Преди малко повече от седмица в Клуба на фоторепортера се състоя представянето на книгата на Евелина Гечева „Роденият в Прилеп. Мисията на Крапчев и неговата „Зора“. Това е първото изследване, посветено на българския журналист, общественик, революционер и създател на вестник „Зора“, излизал четвърт век от 1919 г. и с основание наричан „Българският Таймс“.

Евелина Гечева не се нуждае от представяне, защото е познато име в съвременната българска журналистика. По повод новата й книга тя е гост на сайта на СБЖ. Разговаряме за Данаил Крапчев и за това, какви са проблемите в нашия занаят с днешна дата.

Честита нова книга, Ева. Да ѝ е на добър час. Разбра ли каква е „мисията на Крапчев и неговата „Зора“?

- Мисията на Данаил Крапчев и издавания от него вестник „Зора“ трябва да станат достояние на днешното общество, защото само ако добре познаваме историята си, ще можем да избегнем повтаряне на грешките. Този достоен българин е имал едно-единствено верую - че България трябва да бъде цяла, а българският народ - обединен.

Той започва да издава своя вестник в навечерието на Ньойския договор, който откъсва от нашата държава земи, населени с българи. Стотици хиляди сънародници са попаднали под чужда власт и са били подложени на насилствена асимилация. Днес повече от всякога имаме нужда истината да се знае, да се припомнят на младите онези герои, които са посветили живота си на българската национална кауза.

Данаил Крапчев е точно такава фигура. Бил е четник заедно с Яворов, бил е съратник с Тодор Александров, работил е в тясна връзка със славните дейци на ВМРО и никога не е отстъпил от българската кауза.

До колкото знам, ти защити и дисертация, темата на която беше Данаил Крапчев и вестникарската му дейност. Какво е твоето обяснение на факта, че и днес той е актуален и звучи съвременно? На какво се дължи това? Дали можем да кажем, че България не е мръднала напред, или днешните събития у нас носят белега на онези години?

- Да, работих три години по дисертацията и макар че все още не съм я защитила, темата ми е много интересна. „Зора“ е невероятно четиво за всеки, който иска да научи повече за генезиса на днешните ни проблеми - и вътрешнополитически, и балкански, и двустранни с Македония. С днешна дата у нас борбата за национално самосъзнание си стои едва ли не като някакъв исторически експонат.

А би трябвало да е държавна политика - да се грижим не само за оцеляването, но и за развитието на българските общности в други държави. Особено за българите в Македония - население, което е било просто изоставено от нашата държава десетилетия наред. И затова днес имаме този огромен проблем с официалните власти в Скопие - там толерират омразата срещу България.

Няма да коментирам всички причини за тази официална политика, но ще припомня, че в тези земи огромен процент от хората са с българско потекло. Но поради водената от Коминтерна политика, мълчаливо допускана от страна на развита Европа, както и чрез бездействието на собствената ни държава се стига до обезбългаряването. Отричат се и се забравят българските корени на част от македонците. В резултат от активната асимилационна политика на Сърбия и Гърция днес в официалните статистики почти няма българи в Беломорска Тракия и Вардарска Македония.

Хайде да помислим - щом сме имали избирателни райони там, къде са изчезнали тези хора? Да, част от тях са дошли в България като бежанци, но други са останали. Само преди 80 години  те са участвали в изборите за българско Народно събрание, а днес се твърди, че сме едва ли не окупатори и фашисти. Този език на омразата трябва да спре, защото наистина имаме общи корени и трябва да вървим заедно напред.

Казват за „Зора“, че е „еталон за журналистически талант и морал и именно в него Данаил Крапчев разкрива в най-пълна степен яркия си публицистичен стил“. На какво се дължи това? Само защото в него са писали български класици, като Йордан Йовков, Димитър Талев, Чудомир, или нещо друго има в списването му, което го прави еталон?

- Самият Крапчев е надарена личност - той е и отличен публицист, и успешен издател, създал и ръководил 25 години един от най-влиятелните български вестници. Статиите му са написани на прекрасен български език, а вестникът е правен по високи професионални стандарти.

