Любомир Пеевски и неговата чаровна внучка Александра

През годините Любомир Пеевски ни е радвал с книги, посветени на научната фантастика, на красивото и тайнственото, с пиеси, за които далеч преди тяхното представяне билетите се свършваха, със сатирични предавания по  радиото и Националната телевизия, като култовото „Клуб НЛО”, с буфо операта си „Цар и водопроводчик”, с кабаретата на сцената на Сатиричния театър и т. н.

Като журналист в БНР, той открива ярки късчета от миналото ни, които ревниво пази за бъдещето, убеден, че българите трябва да знаят за своите велики личности и история, способни да ги водят успешно през времето и предизвикателствата.

Любомир Пеевски беше няколко мандата член на УС на СБЖ.

Вечерта на 4 април отбелязахме негов двоен празник в Клуб "Журналист" на СБЖ, където чествахме 80-годишнината му и появата на бял свят на новата му книга „Капки време върху сърцето“.

„Много ми е драго да видя пълна зала – се обърна към гостите домакинът и член н УС на СБЖ Ивайло Диманов, който беше и водещ на вечерта. - Прекрасно е, че сме не къде да е, не в „Медисън Скуеър Гардън“, не в зала 1 на НДК, а именно в клуба на българските журналисти. Там, където Любо Пеевски е поставил световен рекорд по участие в Управителния съвет н СБЖ и толкова много е допринесъл за това, да го има този Съюз през годините на проверка и на таланта, и на гражданската ни съвест. Благодарни сме именно на тези хора, които са били преди нас в ръководството на СБЖ и са помогнали той да оцелее и да продължава да оцелява, да пръска светлина в тъмното царство, както беше казал класикът.

Доайенът на усмихнатата радиожурналистика, преживял една световна война, три земетресения, 12 правителства и няколко мандата в УС на СБЖ, талантливият Любо Пеевски оцеля, за  да покани приятели и почитатели на своята най-нова премиера в най-емблематичното пространство за култура в София - Клуб „Журналист“."

Още в началото на вечерта Ивайло вдигна градуса на настроението и предразположи присъстващите за една приятна и пълна с много усмивки среща.

Той представи председателя на СБЖ Снежана Тодорова, която поздрави всички и сърдечно се обърна към „виновника“ за вечерта. С много вълнение тя му поднесе цветя и пластика, изобразяваща Дон Кихот, като отбеляза, че Пеевски „е посветил живота си на най-хуманните и красиви неща в него и на най-красивите принципи, на всичко, на което символ в световната литература е Рицарят на печалния образ, затова и сам той е нашият българскиДон Кихот“.

Снежана Тодорова продължи: „Бих искала да кажа няколко думи за Любо Пеевски като за човек, който има изключителни заслуги за развитието на СБЖ през тези особено трудни години, през които минахме заедно.  Безкрайно съм щастлива, че днешния празник на Любо съвпада с две годишнини, с които ние сме съпричастни. Ние, хората от СБЖ, от УС, и най-вече нашият Любо, защото той беше инициатор на прекрасни наши начинания преди двайсет години когато отбелязвахме 110 години от създаването на организираното журналистическо движение. Ще спомена само едно нещо, на което съм сигурна, че всички сте обърнали внимание, защото, влизайки в клуб „Журналист“, сте минали покрай него – стенописа на стълбите. Това също е идея на Любо Пеевски, изпълнена от двама творци – баща и син Вълканови. Той беше в основата и на идеята за създаването на „Алманаха на българската журналистика“, за чудото, наречено журналистика, който също беше създаден преди двайсет години. С него бяхме заедно на молебена, който беше отслужен в храма „Св. Неделя“ в памет на загиналите журналисти. На шествието, което тогава проведохме по повод нашите годишнини и на още много добри начинания, за които му дължим огромна благодарност и огромна признателност."

Снежана Тодорова допълни още: "Любо е създател и на идеята за български парламент на духа. Тези от вас, които са посещавали нашата зала на третия етаж, сигурно са видели изложбата, която направихме тогава. В началото й са думите на Любо Пеевски „Сълзи за почит“. Нека да си ги припомним: „Историята на българската журналистика започва с онова Кърваво писмо, с което започва Априлското въстание. Иска ми се да паднем на колене в мислите си и да се поклоним пред всички ония, които написаха кой дума, кой изречение в Кървавото писмо на българската свобода, и да ги помилваме със светла дума на признателност. Да им се извиним, че толкова години ги делим на наши и чужди, а те всички бяха българи. Те всички бяха български журналисти. Те всички паднаха за своята България. Дълбок поклон".“

С топли думи Снежана Тодорова се обърна и към близките на героя на вечерта – неговата съпруга Евелина, дъщерята Боряна и малката и чаровна внучка Александра, които са неговото вдъхновение на творческото поприще.

С особено внимание бе посрещнат известния български артист Симеон Викторов, който по време на вечерта изпълни не само откъси от новата книга на Любо, а и негови стихове – сред тях стихотворението „Будители“ и едно есе за българската журналистика.

Да поздравят юбиляра бяха дошли неговият приятел, композиторът проф. Филип Павлов и младата певица Ваня Лазарова, която изпълни песни по текстове на Любо Пеевски.

