, фокусиран върху устойчивостта на храните и промяната на поведението на потребителите. Прилага обширния си над 20- годишен опит в журналистиката и над 10- годишен опит в маркетинга, за да проучи и предложи иновативни решения за справяне с прекомерната консумация на месо. Успешно изгражда международни и вътрешни връзки, довели до успешно сътрудничество с академични и бизнес партньори по целия свят. Нейната работа по социалния маркетинг и модела за социален маркетинг за устойчиво развитие (SSMM), включително маркетинговия микс 4S, получава признание и влияе върху намаляването на консумацията на храни с животински произход. Тя е има над 50 публикации, сред които 13 статии като първи автор в рецензирани списания и 17 глави от книги , редактор е на 7 книги, на 4 от които е първи редактор.

Срещаме се с Дияна в София и през тази година, когато българската журналистика празнува 180 -годишнината си и 130 години на организираното журналистическо движение, а нашият Факултет по журналистика и масова комуникация на Софийския университет «Св. Кл. Охредски» - своя 50-годишен юбилей. Тя отново ни радва с добри новини .

Научавам, че вече активно работи по нов аспект на научните си ангажименти и оттук ще пътува за Римини (Италия) за участие в научна конференция на Международния съюз на науката и технологиите за храните (International Union of Food Science and Technology - IUFoST) . За този форум Дияна е подготвила два доклада. В първия ще представи българското кисело млеко като продукт, достоен за менюто на астронавтите , подготвящи се за мисии на Марс, а във втория доклад ще дискутира проблемите за бъдещето на храните в специална сесия, организирана по нейна идея, с изследователи и експерти по тази гореща актуална тема.

- Още в края на миналата година в списание „Journal of Ethnic Foods” ти беше съавтор с още три наши изследователки на любопитна статия за големите възможности на българското кисело мляко да обогатява и разнообразява храната на астронавтите,което е доказано в експеримент, проведен в сравнимите с тези на Марс условия на пустинята Юта в САЩ. Какво всъщност прави нашето кисело мляко незаменимо в тяхното меню?

- Включвайки българското кисело мляко в менюто си, астронавтите по време на мисия на Марс или на други космически мисии, могат да направят значителна крачка към поддържането на здрав чревен микробиом и към подобряване на цялостното си здраве и благополучие. Това е много важно не само за самите тях, тъй като те са подложени на много тежки условия на работа и стрес, но също е цел при колонизирането на други планети като Марс.

- А каква е основната ти теза за бъдещето на храните, която ще защитаваш на конференцията в Римини?

- Бъдещето на храните е една многоаспектна тема и на учените, и на производителите на храни, колкото и да не им се вярва, а консуматорите са тези, които ще решават съдбата на всички нови алтернативи за месо, сирена и млечни произведения. А това бъдеще съвсем не е обещаващо, тъй като консуматорите не желаят да използват изкуствена и силно обработена храна без ясен произход и съставки.

- Известността ти сред специалистите по храните през последните години непрекъснато нараства и от началото на 2024 г. си избрана за президент на Глобалната инициатива за хармонизация на Международния съюз на науката и технологиите за храните със седалище в Австрия. Какви са основните цели и задачи на тази инициатива сред световната научна общност?

- Глобалната инициатива за хармонизация (Global Harmonization Initiative- GHI) e нестопанска организация, включваща мрежа от учени от цял свят. В нея участват и представители на индустрията, и на академичните среди,които си сътрудничат за хармонизиране на глобалните разпоредби и законодателството за безопасност на храните, базирани на солидни научни постижения. Основана е през 2004 г. в резултат на съвместна дейност между Международния отдел на Института на технолозите по храните (IFT) и Европейската федерация на науката и технологиите за храните (EFFoST).Началото й слагат шепа ентусиазирани учени. А днес Глобалната инициатива за хармонизация се гордее с над 1500 индивидуални члена, независими учени по парливи въпроси, свързани с храните и със 100 посланици в над 70 страни на петте континента, обединени в 20 работни групи. Основната мисия на инициативата е да постигне консенсус по научните аспекти, върху които се основават разпоредбите и законодателството в областта на храните, гарантиращи наличността на безопасни и здравословни хранителни продукти за всички потребители в световен мащаб. Глобалната инициатива за хармонизация цели да се намаляват различията и фокусирането на изследванията за безопасност на храните не само, за да се подобри продоволствената сигурност ,но и за да се постигне напредък в индустрията за производството на храните ,полезен за потребителите в световен мащаб.

