Яркото перо на международната журналистика и световната дипломация Енчо Господинов е избрал да участва със свой колоритен разказ за Международния дом на журналистите в сборника на издателство "Кръг", включващ 23 истории на различни автори за летуването по Черноморието ни преди 30-40 години. Заглавието на книгата е "Морето преди бетона. Голи и солени" и в нея участват още автори като Кристина Патрашкова, Мариана Мелнишка, Михаил Вешим, Иво Беров, Соломон Паси и др.

Първият откъс от разказа си за МДЖ в "Голи и солени" Енчо Господинов публикува в e-vestnik.bg под заглавието "Международният дом на журналистите в минало свършено":

Ако в онези години, които днес наричаме „времето на соца“, е имало място, където се говореше много и откровено; където творческият дух на журналисти от Прага до Кейптаун, от Москва до Париж и от Сантяго до Бейрут се смесваше с приятни часове на плажа, рокендрол вечери под чинарите или до бара край морето, полети с бяло вино или пъстроцветни коктейли, това несъмнено беше Международният дом на журналистите (МДЖ) край Златни пясъци.

Мисля, че случващото се в този уникален Дом на свежия въздух (колкото и условно да звучи това днес), е вероятно удобен пример за потвърждение на старата мъдрост, че човек не може да влезе два пъти в една и съща река. Просто времето няма никога вече да се върне назад и да застине на място поне за едно лято. Каквото било, било. Минало свършено време.

Две поколения деца на журналисти от над 50-60 държави, някои от които днес ги няма на картата на света (ГДР, СССР, Югославия), израснаха през летата в този оазис край морето, а само един господ, или незнаен брой красавици знаят колко от децата им са били заченати тук. Това ще остане една от загадките на изтеклите в морето спомени.

Началото

Ако се доверим на паметта на някои от мохиканите на словото, както и на сайта на СБЖ, идеята да се построи Международен дом на журналистите датира в далечната 1955 г., когато на заседание на Изпълнителния комитет на Международната организация на журналистите (МОЖ) е предложено да се построи това „гнездо на свободния дух“ на българското Черноморие. На следващата година са приети „техническите параметри“ на сградата на международна среща в Хелзинки. Аз лично тогава съм бил на 5 години и не знам детайли от строителството. Но ще да е било бързо, без бюрократични разтакавания и словесни дандании, защото през 1958 почетният президент на МОЖ Жан-Морис Ерман открива официално първата от трите сгради на МДЖ. През 1978 г. статистиката от рецепциите ни уверява, че за последвалите 20 лета тук са били на творчески отдих и свободно лудуване над 5 хиляди журналисти от над 50 страни.

Днес водещите на сутрешни блокове радио и телевизионни звезди биха казали, че за няколко години МДЖ се превърна в „култовото място“ по Черноморието и магнетичен център за пишещите/говорещите братя и сестри както от България, така и извън нея. А нощем млади момчета и момичета от околните хотели, вили и почивни станции се промъкваха скришом през оградата като сомалийски бежанци с надеждата да влязат и да потанцуват в дискотеката на прочутия Дом.

Разходите по строителството на Дом 1 са били поети от българското правителство, т. е. от данъкоплатците, а отделните творчески съюзи, членове на МОЖ, са осигурили цялостното обзавеждане, инфраструктура и т. н. По-късно се построява и Дом 2, наричан на жаргон „Транзистора“ – висока и до днес елегантна сграда, и се добавя Дом 3, известен като „Парк-хотела“ над шосето, свързващо Варна със „Златните пясъци“. Същото старо, романтично и красиво шосе, което постепенно започна да пропада от свлачищата и се превърна в нещо като символ на пропаданията както в соц-системата, така и в журналистическите стандарти „по света и у нас“, както казваше една стара тв-рубрика. Особено у нас. Но да не задълбаваме.

