Величко Хинов разказва за 15 ярки поети с обща рождена година - 1938-ма, събрани заедно в поетичен сборник.

С всички тях, поетите от моето поколение, ме срещна университетската скамейка. По-скоро студентският вестник на най-старото и престижно наше висше училище с името на Климент Охридски. С някои се знаехме и „задочно“, писали сме първите си работи още във военните издания, както с Матей Шопкин. Ала най-първите им поетични опити са се родили на ученическия чин в родния им край. Те обикновено носят белега на несъвършения стих, ала са толкова емоционални, пъстри, напомнят пейзажа на красивата ни Родина, сякаш тъкана шарена черга, рисуват с багрите ѝ словесния портрет на България.

Бе знаменателно, че поет от по-горната генерация на ключовия писателски председателски пост забеляза най-младата поетична вълна и протегна здрава ръка – даде им път, окуражи ги за голямата литература. Самият Джагаров, разширил хоризонта си в московската „литературна работилница „Максим Горки“, следовник на Ботевия завет, не вървял по утъпкани пътища, ги приласка в едно именито литературно поколение, вляло се и дало сетне свой облик на литературната нива.       Помните може би онзи повик „септември ще бъде май“. Ала не всяко прозрение става реално във времето... Символът „септември“ ме кара да надникна все пак в литературния календар и да открия имена на поети от онова поколение, приятели и колеги от вестникарските литературни колони. Та те всинца изкарваха прехраната си с журнализъм или учителстване. Тук-таме с авторство и преводачество.

Един поетичен сборник с нетипично име – „Кота '38“ – привлече вниманието ми отново, защото си спомних идеята – да се ознаменува юбилея на 15 поети, родени в 1938 г. А с тях сме вървели през годините по творческите си пътеки...

Всеки поет бе избрал 10 свои стихотворения, за да се представи в огледалото на собственото си развитие. Сега всичките биха били юбиляри – на 85, превзели високата поетична „Кота '38“ с десетки публикации и впечатляващи, помнещи се стихове и книги.

Един от тях, защото с него вървяхме много отдавна заедно, Матей Шопкин, ми бе подарил сборника с топографското военно наименование – нетипично за тия 15 поети, ако не беше мисълта, че те водят литературна битка цели 85 (сега) години. Повечето ги няма вече на белия свят, ала сборникът излезе приживе. Шопкин ми е написал на титулната страница: „Светъл поетичен и приятелски дар“. Но преди това посвещението-автограф гласи: „На Величко Хинов за съкровената му обич и към поетите от „Кота'38“. Сигурно се досещате колко скромно,  ала задължително звучи това и в текста му. Но не то е причина отново да надникна в поетичния сборник на петнадесетте, повечето преселили се вече във висинето през последните няколко години. Рождените им дати обхващат месеците от януари до октомври 1938 г. Ала най-много са родени през септември. Символично! Не, реално! Янаки Зибилянов, първият септемвриец, е роден тъкмо на 2-ри в село Камбер, Северна Добруджа. Тогава Румънско, затова след две години се преселват в българското добруджанско село Честименско. Но средно образование завършва в Тервел, а в Шумен учителски институт. И естествено, става учител. По-късно го привлича правото. Завършва го в Софийския университет и влиза в адвокатската гилдия. Поетичните му копнения обаче скоро дават преднина на сатирата. И неговите „бодилчета“, цъфнали в хумористичните колони, респектират читателя. Ето ви „Безбожие“ за пример:

Комунистите стават набожни,

а набожните – комунисти.

Или в „Капиталистическа революция“:

Ние ще ви станем господари,

вие ще ни бъдете народ.

Сатиричното творение „Съюзник“ указва и без ветропоказател накъде духа вятърът:

Приятели, простете на изменника –

съгласен съм да страдам, но да зная,

че съм добър съюзник на Америка.

Заглавията на книгописа му показват и тематичните му предпочитания: „Това е положението“, „Където и да погледнеш“, „Залъгалки за несретници“ и „Зрителна измама“.

Запомнили сме го, приятелите му, с доверителния му тих шепот, дори когато „сериозно“ се шегува. 

 С Борислав Ценов, Матей Шопкин и Григор Попов ме е срещнал Университета и вестникарството в младежкия печат. Всички сме минали през студентските издания и онова гнездо, дало път за литература и публицистика на всички ни – в. „Народна младеж“.

Борислав Ценов е седмосептемвриец от Горна Лука, село в Чипровския възрожденски край. Великотърновският университет е подхранил обичта му към словото, съвършенствано в българската филология. Избира журнализма и стига поста зам. главен редактор на сп. „Младеж“ и в. „Народна младеж“, отговорен секретар е на в. „Земя“, а сетне и на в. „Жарава“ и в. „Моята вяра“. Поетичното му творчество е предимно за деца, сочи книгописът му: „Дървената ракета“, „Мома и слон“, „Открадната диня“, „И песен винаги ще има“, „Облак с бисерно крило“, а „Между вечерницата и светулките“ определя като стихове за възрастни. „И не човек, а птица ме пожали“ впечатлява метафората, отворила изначалното му стихотворение. А с

По тъмно се прибират

закъснели улици...

