Публикуваме изказването на председатля на Обществения съвет на БНР Милена Димитрова, направено по време на състоялата се на 4 май т. г. в Аулата на СУ конференция "Свободата като концепция в испаноезичната култура и свободата на медиите днес". Конференцията бе под патронажа на вицепрезидента Илияна Йотова и бе организирана от Сдружението на испаноговорещите журналисти в България (СИЖБ) и Катедра "Испанистика" в СУ по повод Световния ден на свободата на печата 3 май и 20-годишнината от основаването на СИЖБ.

Всеки от нас знае от детството си поне десетина мъдри мисли за свободата. „Свободата, Санчо…“, „Живота си бих дал за свободата...“, „Като въздуха, който дишаме…“ „Онова добро, което ти позволява да се наслаждаваш на всяко друго“ и т. н.

Свободата е повече от чувство и е много повече от взаимна обвързаност.

Свободата разполага и с огромни, и с интимни мащаби.

Като всяко велико нещо, и свободата има много лица, нюанси и проявления.

Има много видове свобода.

Ще говоря за онази свобода, която развързва творчеството.

Която разчиства хоризонтите пред ума на човека.

Която маха страха му и развързва силите на мислещата личност да сътвори нещо ново.

Досещали сме се как тази свобода бушува като водоскок и пенлива река в главите на великите композитори. Чуваме я творбите на Бетховен, Шостакович, Сибелиус, Рахманинов, Бритън, Владигеров. Или я четем, неръкотворна, в книги като „Майсторът и Маргарита“, „Под игото“, „Дон Кихот“: в творби, надживяващи времето си.

Тази свобода е муза на фантазията. Банално, но ще я обознача като Креативна сила. Свободата като криле за творческия потенциал.

В испаноезичната литература много пъти сте се възхищавали на такива полети на човешкия дух.

Днес обаче задачата ми е да говоря за медиите. Ако трябва да определя точно тази медийна свобода, бих почнала от периодите, от историческите конюнктури, от партийните намордници, от социалните моди, от похлупаците или трендовете, на които робуваме.

Викаме я, когато ни писва от статуквото. Или когато си отива някоя епоха. Когато по радиото свирят Let it be!

И да, Let It be! И „The Wind of Changes” са химните й. И глашатаите на отприщената Свобода - креативната сила. По-красива от картината на Дьолакроа със Свободата, изгряла на барикадите.

Целта ми в следващите четири минути е да опиша как усещането за свобода нахлува успоредно с могъщия информационен век и донася нов период в БНР. Доказателството е живата ни обществено-културна история от средата на 30-те години.

Тази свобода идва и е заложена в основите на Радиото от първия му Главен уредник Сирак Скитник в средата на 30-те години на ХХ век. Историците свързват края на довоенния период с едно крехко възправяне в държавата ни - икономическо, занаятчийско, социално-политическо. То се случва след фиаското на партийните кохорти, бързо изметени от жълтите павета.

По волята на Цар Борис III Панайот Тодоров Христов с псевдонима Сирак Скитник застава начело на технологично най-новата медия – Радиото - с вълните и ефира.

Тезата ми защо Радиото е най-одухотворената обществена медия, и гостоприемен дом за свободата в журналистиката, е именно защото при създаването на БНР стои толкова крупна, бликаща от таланти и интелект фигура, като Сирак Скитник.

И БТА се учредява, когато човечеството почва да предава новините си по телеграфа. И БНТ е зачената от технологичното развитие на движещия се образ и стотиците точки върху екрана.

И в Радиото обективният тласък идва от откритията на Гулиелмо Маркони и Александър Попов (цял век по-рано от дигиталната революция с интернет).

В устройството на Радиото обаче, за разлика от другите големи публични осведомители, се изправя безспорната фигура на авторитет и стратег от кръв и плът, с буден естетически вкус – без аналог.