В онези години имаше много приказки, че МОЖ е „инструмент на Москва“ и се финансира от нея. Но изглежда фактите понякога опровергават слуховете, поне що се отнася не до идеологията, а до финансирането. През 70-те и 80-те години на миналия век „динамото“ на МОЖ беше чехът Иржи Кубка, генерален секретар на организацията. С остър бизнес нюх Кубка беше успял да създаде – по законен начин – мрежа от успешни фирми и предприятия, които носеха изключително добри печалби на организацията. Президентът на МОЖ Проф. Каарле Норденстренг, финландец, не се месеше в стопанската дейност на Кубка. Част от печалбите в споменатите предприятия, плюс тези от няколко хотела и ресторанти в Прага и Карлови Вари, менажирани пак от екипа на Кубка, се използваха за субсидиране на социалната дейност на организацията. Това включваше творческа почивка или лечение и на журналисти от държави, управлявани от диктаторски режими в Азия, Африка или Латинска Америка, както и на репресирани палестински, южноафрикански и др. журналисти. „Творческото финансиране“ с чешки модел в „стил Дубчек“ даваше възможност за относителна самостоятелност на МОЖ при вземане на решенията ѝ.
След 1989 г. политическата картина в Европа се промени. Промени се и ролята на МОЖ. Кубка, който построи Транзистора (Дом 2), слезе от сцената, Каарле Норденстренг остаря, а младите поколения журналисти от Източна Европа започнаха да ходят на море край други брегове и други пясъци. Ако можеха да си го позволят. Проблемът вече не беше визов.

Оазис

При мен така се сложиха нещата, че след летен стаж в редакцията като четвъртокурсник, и след дипломирането в университета, ме взеха на работа в международния отдел на в.“Поглед“, издание на Съюза на българските журналисти (СБЖ). Стажант репортер, 83 лева заплата на месец. Днес изглежда прилично мизерно. Но с хонорарите, добавени към заплатицата, се преживяваше прилично. И не само това. Можех да заведа семейството си на море в МДЖ в някоя от по-евтините смени – юни или септември. Когато се поиздигнах в йерархията (редактор, а после и шеф на Международния отдел), можех да си плащам спокойно и картите за елитните смени – юли и август. Те обаче и без друго не бяха чак толкова скъпи, особено за членовете на СБЖ. А за редакцията на „Поглед’ имаше квота, която на практика даваше възможност на почти всички да изкарат по една смяна в Дома край морето. Смените бяха по 20 дни, а яденето – 4 пъти на ден. „Четвъртото“ беше закуска само за децата в 4 след обед. За татковците и майките се предлагаха и допълнителни течни закуски на бара или в ресторанта. Винаги имаше какво да се пие. Цените бяха прилични.

В редакциите треската за карта за МДЖ започваше още през май. Дори и с три хотелски сгради, Домът се пукаше по шевовете през лятото. Само поляците от техния журналистически съюз имаха по 3-4 пъти повече кандидати, отколкото квотата им позволяваше. А мераклиите бяха от над 50 държави на 4 континента.

С прекрасен парк от над 45 декара, на 10 км от Варна и на двайсетина от Албена и Балчик, с неголям, но собствен плаж, няколко бара и ресторанти, с дискретна, но примамлива дискотека, с „жива музика“ на открития дансинг под чинарите до Дом 1, с вълшебна ботаническа градина с цветя, растения и аромати от различни кътчета на планетата, курортът беше смятан за един от „най-облагородените“ по цялото Черноморие. Не беше най-лъскавият, за да изобилства с кичозни архитектурни хрумвания, нито като бастионите на партийната или стопанска върхушка, където, както се шегуваха мнозина, ти даваха „по 50 лева на ден, ако се съгласиш да отидеш на почивка в техните бази…“

Всъщност по днешните стандарти обстановката в стаите беше уютна, но скромна. Хладилници имаше само в общите коридори. Телевизори – само долу, във фоайетата, където деца и майки се събираха привечер да гледат бразилски или английски сериали като „Брулени хълмове“ и „Сага за Форсайтови“. Май имаше и за една робиня Изаура…

Но паркът наистина беше безценно съкровище. В него имаше и детски площадки, и розови градини, и волейболно игрище, и кипариси, и бар до морето с достатъчно място за танци, и тенис-кортове, където играеха както запалени тенисисти като Евгений Станчев от „Поглед“ или Стефан Кожухаров от БТА, така и „показухи“, които искаха да покажат предимно новите си екипи и хубавите ракети. За кортовете винаги имаше предостатъчно мераклии и записването кой кога ще играе ставаше по списък. Още повече, че основният корт беше на 5 метра от крайбрежния бар, където бирата се лееше като леден планински поток.

