Историите на 7 разследващи журналисти, събрани от Ани Заркова в „Свободни в словото“

  • 27.09.2022
  • СБЖ
  • Розалина Евдокимова

В последно време рядко в нашия си журналистически свят се случва нещо, което да ни развълнува заради това, че наш колега взел, та написал похвално за някой от гилдията. Това направи Ани Заркова, която представи своята поредна нова книга „Свободни в словото. 7 разследващи журналисти и техните истории“.

Клубът Trick Taproom& Live Events се оказа тесен да побере всички, дошли да уважат прощъпулника на книгата, която все пак доказва, колкото и някои да се мъчат да отричат, че има разследваща журналистика и у нас.

Книгата си Ани Заркова е посветила на наши колеги, минали по трънливите пътища на журналистическото разследване, което не им носи аплодисменти, а много често битки и спорове със силните на деня и преследвания заради това, че искат истината да бъде чута.

Това са все познати и уважавани имена, които ще се помнят: Георги Тамбуев, когото по времето на соца никой не беше в състояние да спре, когато идеше реч за едни, за които законът не значеше нищо, щом личните интереси бяха над него; Асен Йорданов – създател на „Биволъ“, познатите от тв екрана Миролюба Бенатова, Генка Шикерова, Валя Ахчиева; Огнян Стефанов („Фрог нюз“); авторът на разследванията за Корпоративна търговска банка и нашумелите Осемте джуджета Николай Стайков.

„Ценя високо вашето присъствие тук, понеже знам колко трудно е за повечето от вас да заделят от времето си този час – ей така, за раздумка, покрай една книга, в която се разказва за журналистиката" – така се обърна в началото на вечерта Ани Заркова към гостите си. И продължи:

"Нарочно не казвам ”моята книга”. Понеже най–интересните разкази в нея не са написани, а само са записани от мен. В тези разкази всички събития са действителни, а хората говорят със своя глас и на своя език. Тези хора са журналисти. Те са забележителни телевизионни водещи, репортери и редактори, но най-забележителното в тях е това, което не са. Те не са просто наемни работници във  вестници, сайтове и телевизии. Не са писари, глашатаи и душеприказчици на разни големци.

Те са от майсторите на онова СУРОВОТО,  непокорното говорене и писане – това, което е солта в професията на журналиста. Без което тя е безвкусна…Имам предвид онова, различното говорене и писане, с което имаш дързостта да крещиш – и понякога плащаш за тази дързост с години. От него стават най-интересните статии и филми, които привличат вниманието на читателите и зрителите, и го задържат за няколко дни, а последствията от това могат да траят с години…“

Тя сподели, че е написала книгата си с респект  не само към колегите, които разказват пред нея своите истории, а и към много други журналисти, които са като тях. „Написах книгата от обич към занаята и към хората, които му се отдават – сподели тя. - Исках тя да послужи за веществено доказателство, че има и ще има, и винаги е имало във всички трудни времена журналисти, които не се предават.“ 

Ани Заркова не пропусна да отбележи, че в залата има журналисти, които принудително са се разделили със занаята си, като подчерта, че „книгата разкрива механизмите, по които цензурата в медиите се освобождава от неудобните, когато не успее да ги опитоми“.

„Тъй или инак, бивши журналисти няма – припомни тя. - Журналистиката е нещо, което носиш със себе си винаги, където и да си - на работа в София, на море в Балчик, на екскурзия в Рим…Където и да си, телефонът звъни, някой нещо ти казва, или ти виждаш нещо, или го чуваш по радиото. И хукваш някъде, или съобщаваш… Добиваш доживотни навици – телефонът винаги с теб или под възглавницата, диктофонът – винаги в чантата...“

По този повод ще отбележа, че издателите на книгата са извадили на задната корица мисълта на Ани Заркова, че „Журналистиката никога не те напуска. Можеш само ти да я напуснеш – доброволно или по принуда…”

В „Свободни в словото.  7 разследващи журналисти и техните истории“ Ани Заркова публикува тези истории така, както журналистите са ги разказали, защото няма нищо по-силно от това да чуеш или прочетеш изреченото от първо лице.

Книгата на Ани Заркова е контрапункт на твърденията на онези, които, клатейки глави, казват, че няма у нас разследваща журналистика. Да, може все още  набралите смелост журналисти да казват нещата такива, каквито са, или да се изправят срещу всички, които се мислят за недосегаеми и че им е позволено всичко. Тези журналисти не са чак толкова много, но все пак ги има и техният брой расте.

В непринудената атмосфера и героите на книгата споделиха с присъстващите своите истории.

Тук искам и аз да поделя нещо. След като преди няколко години с Ани Заркова все се канехме тя да гостува на сайта ни с интервю, най-после тази идея се осъществи преди две години. Тогава, когато в класацията за свобода на словото бяхме някъде на съвсем изпаднала позиция и във връзка с ширещата се криминална обстановка, скандални разкрития за мутри и олигарси, които удобно, с неизвестно съдействие, стават недосегаеми за правосъдието, я попитах как реагират медиите и кои са непреодолимите трудности за сериозни журналистически разследвания.

Ето какво каза тя:

„Журналистите не разследват, ако си забелязала, от десетина години насам. Не разследват, а отразяват. Отразяват разследванията на тайните служби – частни и държавни, наши и чуждестранни. Разбира се, има и журналисти, които се опитват да правят нормални разследвания – ходят, питат, снимат, показват. Пречката пред тях е, че стигнат ли до високите етажи на властта, където живее корупцията, да кажем, на тях спират да им отговарят. Не отговарят на въпросите им, искам да кажа. Иначе получават отговори, които никак не са приятни. Например от главния им редактор: „Къде ровиш? Спри веднага!“ Или по-лошо: „Ако обичаш, подай си оставката“. Питай Миролюба Бенатова, Генка Шикерова и други, те могат подробно да разкажат как става.“

И ето сега, четем техните истории в новата книга на Ани Заркова. И дано да стават все повече журналистите като тях, за да не се питаме „Свободни в словото? Какво е това? Реалност? Пожелание? Мечта?“(Екатерина Виткова)

 

Снимки Марги Ангелова и Пламен Стоименов.