Вместо просто да прекрати делото, администрацията на Байдън изстръгна от Асанж признаване на „вина” и даде опасен сигнал към всички репортери, предупреждава във вестник „Гардиан” Тревър Тим, изпълнителен директор на американската Фондация за свобода на печата

Препечатваме от британския вестник „Гардиан” статията на Тревър Тим, изпълнителен директор на американската Фондация за свобода на печата:

 

Джулиан Асанж е на път да бъде освободен, след като се призна за „виновен” в изненадващо споразумение между него и американските власти.

Би трябвало да е облекчение за всеки, който се интересува от свободата на печата, че Асанж няма да бъде екстрадиран в САЩ и няма да бъде изправен пред съда там. Но администрацията на Байдън трябва да се засрами от това, как се разигра този случай. Асанж лети от Обединеното кралство за територия на САЩ в Тихия океан, за да се яви за кратко пред съда и скоро след това може официално да бъде свободен човек в родната си Австралия.

Сделката несъмнено е добра за Асанж, който беше затворен в затвора „Белмарш”, съсипан от сериозни медицински проблеми през последните пет години, а преди това стоя в еквадорското посолство в Лондон седем години.

Сделката е добра и за администрацията на Байдън, която избягва неудобството от евентуална загуба на делото си за екстрадиране във Върховния съд на Обединеното кралство. Но по-важното – избягва случаят Асанж да се превърне в поляризиращ въпрос на изборите в САЩ.

Обаче добра ли е сделката за свободата на печата? Не толкова. Не ме разбирайте погрешно: без съмнение най-лошата съдба беше избегната и всеки журналист въздъхна с облекчение, че този резултат не се случи чрез съдебно решение. Сделката за признаване на вината не създава официален прецедент, какъвто биха породили присъда и решение на апелативен съд – нещо, което потенциално би могло да задължи други съдилища да се произнесат срещу журналисти в бъдещи дела. Но е трудно да не бъдете разтърсени от обвинението, за което Министерството на правосъдието на САЩ принуди Асанж да се моли, за да получи свободата си: заговор за нарушаване на Закона за шпионажа, което според закона се равнява на „получаване и придобиване“ на секретни документи, и „съзнателното им съобщаване“ „на лица, които нямат право да ги получават“. (В случая с Асанж това означава обществеността).

Това е „престъпление“, което журналистите в масовите издания в САЩ извършват почти всеки ден. Съдът няма да може лесно да се позовава на делото „Департаментът по правосъдието на САЩ срещу Aсанж” в бъдещи решения, но това не означава, че въпросното признаване на вина няма да насърчи бъдещите федерални прокурори да размахат томахавки срещу пресата. Те ще гледат на този случай като на успех.

И това не означава, че правните подразделения на новинарските издания няма да се притесняват, че срещу собствените им журналисти може да бъде заведено дело за обикновено журналистическо поведение, което някога със сигурност е било защитено от Първата поправка.

Само си представете какво ще си помисли един главен прокурор в една втора администрация на Тръмп, щом ще знае, че вече има едно признание за „вина”, направено от издател по Закона за шпионажа. Освен това Тръмп по време на предизборната си кампания многократно повтаря, как би искал да види журналисти – които той вижда като „врагове на народа“ – в затвора. Защо сега администрацията на Байдън му дава още амуниции за това, е неразбираемо.

Така че, ако администрацията на Байдън очаква аплодисменти за прекратяването на този случай, всъщност не ѝ се полагат никакви. Можеха да прекратят този случай преди три години, когато поеха контрола над Департамента по правосъдието. Всяка голяма група за граждански свободи и права на човека в страната многократно ги умоляваше за това. Можеха и просто да прекратят делото днес, тъй като Асанж прекара толкова време в затвора, на колкото се канят да го осъдят. Но те почувстваха потребност отново да подчертаят в съдебните документи, че според тях получаването и публикуването на секретни правителствени документи е престъпление.

Разбира се, някои ще кажат: „О, Асандж си получи заслуженото“. Или: „Той не е журналист, защо да ме интересува“, както правят доста хора, когато споменавате неудобния факт, че преследването на Асанж ще засегне безброй други журналисти.

Асанж се превърна в постоянен враг на милиони гласоподаватели на Демократическата партия, след като публикува изтекли имейли от нейния Национален комитет и от кампанията на Хилари Клинтън в навечерието на изборите през 2016 г. Много хора не могат да затворят тази страница.

Но си струва да повторим, че случаят му няма нищо общо с 2016 г. И независимо дали смятате Асанж за журналист или не, Департаментът по правосъдието искаше той да бъде осъден по Закона за шпионажа за журналистически действия, което ще изложи на същия риск още много репортери.

Сега можем само да се надяваме, че настоящият случай е отклонение, а не предвестник на нещо, което иде.