Другото преимущество на парка беше, че в него имаше достатъчно дискретни места, зашумени със смокинови дървета, отрупани с плод, или с гъсти декоративни храсталаци, където влюбени двойки често се криеха, за да обсъждат и практикуват детайли от журналистическото майсторство в ласките. Беше наистина романтично. По-авантюристично настроените колеги често навлизаха в пространството на север от бара, по посока на Албена, където беше прочутата вила на оперния певец Николай Гяуров. Там, в също тъй прочутата му градина до вилата, под гъстите клони на смокините, се сближаваха душите и телата на десетки романтично настроени репортери, есеистки, поетеси и коментатори, за които Домът на журналистите беше символ както на идеологически разкрепостения дух, така и на свободната любов.

На много флиртове, влюбвания и драми ставаха свидетели тези дискретни смокини, борове и бугенвилии през годините. Много страсти бушуваха вечер край тях, много семейства се създадоха, други се разхлабиха или пропаднаха в пламъците на страстите човешки. Сам пишещият тези редове също има какво да каже по въпроса, но и той ще остане дискретен като смокините в двора на Гяуров.

От вилата му остана само споменът, един ден и тя се свлече в морето. Смокините частично преживяха и сега само слушат шепота на вълните или си спомнят вълшебния глас на Гяуров и смеха на Мирела Френи (бел. ред. – италианска оперна певица, съпруга на Гяуров).

Образи незабравими

Но паркът, спортно-коктейлно-разхладителните забележителности на МДЖ, климатът или други подобни квалитети на това място, както казват сърбите – нищо не жегваше сърцето и душата на гостите така, както постоянните персонажи на курорта, които няколко десетилетия наред оставяха отпечатъка си върху лицето на този забележителен ъгъл на нашето Черноморие.
…
Обикновено на бара или на плажа винаги имаше по една групичка спортни запалянковци, които се трупаха около двама вълшебници на спортните лакърдии: Николай Колев-Мичмана от телевизията и Андро Кожухаров от „Народна младеж“. Понякога към тях се прикаламисваха Людмил Неделчев, светла му памет, и Асен Минчев от „Хоризонт“ на Радиото. Мичмана, с особения си тембър, вадеше историите от джоба си една след друга и публиката около него се тресеше от смях. Андро беше уж по-сериозен в разказите си, но в края и той украсяваше с неочаквани развръзки… Люпи Неделчев разказваше красиви истории за красиви гимнастички, а наоколо красивите му дъщери привличаха погледитре на ценителите. Асен и Андро правеха най-мащабните семейни празненства под големия чинар – я годишнина от сватба, я рожден ден на съпругата и т. н. От Ахтопол до Одеса никой не правеше по-шумни и всеобхватни моабети от тях. Танците продължаваха до зори, а виното се лееше като Амазонка. Черно море все още не беше пълно с военни кораби заради Украйна.

В онези години танцувахме предимно буен рокендрол или кротки, задушаващи девойките блусове. Джери Лий Луис или Пол Маккартни задаваха темпото, а Рей Чарлз или Гари Муур успокояваха ритъма и ние премрежвахме очи в нечии прегръдки… Елвис нежно шепнеше „Are you lonely tonight…“, а смокините наоколо деликатно извръщаха листа надолу. От рокаджиите най-стилни бяха Стефчо Кожухаров от БТА и съпругата му, а от нашия отбор – на „Поглед“ – Евгений Станчев, мир на праха му. Останалите имахме голямо усърдие и променлив успех.

Малко по-кротко танцуваха Андрей Райчев и Виза Недялкова. Андрей тогава не предсказваше кой ще състави новото правителство, защото правителствата се сменяха веднъж на 20-30 години. Неудобна честота за тв-студиото.

Вторият откъс от разказа на Енчо Господинов в "Голи и солени", публикуван в e-vestnik, е озаглавен "Гости в МДЖ, истории, дон Базилио... морето преди...":

В оная епоха, по разбираеми причини журналистите повече предсказвахме какво ще се случи с Рейгън и Картър, с Кисинджър и Бжежински, а не с Брежнев и Громико или не дай боже с Андропов, Черненко или Милко Балев. Тях ги оставяхме да ги нищят майтапчийски, но добронамерено, „съветските другари“, дошли на нашия бряг малко да поразпуснат и те „души в окови“, както казваше едно заглавие на англичанина Съмърсет Моъм. Книгата на Моъм няма нищо общо с някогашната съветска система. За друго се разправя в нея….