Екипът е бил старателно подбран и е работел всеотдайно. Много внимателно са подбирани темите - винаги актуални и винаги с изрядно посочен източник. Впрочем, „Зора“ ползва собствени кореспонденти в почти всички европейски столици. В него читателят открива политика, икономика, култура, балкански проблеми и геополитически процеси. Крапчев проявява невероятен прогностичен талант и писаното от него звучи актуално и днес. По отношение на морала няма две мнения - дори опонентите му признават, че е бил неподкупен и честен, никога не е приемал чуждестранно финансиране и е отстоявал само българските национални интереси. Наред с това е и откривател на таланти - Чудомир е направил първите си стъпки там, сред авторите има писатели, учени и изследователи, които днес почитаме като най-светлите български умове - Любомир Милетич, Михаил Арнаудов и много други.

Макар и авторитетно име в българската журналистика, имаш ли обяснение защо Данаил Крапчев е един от най-малко изследваните наши журналисти?

- На първо място - защото 45 години е бил сред забранените творци, заклеймен е като фашист и е съден от Народния съд. Но преди това е бил убит при неясни обстоятелства, най-вероятно от бойци на БКП. Доказателство за това са списъците с хора за убиване, които си съществуват и до днес в архивите. Открих името на Данаил Крапчев в мемоарите на Цола Драгойчева, която го подрежда сред приоритетните мишени на бойните групи.

„Зора“ е сред изданията, обявени за фашистки. Това изобщо не е вярно. Самият Крапчев е убеден демократ, противник на авторитарните режими и  привърженик на парламентаризма, дори има статии срещу националсоциализма. А когато се внася антиеврейският закон на Дени Костов, с който се цели отнемане на имуществото и потъпкване на правата на еврейската общност, „Зора“ заема обратната позиция. Дори е запазено писмо, с което Дени Костов упреква Крапчев за това, че не подкрепя, а даже пише против този закон.

Крапчев не е нито антисемит, нито националсоциалист. Но ето - упреците към него са и отляво, и отдясно. Най-тежките са от комунистическите дейци във връзка с прогерманската линия на вестника. Това, разбира се, не може да бъде отречено. Но нека да видим по-детайлно генезиса на тази позиция.

Крапчев е роден в Прилеп, който е останал в друга държава. Най-нормалното нещо е да иска родното му място да е част от България. При него работят доста македонски българи, помагал е на цели фамилии, прокудени от родните места, да се установят в България. Сериозна част от българската интелигенция произхожда от Македония, а Германия е обещала на България връщане на тези земи. Както и става, макар и за кратко, макар и само като администриране от страна на българските власти.

Днешно Скопие хвърля безброй упреци към нашето присъствие там, но не споменава, че голяма част от пътищата са построени точно в този период. Наред с училища, църкви и болници. И цялата тази фактология стои погребана под давлението на Коминтерна и с мълчаливото съгласие на Европа - такава е била тогава политиката, договорките са изключвали българско управление на Македония, тя просто е подарена на Сърбия. Затова днес много наши герои си стоят непознати, а цар Борис, Иван Михайлов и повечето македонски войводи са обект на забрана. Това е несериозно дори на махленско ниво, камо ли като официална държавна политика.

Искам с теб не само да хвърлим мост от миналите години на нашата журналистика до днешния й хал, защото ти отдавна се вихриш „в журналистическата кухня“. Имаш ли си вече готови рецепти как „да сготвиш новини“ така, че те да са „вкусни“ и драгия читател, като ги чете, да не настръхва от ужас и разочарованието да не го обземе? Още повече, че за теб казват, че се водиш от Йосиф Хербст и неговото верую „никому в угода, никому напук“.

- В предишната ми книга „Да сготвиш новини“ се опитах да подходя шеговито към журналистическата кухня. Но това беше преди повече от 10 години. Днес не виждам нищо забавно, а само една мрачна безизходна ситуация.

Много е тъжно развитието на българската журналистика в последните години. Професионализмът остава на заден план, а следването на „правилната линия“ превърна журналистите в клакьори. Доколкото има някаква критична мисъл, тя е държана на къса каишка в повечето случаи. Знаеш, че малцина са талантливите хора, които успяват сами да менажират своя талант - това е във всички сфери.

Преди близо 40 години, когато започвах своя журналистически път, това беше висок клас професия. Не всеки беше допускан до възможността публично да изразява позиции и да формира обществени нагласи. Да, имаше и негативи - тоталитарната власт ограничаваше творците, не бяхме така свободни, както ни се искаше. Но нямаше и чак такъв пробив на откровената простотия, каквато днес се лее по всички канали и ефири.