...

И аз съм сам.

Обяснява състоянието на лирическия си герой.

Ала към детската аудитория е деликатен, наблюдателен, долавя чувствителността ѝ и я привлича с ведрото чувство на своето поетично слово.

Тогава вместо листопад

над мен кръжеше детска песен.

И сам е риторичен: „Кой може да ми обясни...“ в „Гнездо за песен“.

Впечатляващо е посветеното на друг известен поет от неговия край, Иван Давидков, стихотворение „У дома“. Тия кратки няколко строфи удивително асоциират големия Дебелянов:

И седнеш ли на бащиния праг

под стряхата на старата лоза...

Но тъгата у поета носталгично се прокрадва в една великолепна метафора в „Завръщане“:

Да не изгасне огнището само

и като тъжно око да ме гледа.

Веселият, закачлив в стихотворството си за децата поет към възрастния читател е различен, дори тревожен за днешния ни ден.

Друг септемвриец, роден в навечерието на учебната година – 14-ти, с когото работехме във в. „Народна младеж“, е публицистът-поет Григор Попов. Неговият житейски път започва от село Полски Сеновец и той, като връстника си Матей Шопкин, открива литературната си наклонност в древната Великотърновска столица. От литературния кръжок, воден от майсторите на перото Антон Дончев и Димитър Мантов, датират първите му стихотворни опити и публикации във в. „Борба“. В София, където завършва Висшия икономически институт „Карл Маркс“ (тогава), го привлича журналистиката. И той работи на ключови места в ежедневниците „Народна младеж“ и „Работническо дело“. Преподава и в Журналистическия факултет, главен редактор е на Балканския информационен пул. Издал е 11 публицистични книги, с поезия 2. Просто не му стигна времето. Иначе неговата поезия е обагрена с обич към природата и градежа, с надежда за по-добри човешки дни. Понякога в стиха си вгражда възпев на природния феномен:

Сред цъфналите слънчогледи

аз мойта песен наредих.

(„Утро сред слънчогледите“)

А в „Нека поплача“ лирическият герой изповядва: Разкъсах верига на дух окован. И в „Жажда“ формулира:

Вихрушката издухва сухи листи

и вий във вретенилото на дните.

За да е недвусмислен, в „Отдалечаване“ за времето, за дните ни:

Във надпревара бягат към безкрая

вагони, пътници и светове.

Поетите в стихотворния сборник са 15. Колцина са живите?... Но всичките те, изградени писатели, във Вазовата от времето гилдия, вървят в своята лирична пътека и оставят светла диря в литературата ни за поколенията. Някои от тях се превърнаха в знакови лица на тази поетична генерация и заслужиха Джагаровата подкрепа в началото на пътя си. Ще спомена само неколцина.

Хороводецът е, разбира се, Матей Шопкин, до него Драгомир Шопов, Петър Динчев, Христо Ганов, Григор Ленков, Кирил Борисов. И за тях в юбилейната им година ще говорим. Помежду им има и двама поети-дипломати – Киряк Цонев и Красин Химирски. И двамата са посланици на своята и на българската поезия в страните, където са били аташирани. Цонев е от съоснователите на Катедрата по арабистика в СУ „Климент Охридски“, активен преводач на арабски автори, ала върхът в тази му дейност е двутомникът на „Хиляда и една нощ“. Автор е на 5 романа, университетски учебници, древнобългарски изследвания и няколко стихосбирки. Рекапитулацията си изразява в стих така:

Един живот в живота бе ми даден.

Поисках аз така да го живея...

За нищо вече да не съжалявам,

да нямам ни да вземам, ни да давам!

И още едно последно признание:

Знам, че не бях съвършен,

ала не бях и излишен!

Дипломатът Красин Химирски завършва тази поетична редица. Роден е на 8 октомври в село Върбица, Врачанско. Той кръстосва света с „дипломатическия си куфар“ от Москва към Джакарта и до Вашингтон. Познавач е на американската литература. Книгописът сочи поетическите книги „Вярвам“, „Търся Атлантида“, „Звезден хляб“, „Марсианци“, „Бомба със закъснител“, „Вашингтонски рецитал“ и сборника с разкази „Отворете, сър!“. В съавторство с Димитър Станишев издават есеистичната книга „Камбоджа се бори“. Преводач е на книги на Ърскин Колдуел, Дениз Левертов, Прамудия Аманта Тур, преводач и съставител на „Антология на индонезийската поезия“ и „Чувашки поети от ХХ век“. Неговите стихове пък са преведени на 23 езика.

Вглеждам се в подборката му за „Кота '38“ и откривам метафора, с която обобщава красиво, находчиво и чисто порива си към родния край:

Небето в моя край се смее

като очите на момиче...

--------------------------------

Като очите на момиче

небето в моя край се смее.

Представих само част от юбилярите на „Кота '38“, главно „септемврийци“. А те са рожденици от януари до октомври. Потърсете ги в библиотеките. Различни, ала интересни поети, родени в една година.