Едно лято обаче имаше двама руснаци, казваха, че са и журналисти. А всъщност бяха дипломати. Единият беше консул в Тел Авив, другият, с арменска фамилия – не помня в коя държава работеше. Наричахме ги Гоги и Гиви. Тези двамата бяха абсолютни световни, олимпийски и европейски шампиони по разказване на вицове. Повечето – политически. И те разпускаха душите.

Ако искахме да сменим „лагера“ на коментаторите, отивахме при полска или чешка група: там разказваха още по-солени вицове както за Съветския съюз, така и за генерал Ярузелски, за Лех Валенса колко книги бил прочел в живота си или за обичта на Александър Дубчек към петилетните планове.

От „съветските другари“ най-известните, които идваха, помня огромното физическо присъствие на Саша Бовин от „Известия“, на Фьодор Бурлацки от „Литературная газета“ и още няколко имена. В онези години Бовин беше вероятно най-брилянтният съветски външнополитически коментатор, талантлив в умението си да пише просто, разбираемо, дълбоко и компетентно и по най-сложните въпроси за най-сложните големи, малки и средни ракети. Сашата, бивш speech-writer (композитор на речите) на Никита С. Хрушчов беше надарен с внушително телосложение и гаргантюанска глътка. С лекота можеше да изпие по един „Зил“ с шампанско на ден. Но си го заслужаваше, човекът. И си го плащаше.

Федята Бурлацки, който задълбаваше в Горбачов и перестройката му, не забелязваше как неговата мила, очарователна и нежна съпруга даваше гласност на чувствата си към някой нашенски хубавец, минаващ уж случайно край нея. Не само журналистиката, и морето сближава хората.

Едно лято кореспондентът на „Работническо дело“ в САЩ Георги Тодорчев беше уредил почивка на американски колега да дойде и той на заслужил журналистически отдих, изнурен от „експлоататорската класа“ в Америка. Колеги и колежки се трупаха около този човек, не толкова, защото беше американец на наш плаж, а защото беше афро-американец, както етикетът на политическата коректност изисква да го кажем. Ако беше Марк Твен, щеше да каже, че това е просто един негър, но ние ще избегнем тази расова формулировка. Беше кротък човек, симпатичен и усмихнат, с хубав басов тембър, както много американци. Тодорчев му превеждаше, да не се мъчи гостът с нашите сложни глаголни спрежения и окончания. Накрая побратимяването ставаше в бара.

Понякога имаше френски журналисти на почивка, многобройно присъствие от ГДР с трабантчета и вартбургчета, веднъж видях един рус бразилец, синеок монголец и един узбекистанец. Това беше Фарид Сейфул-Мулюков от съветската телевизия. С корени в Ташкент, но кореспондент в Бейрут. Насаме малко съжалявахме, че нямаше нито една млада и красива съветска кореспондентка, примерно от Естония. Но това са стари забежки, леко сексистки. Sorry.

Най-забавен, най-обаятелен, най-дърдорещ

и понякога най-сексистки беше Васил Цонев, известен още като Дон Базилио (бел. ред. – български писател сатирик, брат на актьора Коста Цонев). Васко беше вече утвърден класик, нещо средно между Марк Твен и Азис Несин. Понякога енергията му беше по-трайна от хумора. Беше човек-динамо. Самозареждаше се с говорене. Добронамерен, но шумен като добруджанска вършачка.

Васко не можеше да седи на едно място. Непрекъснато шеташе между различни компании, между бара и спасителите, между някоя красавица, на която носеше коктейл, и между скалите, където Борето Чакъров откъртваше миди и ги събираше в една торбичка. Борето беше от „Земеделско знаме“, човек възпитан, с елегантен английски и дълъг харпун. С очила, маска и понякога с неопренов костюм, с неизменния харпун-базука, Борето започваше работния си ден между скалите и подмолите им в 9 сутринта и привършваше към 4 след обед. Понякога излизаше с 5-6 кила миди и 2-3 малки рибета колкото лютите чушлета, които ни даваха в ресторанта за апетит. Да не отслабнем случайно и свирепият добруджански вятър, идващ от север, да не ни просне на плажа върху някоя блажено замечтана девойка.