Не е соцносталгия това, в никакъв случай. Просто отчитам факти, свързани с нивото тогава и нивото сега. Разликата е очевидна за всеки. Малцина са добрите журналисти днес, а и сред тях пък са още по-малко онези, които успяват да работят за българския национален интерес, не за нечий чужд.  Максимата на Йосиф Хербст е перфектният баланс, към който трябва да се придържа цялото общество, не само журналистиката.

Споменахме Хербст. Много ми се иска нашия разговор да продължи на основата на неговото завещание, в което той посочва онези важни правила, гарантиращи единствено и само обективна информация, чиста журналистическа съвест и отстояване всеки ден свободата на словото. Следващите ми три въпроса са на основата на три пункта от това завещание и ще те помоля за твоята гледна точка. И така, Хербст пише: „Не се кланяй на този, който дръзне да посегне на Свободното Слово, не му служи, не го оправдавай и не го извинявай – който и да е бил той, каквато и власт да има, колкото и голяма и всесилна да е тази власт.“ Днес българската журналистика отстоява ли своята свобода на словото или покорно върви след победителите и „танцува“ по зададения от тях ритъм?

- Танцуването с победителите като че винаги е било наша черта - и преди 1944 г., и след това. А в последно време е доста слугинско, защото за пари човек какво ли не прави. Ние сами се лишихме от възможността да сме четвърта власт. Интересите така ярко лъщят във всяка една медия, че се чудиш това медия ли е или агиттабло на съответните хора, даващи пари за тази медия. Свободното слово отиде по други територии - в блогове, в малки сайтове, в лични публикации в социалните мрежи. Модерността всъщност не уби свободата на словото, а му даде шанс.

„Никога не плащай със Свободата на Словото, не я унижавай и не я превръщай в разменна монета за някакво съмнително спокойствие или кратковременна слава. Защото - който плаща със Свободата си, е роб, роб безусловен.“ (Й. Х.) На кого робува днес българската журналистика?

- Робува на лакомията според мен. Лакомията за власт и за пари погубва всяко общество. И ако не надделеят честните хора, свободата ще остане само мечта. Включително свободата на словото. Но как точно могат да надделеят честните, като повечето са безсребърници, нямам идея.

Приписват на Буров една мисъл, която може и да не е негова, но е вярна на сто процента - парите и акълът рядко биват на едно място. Но не са само парите. Честният е ограничен от истината и не може да каже друго освен нея, докато лъжецът може да каже всичко. Ако някой след сто години напише историята на днешната българска журналистика, ще се сблъска с купища компромиси, лъжи и мръсни съвести. А, да, и с неразбиваема властваща посредственост.

„Помни – истинският, постоянно действащият парламент в една държава, е нейната журналистика и публицистика.“ (Й. Х.) Ще дойде ли този ден, когато в лицето на българската журналистика наистина хората да виждат, че тя е постоянно действащият парламент в държавата България? Оптимист ли си това да се случи?

- Не. България върви по пътя, по който вървят повечето държави в света. Хората са роби на консуматорството. И точно консуматорското общество ни прави не просто зависими от парите, а ги издига в култ.

Българската журналистика е била такъв постоянно действащ парламент, за който пише Хербст, преди век. Днес май никой няма нужда от нея в този смисъл. На първо място поради дискредитираното и сринато до основи понятие за парламент. Той се свързва с някакво просташко шоу, в което събрани от кол и въже хора се надвикват за никому ненужни неща и получават луди пари за това. Първо институциите трябва да се променят и ако вярвам в нещо, то е по-скоро някакво чудо, което трябва да се случи у нас. И за което се моля.

Какво е според теб новината и наистина ли тя ни кара, както твърдят някои, да „живеем уплашени и отровени от неозначаващи нищо“ вести? Това ми звучи като: Внимавайте, новините са опасни за вашето здраве!

- Новината май отдавна не е просто новина. Тя се превърна в инструмент за влияние. Лошото е в това, че хора с мръсни ръчички и още по-мръсни душички се научиха да произвеждат новини, с които да обслужват интересите си. Това отвращава интелигентната аудитория, а по-неинтелигентната просто не се интересува от всичко това.

Опасни са именно онези новини, които нагнетяват усещане за безизходица. Почти всеки българин го изпитва. И именно затова са важни медиите за масово поразяване - добре е да се самоконтролират и да наложат по-позитивен тон. Опасни са не само новините от безкрайната черна хроника,  а и контекстът, в който са поднесени - като най-важното и едва ли не единственото. Случват се много неща покрай нас и трябва да търсим добрата новина. Тя е антидот срещу отчаянието ни като общество.

