На 7 юни към вечността отлетя един от най-големите творци на словото у нас, поетът Петър Анастасов.

Петър Анастасов е роден на 27 октомври 1942 г. в пловдивското село Марково. Завършва прогимназията в родното си село, а след това руска гимназия в София. Cледва българска филология в Софийския университет.

Известен период от време е главен редактор на пловдивския вестник „Комсомолска искра“, както и директор на издателство „Христо Г. Данов“. Освен това е главен редактор на издателство „Христо Ботев“ и директор на издателство „Български писател“. Автор е на стихосбирките „Зимна нежност“, „Тройно огледало“, „Площад на хълма“, „Както те обичам“, „Единствено безсмъртие любов“, „40 стихотворения“, „Този черен бял свят“, Хубава и проклета си“ и др.

Автор е на текста на химна на Пловдив.

Освен с поезията си, Анастасов е известен и като драматург и сценарист на филми. Той пише пиесите „Обещай ми светло минало“, „От сняг помилвана душа“, „Голям колкото малка ябълка“, „Четирите посоки на света“, „Църква за вълци“ и „Живите от мъртвата махала“. По негов сценарий е заснет филмът „Църква за вълци“, както и телевизионните новели „Малка промяна в звездите“, „Командировка за спомен“, „Оттатък ставаш невидим“.

В социалните мрежи много колеги и читатели на Петър Анастасов споделят своята болка от голямата загуба и спомени за поета.

Ето какво написа за него в своя профил във Фейсбук поетесата Елка Няголова.

Един от най-забележителните поети на България. Един от последните съвременни поети със златно покритие! Днес той си взе трикракото столче е пое към Млечния път – така, както го беше написал в своето великолепно стихотворение… Беше съдбовно свързан с града на Марица. Почетен гражданин на Пловдив, автор на текста на химна на Пловдив… Преди много години написа: „С народа сме, но той дали е с нас…” Да, острото му чувство за дълг и за чест го съпровождаше цял живот. Избухваше в поезията му, беше изричано в пиесите му, в актьорските монолози…

Сега в съзнанието ми изплуват едни незначителни (с тогавашна гледна точка) , разменени между нас реплики.

Устроихме приятелска вечеря за кубинската поетеса Нанси Морехон – гостуваше ни във Варна и след творческата ѝ вечер в Радио Варна я отведохме в едно тихо кътче, за да отдъхнем, пък и да я нагостим. По това време Петьо Анастасов почиваше в писателската станция и се присъедини към малката ни компания: Хилда Гарсия - културен съветник и секретар на Посолството на Република Куба в България, Тамара Такова – прекрасната преводачка от испански и наша приятелка, която много обичам, съпругът ми – художникът и галерист Валерий Пощаров и ние двамата – Петър Анастасов и аз.

Нанси Морехон е едно от най-солидните имена на съвременната поезия в Латинска Америка, ученичка и продължителка на делото на Николас Гилен в Casa de las Américas – знаменитата издателска къща и културен център в Хавана. Нанси пристигна директно от Македония, където на Стружките вечери на поезията ѝ беше връчен Златният венец.

Говорихме си за вечерта в Радио Варна, за събитието, от което дойде, за днешната кубинска поезия, за личностите преди нас, които по някакъв начин осветяват пътя ни… Опитвах се ненатрапчиво да влизам в ролята на домакиня и се хванах за спомена на Нанси за Николас Гилен, разказан с почитание и обич. Предложих да пием именно за тези хора, които са трасиращи светлини по пътя ни и ни помагат в тъмното, и ни предпазват от падане… Тогава Петър Анастасов се наведе леко към мен, за да не ангажира вниманието на цялата компания и тихо изрече: „Ето, това искам да съм ПОСЛЕ – няколко светлинни тирета, та да предпазвам спътниците си от спъване в тъмното. Това ми стига…”

Тогава гоприех като продължение на метафората. Днес си давам сметка, че той и поезията му са наистина такава трасираща светлина в днешната ни – уви! – твърде мрачна съвременност…

Почивай в мир, Поете!

Дълбоки съболезнования на близките и приятелите ти!

Е.Н.
.......................................................................

ПЕТЪР АНАСТАСОВ

***
И моята птица литна!
Откъде да взема храна, откъде?
Моята птица е ненаситна -
непрекъснато иска да яде.

И аз режа от себе си, режа,
защото от глад изнемогва тя.
А мен ме подлудява копнежа
върху крилете да летя.

Птицата трябва да се нахрани.
Аз режа и плача, но аз съм крилат.
Умирам от своите живи рани,
а птицата умира от глад.

И аз - мъченик, и тя - мъченица.
Човек и птица - в едно кълбо.
И колко жестокост, колко любов
в това същество - човекоптица!

Така става с нас от памтивека,
когато птица ни сполети.
Така му е писано на човека:
да реже от себе си,
за да лети.

***

В полунощ
ще си взема трикракото столче
и ще седна край Млечния път.
Аз опитах от всички наслади и повече
не желая да служа на своята плът.

Поживях на земята, за нищо не плача,
само дето пропуснах да бъда щастлив.
Но ще бъда навярно, когато палача
се надвеси над мене, добър и вежлив.

И навярно под лудата лунна секира
ще усетя в един възхитителен миг,
че човекът се ражда, когато умира,
и с това е безсмъртен, с това е велик.

Аз отвикнах от близкия край да се плаша.
Много свои неща не довърших докрай.
Но докрай ще изпия отровната чаша,
а пък вие решавайте - ад или рай.

А сега
ще запаля цигара от горест,
обгорен от поредната земна беда,
и ще хвърля кибритена клечка отгоре,
а пък долу ще мислят, че пада звезда...
 

***
Не е удобен никому поета.
Не е удобен на съпрузите ревниви,
не е удобен на безгрижните момчета,
които спят с момичета красиви.

Не е удобен на бащите празнодумни,
които тъпчат синовете си с пари,
на майките, които имат умни
и много любопитни дъщери.

Не е удобен той, не е удобен
особено с това, което пише.
И всъщност не това, че е особен,
го прави неудобен и излишен.

Не е удобен той, не е удобен
с това, че в небесата само хвърка,
с това, че да пълзи е неспособен,
дори с това, че вечно е объркан.

Не е удобен той с бита си грешен
и неговите тайни са бодливи.
Дори когато стене безутешен,
щастливците съвсем не са щастливи.

Не е отчаян той, не е поробен,
дори когато вече е прободен.
Не е удобен той, не е удобен
особено с това, че е свободен.

Не е удобен той, защото вижда,
защото утре може да го каже.
Омразата всеобща го зазижда,
но никога не може да го смаже.

Не е удобен той да го убият –
убийството за него е награда.
Не могат да го снемат, да го скрият –
остава да го вдигнат на площада.

И мъртвият поет е неудобен,
макар че е останал без очи.
Успели са да го натикат в гроба,
но как да го накарат да мълчи?