Ескалиращото налагане на т. нар. политическа коректност започна да взима застрашителни размери. Последният жалък пример е Наръчникът за стил на най-голямата новинарска агенция на Съедините щати Асошиейтед прес (АП).

В него се препоръчва на журналистите да не използват етикети като „инвалидите, бедните и французите“. По-късно самоопределящите се като нормотворци едва ли не за целия свят на политически коректния стил скриха примера с „французите“. Но беше твърде късно – международният скандал стана факт. Френското посолство реагира остро и с присъщото чувство за хумор на всеки французин попита дали не трябва да не са нарича „Посолство на френскостта в САЩ" . Последва и лавина от подигравки, принудили авторите на Наръчника да се извинят.

Това обаче е само едната страна на монетата. Примерът е повече от обезпокоителен, защото безпардонното налагане на политически коректен език вече не е само репресия върху речта, както сполучливо беше определено от един уважаван колега, който не е между нас, но започва да се превръща в новата цензура за журналистите. В най-скоро врече реминисценциите с „1984“ на Оруел ще ни се струват почти безобидни, след като тъкмо големите претенденти за борци за свободата на словото и мисълта започват да налагат нови ограничения на свободното слово. Влизането в капана на НЕсвободата и ограничените възможности е твърде лесно и може да остане почти незабелязано. Още повече, че терминът "политически коректен език" в същината си има ограничаващи функции.

Политическата коректност и политически коректният език започнаха да се налагат в края на миналия век от западни политолози и журналисти. За да бъда максимално точна, ще цитирам част от дефиницията на американския политолог и журналист Уилям Сафир, според когото „политически коректен“ означава подчиняващ се на либералните или крайнолевите възгледи по сексуални, расови и екологични въпроси.“ Цитатът е от Политическия речник на Сафир, издаден в Оксфорд през 2008 г.

Идеята е да не се употребяват думи или изказвания, които дадена социална група може да възприеме като оскърбителна. Така се родиха думи като „афроамериканец“, „хора в неравностойно положение“, „роми“, „човек с намалена трудоспособност“ и пр., и пр. Все евфимизми, които изместиха истинските думи и принудиха журналистите да заобикалят някои факти, да избягват сърцевината на случващото се. Нещо повече – в голямата си част новоизкованите етикети не се приемат еднозначно тъкмо от обществените групи, към които бяха насочени.

Евфимизмите замъгляват фактите, притъпяват остротата на проблемите и изкривяват цялостната картина. Политическата коректност се опитва да създава различна от действителността реалност. И къде е тук свободата на словото и мисълта, се питаме?

Кратките редове на този коментар нямат претенцията да слагат на везните плюсовете и минусите на т.нар. политически коректен език. Тук става дума за новата цензура, за опитите бавно и полека журналистите да бъдат вкарани в „узаконени“ клишета, да ни отнемат правото на свободна мисъл и изразяване. Защото, ако нарушим политическата коректност, можем да бъдем глобени, наказани, уволнени.

Това е другото лице на цензурата, срещу която същите тези нормотворци всекидневно протестират.

И не само това: така се прекрачва онази тънка граница на достойнството, която е толкова важна за всеки. Не само за пишещите и говорещите журналисти, но и за нашите читатели, зрители и слушатели.

Прекрачването на границата на достойнството може да те превърне от свободен гражданин в роб. Нали си спомняте от уроците по история – робите нямат достойнство.