- Дияна Богева е твоето име след брака с компютърния специалист Явор Богев, който е мениджър по киберсигурността на Австралийската фондова борса в Сидни. Но всъщност сред колегите журналисти в България и за сънародниците ни в Австралия,които редовно слушаха твоите репортажи и кореспонденции в предаването на радио SBS на български език, ти си позната като Дияна Копринкова. Как избра това име за свой бранд в радиожурналистиката?

- Това е фамилното име на майка ми, с което станах популярна сред радиослушателите у нас. С него започнах своята кариера на радиожурналист в програм „Хоризонт” на БНР. И след като се омъжих го запазих за изявите си пред микрофона в Австралия. Започнах работа за българската програма на Special Broadcasting Services (SBS) радио през 2005г. най-напред като кореспондент от Сидни, а след като през 2009 г. българската програма получи национален ефир в продължение на 14 години бях продуцент и водещ на програмата. През 2023г. , след 47 години съществуване(!) българската програма беше официално закрита от ръководството на SBS радио заедно с още шест европейски програми (чешката, словашката, филандската, унгарската, албанската и румънската). И това стана въз основа на негъвкави критерии, без да се вземат под внимание индивидуалните характеристики и нуждите на една общност, каквато е тази на българите, живеещи в Австралия.

- Каква беше реакцията на нашите сънародници на Зеления континент и какво означаваше това събитие лично за теб ?

- Цялата българска общност застана зад програмата. Подкрепи ни и Съюзът на българските журналисти, чийто член съм. Той следеше постоянно нашата дейност и неведнъж я отличи. Аз много се гордея с всеки един човек, подписал петицията на Българската културна и социална асоциация „Родина” в Сидни и благодаря на всекиго от сърце за подкрепата. За съжаление гласовете на 1400 българи на континента не бяха взети под внимание.

Това, което ми липсва след закриването на програмата, са разговорите и интервютата с хората, с тези толкова интересни, надарени, великолепни българи, които живеят в Австралия, от които можем да научим много, да се обогатим, да ни научат да ценим културните традиции и народните добродетели, които често съществуват поради обстоятелствата на живота само и единствено в условията на имиграция и които биват забравяни и неоценявани сред сънародниците ни в България.

Докато водех програмата, получавах и критики, и похвали. Без това не може, но и аз самата винаги съм самокритична след всяко едно от моите предавания в програмата. Винаги си правех равносметка за това, какво съм могла да кажа по-добре , как съм искала да задам и други въпроси, които са ми хрумвали впоследствие. Но затова пък всякога съм се старала да се вслушвам във всички гласове, във всички критични бележки, във всички предложения за теми. Опитвах се да се задълбочавам в детайлите, и също така да ги вписвам в голямата картина, защото тези детайли често се оказваха част от тази голяма картина. Обратната връзка с аудиторията ме е насочвала и движела напред към по-добро, към нови теми, идеи, които вълнуват хората, когато ни слушат. Вярвам, че съм успяла или поне съм се опитала максимално да оценя важността на всички тези теми и идеи за моята аудитория.

- Сред нашите сънародници в Австралия ти си известна и като създател на българското неделно училище в Сидни. Как осъществи тази твоя благородна идея?

- Създадох българското училище през 2010 година. Идеята се роди от назрялата необходимост сред българската общност и сред познатите ми семейства с деца на българи, живеещи в Австралия, да осигурим условия за нашите деца да изучават родния си език. В Сидни преди години е имало училище, което е съществувало за кратко в рамките на година или две, но след това е прекратило работа поради една или друга причина, включително и поради липсата на програма за обучение.