Известна си и с това, че в днешно време, когато говорим, че младото поколение расте неграмотно, ти си в основата на кампанията „Бъди грамотен“. Как се роди тази твоя инициатива и с днешна дата тя дава ли своите плодове? 

- „Бъди грамотен“ е кауза, която си струва всяко усилие. Роди се от голямото желание на шепа ентусиасти да бъдат полезни на по-младите със своите знания. Шокирани сме всяка година от двойките на матурите и от безобразното писане на зрелостниците, поне на голяма част от тях. Наред с това в българския правопис настъпват промени, които не стигат до хората и някой трябва да свърши тази работа, да дава пояснения.

Правилното писане е изключително важно личностно умение и не ми се иска то да остане достояние само на богоизбрани 5% от обществото. За съжаление, държавата тотално игнорира този проблем - за постъпване на работа никъде не се изисква да знаеш добре български език и да пишеш правилно. Искат се чужди езици, даже тестове се държат дали кандидатът добре владее съответния език. А за българския? Кога ще го поставим на нужното място в собствената си страна?

Имаше опити за законови промени, но тези неща не зависят само от законите. Ако има широка обществена потребност, ще се случат. Но тя трябва да се формира и „Бъди грамотен“ работи точно в тази насока. Ако обаче на обществото му харесва да си се мултиплицира като неграмотно - така ще е.

Моето лично мнение е, а и кампанията „Бъди грамотен“ го показва - не е вярно, че българите не се интересуват от правописа. Напротив, тестваме хора от всички възрасти, даваме безплатни консултации по правопис и раздаваме награди. Моята лична кауза беше подета от група млади хора, които я разработват с ентусиазъм, всеотдайно и професионално.

Вярвам, че правим нещо полезно, защото интересът към проявите винаги е голям. Хората адмирират всичко, което е свързано с опазването на езика и са благодарни, когато някой насърчава децата им да пишат правилно. Нямам представа защо това не се прави от образователната система. Всъщност, имам представа, но това би бил доста дълъг отделен разговор.

А какъв е ужасът на нечетящите хора и ужасът на четящите, и най-вече на писателите с днешна дата?

- Според мен ужасът на нечетящите е някой да ги накара насилствено да четат. Навсякъде по света има нечетящи хора и те трябва да бъдат оставени на мира, спокойно да обитават собствените си естествени хабитати.

Ужасът на четящите пък е количеството литература, което се изсипва ежеминутно. Както и това, че невинаги успяват да се ориентират коя книга е качествена. Част от произведенията са просто маркетингов продукт. Друга част пък са създадени само и единствено с цел силни продажби, респективно - печалби. И четящият човек трябва да прерови купища сено, за да открие иглата, която търси.

Ужасът за писателите пък са графоманите. Смятам, че те са в пъти, в десетки пъти повече от стойностните автори. Днес всеки е писател и онова за чукчата отдавна не е само виц. Няма да споменавам имена, но книги издават хора, които просто нямат какво да кажат на публиката, защото преди това са се изцяло показали, с хастара навън са се обърнали в ефира. Та ужасът на писателите според мен са именно такива „звезди“, които също се водят писатели.

„Свободното мислене е единственият начин човечеството да върви напред. Новото поколение разбира това. Трябва да се откажем от мисленето, което ни втълпяват медиите. Те все по-често са рупор на нечие друго мислене и интереси“. Казал го е режисьора Оливър Стоун. Актуално ли е това мнение днес за нашите медии?

- На сто процента. Не само за нашите, но и за тези по цялия свят. Медиите се притежават от хора, които имат интереси и си ги защитават. Глупаво е да се вярва на всичко казано и написано. Мисълта те отличава от всеки друг човек и ако искаш да си свободен, имай своя мисъл и не се влачи в общото течение. Не само в сферата на словото, литературата и медиите. Това важи за всички сфери на дейност.

Ти чувстваш ли се свободна и като човек, и като журналист да бъдеш себе си?

- Винаги съм била свободна и това май е единственото, с което мога да се похваля. Не е малко, разбира се. Първо, като човек - никой никога не е успявал да ми наложи как да мисля или какво да правя. Това е фашизъм според мен - да ми казват кое е правилно и да ме принуждават да го аплодирам. Моля, няма нужда, сама мога да преценя. Да ми кажат кой е талантлив - също.