С особено голямо вълнение гостите посрещнаха малката сладурка Александра, долетяла специално от Англия за празника на своя дядо. Госпожицата изпълни неговото стихотворение „Луди пеперуди“ и няколко музикални пиеси на флейта. „Гледам тази малка принцеса – каза развълнуван Ивайло Диманов. - Гледам насълзените очи на Любо и си казвам, че ето това е щастието да видиш своето красиво безсмъртие.“

Композиторът Хайгашот Агасян, известен още и със своето „заразно“ чувство за хумор развърза торбата със спомените и разказа куп истории и приключения, които са преживели той и Любо. „Нас с Любо ни сближи един спектакъл, който се игра години наред в Младежкия клуб в НДК „Кафе с автограф“ – върна лентата на спомените Хайго. - За мен беше голяма чест да бъда канен да пиша определени песни. Всяка година спектакълът се сменяше с нови актьори, поети, писатели, но неизменно сценарият беше на Любо. Спомням си Лукановата зима, която вероятно и вие си спомняте – какъв ужас беше. Та Любо беше написал едни стихове по този случай. И, влизайки в залата с актьора Иван Балсамаджиев, ги изпълнявахме с песен".

Хайго припомни с усмивка техните съвместни пътувания до Швейцария и Финландия и приключенията, които са ги съпътствали.  след това омая публиката и с прекрасните си изпълнения на български и арменски песни.

Ивайло Диманов припомни думите на Мирон Иванов, че сатириците са най-тъжните хора на света. Така че във фейлетоните на Пеевски и на други събратя по перо винаги неизбежно има и тъжна нишка, която все пк влече подире си усмивки, обобщи Ивйло и покани „виновника“ на задушевната вечер да сподели чувствата си с гостите.

Любомир Пеевски се обърна към публиката, силно развълнуван:

„Уважаеми дами и господа! Моя малка внучке Александра! Благодаря ви, че сте тук, за да споделите моя празник, моята възраст и моята последна книга. Благодаря на художничката Капка Кънева, която направи корицата. Тя направи нещо чудесно и вие всички го виждате. Много благодаря на издателство „Ерго“ и на Владимир Мардуханов, които станаха причина тази книга да изглежда толкова изящно. Благодаря на Снежана Тодорова за хубавите думи, които каза, за емоциите, които ми напомни, за съвместните битки в тази сграда и как благодарение на нашата упоритост успяхме да намерим шест минути в Златния фонд на БНР с разказ за последните години на Йосиф Хербст и неговото семейство. След убийството му изчезват един след друг големият му син, малкият му син, а дъщеря му става монахиня и заминава за Виетнам, където е убита от религиозен фанатик.

Искам да благодаря на моята дъщеря Боряна, която положи неимоверни усилия, за да стане тази книга факт.

Радвам се, че тук присъства мой съратник през годините – хумористът и писателят Весел Цанков, с когото правихме „Клуб НЛО“. Аз пишех „Къса ми се сърцето“ и „Тримата в кухнята“, а той пишеше за бат Сали.

Благодаря на Румен Белчев от в. „Стършел“, където аз започнах като студент и където продължих и през годините.

Тука са поетите – приятелят ми от младежките години Атанас Звездинов, и Петър Андасаров. Тук е проф. д-р Петко Минчев, с когото се познавам от 1961 г., когато той беше само Петко Минчев, а аз само Любо Пеевски. Тук е и неговата съпруга Донка, с която се запознахме и заедно направихме предаване в БНР за една българка от рода Чапрашикови, приятелка на Стефан Цвайг. На 18 г. тя отива в дома на Стефан Цвайг и остава негова приятелка чак до смъртта му. За съжаление петдесетте писма между тях така и изчезват.

Тук  са дошли и много други хора, на които искам да благодаря. Да благодаря на Симеон Викторов за това, което направи, на Хайгашот Агасян, с когото много смешни неща преживяхме. И искам да поздравя Снежана Тодорова за това, което ми подари.

В книгата си разказвам за Георги Парцалев и за голямата му мечта да изиграе Дон Кихот. За съжаление, не му позволиха. В „Кафе с автограф“ той, плачейки, ми каза: „Аз бях в Мадрид и се простих с Дон Кихот, но със Санчо Панса не съм се простил. Може пък да ми разрешат да изиграя Санчо Панса.“ В Мадрид Парцалев се обръща към Татяна Лолова пред паметника на Дон Кихот и Санчо Панса, след като тя му казва да се успокои, че ще му дадат тази роля, а той извиква: „Кога?“ Но това не се случи.

Искам специално да благодаря на Филип Павлов, с когото през годините направихме много песни, много мюзикъли. Преди две години се игра мюзикълът „Класният се жени“, който написахме преди много години за операта и музикалното училище в Пловдив. В момента този мюзикъл се репетира в Благоевград и се надявам след един месец да има премиера.

Тук искам още един път да целуна моята малка внучка Александра, за която написах детската книга „Александра и Перушан“. Първият тираж свърши, може би ще има и втори. Но аз се моля на Бога да мога да напиша поне още една книга за Александра – това малко бижу.“

Любо Пеевски припомни и едно свое стихотворение, по което Ангел Заберски – баща е написал песен. С нея Татяна Лолова завършваше всяка своя среща с публиката.

Повече от два часа продължи изпълнената с много спомени, смях и настроение вечер на Любо Пеевски. Макар понякога да ни обхваща в здрава хватка тъгата заради обърканото ни време, все още има стойностни хора, които ни карат да ги обичаме и да се радваме на тяхното присъствие в живота ни – и с прекрасни, написани от тях книги, и със срещи, зареждаща ни с оптимизъм и вяра, че всичко ще се оправи и ще бъде наред. Такъв е и Любомир Пеевски, срещите с когото ни обогатяват и иизпълват с надежда.

Снимки: Мая Петкова-Константинова и Розалина Евдокимова