Когато реших да създам училището, се обърнах към Българската културна и социална асоциация „Родина” в Сидни да ме подкрепи пред официалните власти и особено пред Министерството на образованието. Дотогава нямах собствена инициатива, свързана с родолюбива дейност, с която да докажа сериозността на моето намерение . Българското дружеството „ Родина” в Сидни се съгласи да ме подкрепи и тогава се обърнах към службата Board of Studies на щата Нов Южен Уелс (New South Wales) с желанието да регистрирам училище. Обясниха ми , че не бих могла да го сторя без да имам подготвена програма (Syllabus)- тя е първото задължително условие за създаване на училище. Второто условие беше създателят на училището да е дипломиран филолог или педагог. С образованието нямах пречки, тъй като едната от специалностите ми е „Българска филология”, която завърших заедно с втората си специалност „Журналистика” в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Когато ме попитаха имам ли програма, отговорих, че нямам, но ще я създам . Така се захванах с изработването й. Няколко месеца (около три) по-късно, когато отново се обърнах към Board of Studies, там ми казаха ,че ще прегледат програмата и ще ми се обадят. След две седмици ми съобщиха , че това е една от най-пълните и задълбочени програми, които са получавали за обществено езиково училище (Community language school) и ми предложиха да осигурят безплатно ползване на сграда на съществуващо училище, която моето бъдещо българско училище да ползва в един от дните на уикенда. За целта трябваше да намеря училище, което е съгласно да ни приюти. С помощта на други българи започнахме да звъним във всички възможни училища и след няколко седмици намерихме сградата, в която и до ден днешен се помещава българското училище „Петър Берон“ в Сидни. Училището започна с 10-тина деца, след половин година се разрасна до 20 деца. А през следващата година имахме 36 деца. Занятията се провеждат всяка неделя от 9 до 12 часа в сградата на Narremburn Public School, Willoughby Road, Sydney. Аз ръководих училището през първите три години, след което то бе поето от други българи и понастоящем се ръководи от Милена Милева.

- С какви хора те е срещала съдбата при репортерските ти пътувания на континента под Южния кръст?

- Интервюирането е една от най-основните - и често най-предизвикателните - задачи в журналистиката. Правила съм интервюта с всякакви хора - обикновени граждани, учени, политици, лекари, дипломати, социолози, психолози, представители на неправителствени организации, актьори и музиканти от Австралия и от целия свят в продължение на десетилетия - най-напред за Българското национално радио , след това - за българската секция на BBC Лондон , а през последните 18 години за българската програма на SBS радио. Да си осигуриш разговори с интересни събеседници и да правиш задълбочени проучвания за интересна история или тема, каквато аз винаги съм се старала да има в центъра на всяко едно от моите интервюта, е наистина трудната част. Когато се излъчи готовото интервю, то изглежда ,че е направено лесно, но преди това има много работа по него.

Винаги съм се вълнувала преди всяко заставане пред микрофона и при всяко едно интервю как ще запълня всяка секунда тишина и как ще тръгне разговорът. Често можеш да си подготвиш няколко въпроса, но впоследствие да установиш, че неведнъж разговорът ти естествено тръгва в друга посока, напълно неочаквана и непозната за теб. И това е всъщност хубавото, защото ти дори и да си мислил, че си проучил добре събеседника си, се оказва, че винаги има какво още да научиш за него и винаги има с какво да зарадваш или разгневиш аудиторията си. Отварят се нови светове на познанието и за мен като журналист, което винаги ме е радвало. И аз самата съм очаквала тази неочаквана страна на разговора да се случва по-често като предизвикателство към мен.

- Спомняш ли си за такъв твой събеседник?