Особено важна е свободата в журналистиката. Без свобода тя е търговска витрина. Когато не съм била съгласна с нещо в някоя медия, съм си тръгвала. Да бъда себе си е най-важно за мен.

Днес обаче виждам странен феномен. Точно хората, които се бият в гърдите какви големи демократи са, ме разприятеляват, ако имам различно мнение по някоя тема. Парадоксално, но факт! Чакайте бе, хора, Политбюро отдавна го няма, политкомисарите също уж са в историята, какво се опитвате да ми налагате някаква права линия? В някои отношения може да харесвам партия, политик или действие, но в други да го критикувам. Можеш ли да бъдеш калибрована глава, която да е успоредна на някаква линия винаги и във всякакви случаи? Повечето хора го могат. Правят го уж от убеждения. Но тази безкритичност убива всичко. Всяка добра идея, всеки хуманизъм и всяка демокрация.

Днес, след като през всичките тези години и в журналистиката, както и в другите професии, все разхвърляхме камъни, дойде ли вече време да събираме камъните в нашия занаят?

- Да, отдавна е дошло. Но малцина се интересуват от това да градим нещо общо. Занаятът се промени. Няма онази искра, която ни сплотяваше преди години и ни правеше гилдия с авторитет. Днес журналист е всеки, който се е добрал до микрофон и ефир. И това си е голям проблем. С тези хора няма как да събираме камъни, защото нищо общо не можем да съградим.

Според теб какви качества трябва да притежава добрият журналист в съвременния свят като подготовка, характер, знания?

- Сама знаеш отговорите, особено на въпроса за характера - да не го е страх! Това е на първо място. Шубетата не стават за журналисти. Да е любопитен по характер и да обича да сътворява нещо свое. Копи-пейстът не е журналистика и всеки трябва да го знае. Подготовката трябва да е в две направления - базисно и специализирано. Базисно означава познаване на теорията, на историята и на съвременната практика. Специализирано е да знаеш всичко за спорта, ако си спортен журналист, примерно.

Що за човек си ти, Евелина Гечева? Едно на ръка е, че си талантлива, а и успяваш да носиш не две, а повече дини под мишница, сред които са не само журналистиката, а и публицистиката, и поезията. Как успяваш да ги съвместяваш и взаимно помагат ли ти те? Коя е движещата ти мисъл и за какво мечтаеш? Изобщо в репортерството мечтите и поезията имат ли място, или само трябва „хладен ум и горещо сърце“, които да помагат при „нищенето“ на заплетените ситуации, с които се срещаш непрекъснато?

- Благодаря ти за добрите думи. Не знам какво да кажа, аз съм като мултифункционално устройство, правя много неща - понякога едновременно, понякога едно след друго, но съм си такава от дете. Хем слушах урока, хем четях книжка под чина. Учителката ме вдига с въпрос по това, за което говори, и аз отговарям, защото внимавам. Сега му измислиха диагноза - мултитаскинг. Ами аз си мултитасквам от дете и не го смятам за нещо изключително.

Съвместяването зависи от това, какво искаш да правиш и колко натоварване можеш да поемеш. А пък на мен ми дай да правя различни неща и още докато ги правя, да измислям други, колкото може по-интересни, в посока, която ме влече и това е по-силно от мен. Големият ми успех обаче е започнатото все пак да го завърша. В повечето случаи успявам, каквото и да ми струва, но е време да се огранича.

Твърде много обичам редакторската си работа и напоследък се отдавам само на нея. Поезията е детската ми любов и тя не остарява, също като това да харесвам Том Джоунс, например. Движещата ми сила винаги е да видя какво има зад следващия ъгъл. Разбира се, понякога там има челен сблъсък с товарната композиция, но и тези неща отминават. Оживял ли си, значи си победил каквото там имаш да побеждаваш. Та мечтите, поезията и репортерството са вече сплав при мен. Колкото до хладния ум и горещото сърце, за мен най-важни си остават чистите ръце.

Големият наш журналист Филип Панайотов казва: „У мен се пробуди старият вестникар, който някога си въобразяваше, че словото може да направи човека по-добър, живота по-хубав и света по-справедлив”. В края на разговора ни вярваш ли в тази журналистическа кауза?

- Вярвам, разбира се. Ако не сега, то в други времена. Все нещо остава след нас. Особено ако е разбираемо написано.

Снимки Личен архив