Васко – Дон Базилио – обичаше да забавлява публиката. В това число и международната. Особерно ако сред нея имаше и красавици. Два пъти в седмицата Васко набавяше отнякъде половин чувал миди. Дали от Борето, или даваше по някой лев на рибарите, не знам. Предварително обявяваше в колко часа ще е плажното парти. Имаше Васко една яка тенекия, вероятно метър на метър и половина. Слагаше я върху 4 камъка, наклаждаше огън и печеше миди в продъл;жение на 2-3 часа. А наоколо – цветът на прогресивната, миролюбива и винолюбива световна журналистика. Плюс две-три каси студено вино. Васката беше в разгара си. Разказваше страхотни истории от Хавана, за Куба и особено за кубинките. Иван Славков го беше пратил кореспондент на телевизията в Хавана за няколко години, и като се върна, Васко имаше около 200 кила пикантни истории.

Един следобед както си печеше Васко мидите, откъм морето се зададе елегантен скутер, бърз и маневрен, с ревящ като змей двигател, порещ вълните като американски катер от бреговата охрана, преследващ някой като Брендо. Красивият катер заора в пясъка и моторът му бавно захърка като уморения Сантяго от „Старецът и морето“. От скутера слязоха двама млади мъже, с черни очила, лек загар и бели летни костюми като на Великия Гетсби. Когато си свалиха очилата, дамите наоколо ахнаха в захлас: не бяха Робърт Редфърд и Пол Нюман (Брад Пит още беше на две годинки), а

Иавн Славков и Янчо Таков

Миденото парти продължи до зори, когато „двамата Гетсби“ се качиха на скутера и морето се разцепи на две от мощния му мотор. Връщаха се в почивната станция на ЦК в курорта „Дружба“, където ги бяха настанили „с връзки“. Говореше се, че Веселин Йосифов, тогавшният Председател на СБЖ, ззабранил на охраната да пускат Иван Славков в МДЖ. Двамата водеха идеологическа Олимпийска война, ако се вярва на Васката Цонев, който нямаше никаква роднинска връзка с Йордан Цонев. Според Дон Базилио кавгата била заради несъгласието на Весо Йосифов, заклет защитник на природата, Зимната олимпиада да се организира на Витоша, каквато кампания тогава водеше Иван Славков в средата на 80-те години на миналия век. Иван беше близо до целта, според запознати, но Весо Йосифов, тогава и главен редактор на в. „Антени“, често излизаше с яростни филипики против олимпиадата и евентуалното й провеждане на Витоша. Днес много скиори съжаляват, че Славков не е успял. Софийската кметица, както и нейната партия, успешно превърнаха Витоша в пустиня.

Апропо, нашият Дом беше толкова уютен политически, че доста колеги, работещи по разни партийни издания и с право да почиват там, където бяха Иван Славков и Янчо, привечер идваха при нас: повечето бяха с чувство за хумор и слушаха с удоволствие вицовете за Брежнев и Тодор Живков, разказвани от Гоги, Гиви и Васко Цонев. Идваха и професионални дипломати от почивната станция на Външно министерство, която беше наблизо, зад „Трифон Зарезан“, който май също потъна в свлачището на епохата. И дипломатите търсеха свеж въздух.

На двайсетия ден смяната свършваше и идваше ред да хванем кой самолет, кой на шкодата като мен, на ладата или на трабантчето до Берлин или Дрезден.

Единственият, който оставаше пак, неизменно, винаги, гостоприемен за всички, беше Захари Бояров. Директорът на Дома в продължение на много години. Символът на нашия Дом. Стопанинът му. Зарко се спомина в началото на 2021, ако не ме лъже паметта. Петя, съпругата му, и дискретно-символична „стопанка на Голямата къща“, остана насаме със спомените си, а лозето на Зарко на Галата сигурно плаче всяка пролет, когато зарязват пръчките му след „Трифон Зарезан“.

Със Зарко си отиде и една епоха в нашата професия, и легендата за МДЖ. Винаги забързан, винаги в неизменната си черна скръбна риза – семейството беше загубило едно от децата си – Зарко се грижеше за Дома ни, за парка му, за декар и половина лозе пред Дом 1, от което правеше прекрасно бяло вино, а ние го изпивахме. Грижеше се за функционирането на тази огромна машина с три хотелски сгради и стотици претенциозни, често разглезени гости със самочувствие на Наполеоновци на перото, камерата или микрофона. Зарко обичаше всички и всички го обичаха. Когато той си тръгна, полека лека и Домът тръгна надолу.

Той, Домът, пак е там, с трите си сгради. Идват и гости. Но го няма духът му. Домът ни стои самотен на брега и ветровете на времето го брулят отвсякъде.