Сирака подрежда Радиото като конструкция, събира в едно осведомяване, развлечение и полза. Той залага принципите на триединството от бързи и безпристрастни новини, от автентична и качествена музика, и от добре насочени рубрики, съвети и коментари за домакините, за учениците, за жанровете на изкуството. Той въвежда фигурите на говорителите и говорителките. С чиито гласове новините идват при хората – и това се случва преди един век толкова естествено, както ние сега си четем новините в телефоните.

Нещо повече, Сирака слага ценности в основата на радиото като: бързина и безпристрастност на осведомяването, полифония, плурализъм, автентична музика, човешки глас,  архив и памет.

Съвкупността от тях е Свобода.

Точно Свободата, която се чува от ефира.

Вярно е да се каже и че Сирак Скитник настройва медията на честотите на свободата и плурализма. И тази теза ще докажа с бележки от записите в Златния фонд на БНР:

„Сирак Скитник опровергава подозренията, че държавното радиото ще се превърне в бюрократично убежище и привлича най-доброто от доброто на българския културен елит. Професорите Димитър Ненов и Боян Икономов писали първите музикални програми“, пише проф. Веселин Димитров.

Освен с музика, Радио София говори и компетентно за култура, излъчва и новини. За писането на текстове Сирак Скитник привлича приятелите си писатели Константин Константинов – Душечка и Йордан Стубел, допълва Богомил Нонев. За началник на Информационната служба Сирак Скитник определя „едно голямо име в българския печат Александър Джаджев“. В мемоарите си синът му Милко Джаджев говори за Сирак Скитник като „ерудит, надарен всестранно“.

Журналистът и публицист Есто Везенков, уредник на Професионално-стопанския отдел на Радио София, потвърждава, че „Духът на работата беше изграден от Сирак Скитник. Радиото става културен институт, подобен на театъра, защото той познаваше преди всичко театъра и защото беше естет много висока класа, защото беше културтрегер също много добра класа. Той беше от оная категория елитни културни дейци, каквито рядко се срещат. Той насочи Радиото към разрешаването на културните въпроси. Той смяташе, че българският народ има нужда от възпитание – възпитание в гражданственост, аполитична гражданственост“.

Ако перифразирам, Сирак Скитник е настроил Радиото на честотата на свободата и гражданската култура. Освен това, той беше от хората, „отвратени от партийните борби преди 1934 г., от партизанщината и от тия политически професионалисти…, които си играеха с властта като с търговска някаква организация“.

Есто Везенков говори и за кадровата политика на Сирак Скитник – не позволявал „никаква дискриминация в Радиото“ и различните политически убеждения на сътрудниците да се отразяват на общата му културна политика, както и оказването на натиск от „определени среди“ върху него.

Везенков изтъква, че по идея на Сирак Скитник започнало записването на звукови ефекти за радиотеатъра. Излъчват се и радио пиеси – директорът е и театрален критик. Разказва за развитието на програмната политика, защото Сирак Скитник държал преди всичко на „възпитателната роля“ на държавното радио. Акцентира върху факта, че след 1941 година се чувствал натиск от „определени среди“ за политизиране в Радиото, но главният уредник не го допуснал.

Писателят Васко Жеков го описва като носител на „нова естетика“ и „ново виждане“, като „законодател в изкуството“ и човек „с европейски мащаби“. В биографичен очерк за Сирака проф. Константин Ангов „с респект и уважение разкрива същественото в дейността на Сирак Скитник в държавното радио. Като негова най-голяма управленска заслуга е превръщането на радиото както в надежден информационен източник, така и в „необходима и силна образователно културна и възпитателна институция“. Ангов отделя внимание на „политиката на Сирак Скитник за запазване на независимостта на Радиото дори във военните години, когато натискът бил силен“.

Есто Везенков разказва за бързата и адекватна реакция на Сирак Скитник при гаф, осуетил излъчването на новогодишната реч на цар Борис III от Военния клуб – в нощта на 1938 срещу 1939 година. Сирака веднага отишъл на мястото на събитието, за да разбере лично причините. Посочва, че той присъствал на официалните тържества по повод присъединяването на Южна Добруджа към Царство България през 1940 година във връзка с репортажите, които Радио София излъчило от Добрич, Силистра, Тутракан и Варна.