- За пример ще дам едно мое интервю с диригента Йордан Камджалов - един човек- вселена и като мисъл, и като знания, и като отношение към своето изкуство, света, хората, философията, планетата, с когото ,признавам, ми беше много трудно и да следвам разговора, и да задавам нови и различни от предварително подготвените въпроси. Защото разговорът вече отдавна, още от първите минути беше тръгнал в една друга, по-философска посока. Това обикновено се случва в журналистиката, затова журналистът трябва да е подготвен за всичко. Разбира се, Йордан Камджалов не е единственият събеседник от тази величина, когото съм интервюирала, но сега се сещам за него. Честно казано, в такива моменти, когато насреща си имаш изключително ерудиран събеседник, се иска... голям кураж и сигурно... не малка доза лекомислие, за да се впуснеш в посоката, в която разговорът те е завлякъл, и да създадеш атмосфера, в която той да протече интересно и задълбочено. Ние като журналисти трябва да бъдем също толкова достойни, колкото и нашите събеседници, независимо какви са те. Но всички мои интервюта, с всичките мои събеседници са били безкрайно интересни и вълнуващи за мен. Не мога да отлича едно или друго. Аз обичам пъстрота на гласовете, на историите, на впечатленията, на нюансите в мненията, затова и се стремях в моите програми да има пъстрота от гласове и теми, от разкази за дейности, за пътешествия и идеи, които вълнуват и са част от живота на всички българи, живеещи на територията на Австралия. Звучаха гласове на наши сънародници от щатите Нов Южен Уелс, Виктория, Западна Австралия, Куинсланд, Южна Австралия, от австралийската столица Канбера. Съжалявам, че не можах да включа българите от Северните територии и от Тасмания. Имахме с тях някакви уговорки, които не се осъществиха. Това е нещо, което действително щях да направя, ако все още имахме нашата програма по SBS радио.

- Поддържаш ли през годините връзка с твоите български колеги радиожурналисти?

- Често правех репортажи и за български медии, главно за Българското национално радио, програма „Хоризонт”. Колегите от българските медии се интересуваха от живота на българите в Австралия, независимо от факта, че тя е прекалено отдалечена от България. Проблемите и животът тук са по-скоро привличащи родните български медии като нещо екзотично. Спомням си веднъж как една българка от Сидни ме срещна на едно от нашите събирания и ми каза, че цялото й село разбрало от моя репортаж за Българското национално радио за дарението, което е направила - да бъде изградена обществена чешма край нейното село, та всички хора там да я ползват. Тя беше много признателна най-вече, защото внуците й били много горди с това й дело. А и аз се зарадвах, че репортажите всъщност достигат до хората и в България, а и за мен това беше все пак обратна връзка с родината. Това е само един малък пример, може би незначителен на фона на хилядите други добри дела, направени от българите, живеещи в Австралия, за да подобрят живота на своите сънародници в България. Колегите от българските медии също се интересуваха от основни събития в Австралия, от социални теми, свързани с младите хора и проблемите, пред които те се изправят.

Ако трябва да си отговоря за себе си на въпроса дали мисля, че съм изпълнила мисията си като журналист на българската програма в SBS , ще трябва да го направя по-философски. Наскоро препрочетох едни интервюта с великолепния български писател Йордан Радичков. По-старото поколение отлично познава творчеството му, а за съжаление младото поколение изобщо не го познава, дори не е чувало за него. Но това, което Радичков казва в едно от тези интервюта, сякаш чувствам и аз за самата себе си: „Човек трябва да е убеден, че има огромни сила и енергия у себе си, че може да хване целия свят ей тъй, в шепата си, че вода да пусне. И колкото повече съхрани това безумие, този оптимизъм и огромна вяра — толкова по-дълго ще съхраниш себе си. Естествено, животът взема ръбовете, позаглажда, както се заглаждат речните камъни, но колкото по-дълго е това единоборство с всичко, което се изпречва по пътя му, толкова по-далеко стига човекът.“

Може би винаги съм била такава: да се боря, да търся, да искам да постигна повече, да помогна на света на хората около мен и онези, които не са толкова близо до мен, да стигна по-далеч и в смелостта на мислите, и в действията си. Сега съм в друг етап на живота си, защото има още какво да направя, все още не съм изпълнила своята мисия в живота и като журналист, и като учен, и като човек. Бъдещето е винаги отворено пред нас с нови предизвикателства, понякога и с вятърни мелници, ако си спомним достойния рицар Дон Кихот и неговия верен оръженосец Санчо Панса. Бъдещето предлага и още много други неизвестни предизвикателства и аз съм готова да се впусна в тях.

- На добър час в преодоляване и на новите предизвикателства, енергична и неуморна Дияна, за да хванеш ( по Радичков) целия свят в шепата си!