Поетесата Елка Няголова разказва за варненските Вапцарови дни-2023

  • 05.12.2023
  • Фейсбук
Поети и рецитатори заедно пред портрета на Никола Вапцаров. Елка Няголова е в центъра, облечена в бяло

Препечатваме разказа на известната поетеса Елка Няголова за състоялата се на 3 декември във Варна вечер, на която бяха наградени победителите в конкурси за поети, писатели и рецитатори в рамките на Вапцаровите дни.

Ето какво написа Елка Няголова на своя профил във Фейсбук:

Той е в паметта на потомците. Никой не може да го помръдне оттам! Каквито и "нови" идеи и разкрития за личността му да се озвучат, развенчаване няма. Това е. Потвърдиха го и Вапцаровите дни тази година. Те са дело на инициативна група от творци от различни изкуства, подкрепени от Община Варна и ВВМУ "Никола Йонков Вапцаров". Публиката, изпълнила зала "Пленарна" на Община Варна беше от представители на различни поколения - от 8-9-годишни деца до 80-годишни и повече.
 
Еднакво беше вълнението у всички. Огромно почитание към Поета, дишал въздуха на този град по време на обучението си в сегашното Висше военноморско училище. Публиката излъчваше едно: почитание, граничещо с обожание. Нямаше човек в залата, който да не знае наизуст поне десет от неговите творби. Спонтанните емоционални реакции на хората бяха своеобразно мерило за това, което се случва...
 
Във финала на Деветия национален конкурс за рецитатори-любители участваха над 50 интерпретатори на художественото слово на Вапцаров - с поезия и проза. Театралното жури бе с председател - актьорът Свилен Стоянов, членове: Милена Кънева - актриса, Константина Георгиева - първата носителка на голямата награда на Вапцаровите дни, а днес - актриса, Кремена Христова - представител на Община Варна, и Тодор Йотов - възпитаник на ВВМУ "Никола Вапцаров", преподавател във ВМИ - Варна.
 
Малко повече бяха участващите поети и писатели, които предложиха стихове и есета за Петия национален конкурс, посветен на Вапцаровото творчество. Жури от Съюза на българските писатели (Елка Няголова, Надя Попова и Иван Есенски) класира участниците в конкурса:
 
Голямата награда се присъди на доц. ПЕТЯ ЦОНЕВА от Габрово за стихотворението ѝ "Безсмъртие".
 
Първа награда получи ВАНЯ ВЕЛЕВА от Ямбол за стихотворението "Нафора".
 
Втора награда отиде при ТАТЯНА ЙОТОВА от Айтос за есето ѝ "Мелодии и рефликсии на Вапцаровата вяра у мен"
.
Трета награда бе присъдена на ДИАНА ФЪРТУНОВА от Бургас за стихотворението ѝ "Размисли пред една снимка".
 
Бяха връчени и специални поощрителни награди на участници в двата конкурса - творческия и интерпретаторския. Това са международни антологии на поезията, издания на Славянска академия.
 
ОЩЕ НЯКОЛКО ДЕТАЙЛА...
 
Огромен портрет на поета на сцената - заставаш пред него и въздухът наоколо започва да трепти. Не, не е сугестия - запитайте онези, които изговаряха неговите думи, в старанието си да не преповтарят чужди интонации, а да дадат нов смислов обем на поетовите стихове и проза...
 
И един светещ мълчалив силует, с бяла риза и папионка, с микрофон в ръка, такъв, какъвто го помним - със светнало от възторг лице... КИРИЛ АСПАРУХОВ, вградил сянката си във Вапцаровите дни. И не само... Наближава датата на неговата кончина, приятели. Вярвам, че няма да го забравим...
 
И още: вълнуващият строй на курсантите от Морското училище; живата и емоционална реакция на публиката при всяко следващо изпълнение, а и при възприемането на творбите от участващите поети и писатели. Такава жива реакция на залата може да се чуе и види много рядко поради превратните ни обременености от стереотипите и отсъствието на освободеност.
 
Дори в един момент, когато изправени на крака трябваше да изслушаме националния химн, а при оператора в кабината нещо технически се обърка и забави, развълнувани гласове от залата призоваха: "Да пеем! Да пеем!..." И председателят на театралното жури - актьорът Свилен Стоянов, с красив и увличащ глас запя: "Горда Стара планина...", за мигове цялата зала - не формално, не дежурно, а мощно и с трепет пое българския химн! Получи се такова убедително хорово изпълнение, като че ли бе многократно репетирано, а не импровизация... Разбира се, звукът от операторската кабина след няколко мига догони гласовете, но емоцията от тази възторжена ЗАЕДНОСТ остана!
 
Сигурна съм, че душата на Поета, който ни завеща своята ВЯРА, ликува!
 
Тук ще поместя само едно от наградените стихотворения - това, на носителката на Голямата награда - Петя Цонева. Надявам се, че ще публикуват своите творби и другите наши наградени и талантливи посестрими, с които можахме закратко да се прегърнем и да си заредим взаимно "батериите"... Така, преди 7 декември, Рожденият ден на Поета, влюбен в "морето и машините, и едрите звезди над Фамагуста", Варна, заредена с неговата ВЯРА му се поклони...
...........................................
ПЕТЯ ЦОНЕВА
 
БЕЗСМЪРТИЕ
 
„Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.“
Никола Вапцаров
Отпускам ръцете си – нека времето падне.
Не жадувам свещеното право на сетна минута.
Нека вятърът, който все търси какво да открадне,
да го прави на воля, а аз изобилно да губя...
Нека скъса прозрачния, стар словоред на стиха ми,
в който стъпките мерят дъха, а дъхът се задъхва.
И тогава ще дишам с душата на всяка неравност.
Свободата ще бъде моята собствена църква.
Благославям пречистия сняг.
И цъфтящите сухи дървета.
И ключа, който много отдавна изгубих
(беше зимна неделя и баба си тръгна в небето).
Но откакто го няма, откакто и мене ме няма,
аз не харча стотинки – над мене са само звездите.
И земята е винаги гладна, но вече я храня.
и ненужните ключове вече не пазят вратите.
Вероятно така се подготвя далечното плаване –
не подреждам вълните в разбуненото легло.
Оставям чаршафите обетовани и непригладени
под пътеката златна на слънчевото око.
Не допивам чашата и не отчупвам от хляба.
Не затварям пространството зад бащината врата.
Нека бъде край мен пролетта всепребъдващо млада.
Да не връзват дърветата плод, а небето – вечерна звезда.
Нека бъдат ръцете ми празни, нозете ми – боси,
там, където било е сърцето, да има море.
И да няма болящо, протяжно сбогуване. Просто
стих, наполовина завършен. След него – безкрайно тире.
За да може животът понякога пак да се връща
нощем в тихата стая над своята обич да бди.
Любовта няма нужда от ключ,
щом смъртта е ключалка на къща.
За какво ѝ е, щом на небето изгряват звезди?