Изкуствоведът Кирил Кръстев се спира върху ролята на Панайот Тодоров в българския културен и обществен живот с „конгениалните му илюстрации“ и първата му изложба през 1932 ., за поезията му като „ярка форма на българския сецесион“ и като „най-меродавния художествен критик в списанията „Златорог“ и „Слово“, и за дейността му като председател на Общото дружество на художниците и най-вече като първи директор на Радио София.

Публицистът говори за приноса на Сирак Скитник към радиопрограмите и за „прогресивната му роля“ като директор: че успял да „отстои неговата независимост в епоха на яростна пропаганда“.

Още един пример: представете си на каква критика е устоял, че Радиото не било отразило достатъчно славно рождения ден на Хитлер – някой си 20 април, годината ще да е 1941-а, и то когато България е съюзник на Германия, а краят на Световната война още не се задава.

В Златния фонд се пази запис и на инж. Асен Маринов. Той е построил първия предавател на Радио София в Павлово и говори за „заслугите на Сирак Скитник за развитието на „прохождащото радиоразпръскване“. Благодарение на него се популяризира класическата музика, в програмата се налагат българските народни песни, излъчват се специални часове за селото, децата, учениците, съвети за домакините, както и новини от България на чужди езици. Започва издаването и на Радиовестник. Сирак Скитник успява да привлече за сътрудници „видни интелектуалци, художници, артисти, писатели, музиканти, стопански деятели, професори“. Изтъква, че той създава Златния фонд, в който се съхраняваха записани на грамофонни плочи изпълненията на наши именити артисти и певци и интервютата с изтъкнати общественици. По времето на Сирак Скитник се изграждат предавателите във Вакарел, Стара Загора и Варна, построена е и сградата на Радио София – днес старата сграда.

Петър Увалиев разказва подробно как първият директор на държавното радио го поканил за сътрудник, като отбелязва: „Той имаше чувство за ирония и подканяше иронията у другите“. Според Увалиев приносът на „Сирака с неговите фантазии“ е персонифицирането на радиопрограмата, която той създал като „едно директно общение“. Увалиев посочва „инстинкта му за новото: Той се радваше, като му дойде идеята… Един човек с невероятно въображение – художник, писател, критик и, о чудо на чудесата, организатор!… Много любопитна личност, с рядък талант. Много е рядък талантът… да се хвърлиш“. Увалиев обяснява как Сирак Скитник стигнал до идеята за „първото прецеждане на хората, които трябваше да четат“ новините на чужди езици…

Сирак Скитник е роден преди 140 години в Сливен, завършва Богословското училище в Самоков, учителства, тежко ранен е в Първата световна война, оздравява, но до края на живота си живее с парче шрапнел в гърдите си. Опасно било да го извадят. Учи в Школата за изящни изкуства на Звягинцева в Санкт Петербург, преди да се върне и от средата на 20-те години да заеме ролята си на новатор, обновител, вносител на модернизма в българската живопис, сценография, театър, поезия, художествена критика, поезия – и най-вече като основоположник на Радиото.

С неговия почерк и пример се обновява цяла една епоха в родната култура, пренастройва се от довоенното съживяване към стандартите на ХХ век. Така свободата се настанява в БНР още с първите радио вълни…

Бил е не само едрокалибрена, но и ярка фигура, мъдър и отзивчив. „Внушаваше респект, като го видиш“, твърди 93-годишният цигулар Владимир Аврамов. „Той беше като многовековен дъб, под чиито клони и гранки всички ние тичахме да се крием“ – така го описва Елисавета Багряна.

Смъртта го застига на осмата година като директор на Радиото – точно преди 80 години.

Радиото обяви 2023-а за Година на Сирака, по повод на кръглите годишнини от раждането и смъртта му. И като знак, че Свободата, внесена от Сирак Скитник в студиата на БНР, не си е отишла.