В съвременния свят и с днешните технологии журналистите вече са в интерактивна обратна връзка с аудиторията. Нейните реакции и насочвания към значими теми са въодушевяващи и просветляващи, пише известната британска журналистка.

"Когато започнах като журналистка преди три десетилетия, понякога имах чувството, че медиите действат малко като Мойсей на планината Синай с неговите библейски скрижали (каменни плочи): веднъж на ден ние, пишещите, слизахме от нашите планини, предавахме историите си, а след това офейквахме", пише Джилиън Тет за Financial Times Magazine.

Понякога читателите реагираха, като ни пишеха писма или се обръщаха към нас на партита с идеи, критики или похвали. Като цяло обаче писането се усещаше като еднопосочен процес: журналистите представяха на читателите новини. Само спорадично информационният поток се обръщаше.

Днес този пейзаж е неузнаваем. Журналистите не само използват цифрови платформи, за да събират идеи и да популяризират своите материали, но и читателите непрекъснато реагират, коментирайки статии в реално време. Историите вече не са като статични скрижали (каменни плочи), а са интерактивни и постоянно движещи се. Тази интерактивност може да бъде едновременно смиряваща и дразнеща. Никой не обича критиката. Но тя може да бъде и много вълнуваща - толкова, колкото изпращането на материалите към света преди не беше.

Да вземем един скорошен пример: преди няколко седмици написах статия във FT за това, как хищното сексуално поведение на филмовия магнат Харви Уайнстийн е било подпомагано и насърчавано от „социалното мълчание“. Това става, когато даден проблем е колективно игнориран, въпреки че мнозина знаят, че съществува.

Завърших статията, като попитах читателите къде другаде наблюдават социални мълчания, очаквайки шепа отговори. Вместо това ме заляха десетки. Беше осветляващо. Не е изненадващо, че мнозина посочиха изменението на климата (въпреки че, строго погледнато, проблемът тук е по-скоро бездействието, отколкото пълното мълчание). „Дебатът за лидерството на торите отдели повече време на обувките на Риши Сунак и обеците на Лиз Тръс, отколкото на климатичните промени“, оплака се един читател, който нарече отклоняването на погледа ни от този въпрос „мълчалив социален пакт на самоубийство“.

Друг читател смята, че има мълчание около цяла поредица от екологични фактори: „Оставянето на кола с работещ двигател, когато е паркирана. Разхищаването на храна, използването на вода, когато тя е оскъден ресурс, загубата на топлина и липсата на изолация, шофирането на автомобили, които харчат много гориво... множество доставки от Amazon и индивидуални пакети... са всичките социално нежелани [мълчания].“

Благосъстоянието на животните също предизвиква гняв. „Мисля, че въпросът за отглеждането и клането им е едно от най-големите социални мълчания на нашето време“, гласи общото мнение. Неравенството също беше изтъкнато на видно място, като друг читател прогнозира, че „продължаващото натрупване на богатство и висок стандарт на фона на крайната бедност е социално мълчание, за което сме виновни днес и за което ние (някои от нас) ще съжаляваме след 50 години”.

Лошите практики на работното място са друга широко разпространена тема. „Двете социални мълчания, които ще имат все по-голямо значение, са расизмът в Обединеното кралство... който е надвиснал тежко в корпорациите и особено във фирмите за професионални услуги като тези от Голямата четворка [счетоводни групи]... и фалшивата фасада на сестринството в корпорациите, където жените рядко се подкрепят едни други“, отбеляза една чернокожа британска читателка.

Бях поразена от всички тези отговори, особено от онези, които ме накараха да се замисля върху мълчанията, на които преди не бях обръщала особено внимание. Това включва тормоза над здравните специалисти в Обединеното кралство, „лошото отношение към възрастните хора и застаряването“ в Америка и „социалното мълчание“, което една чернокожа американска писателка вижда в своята общност по отношение на предимството на карибските имигранти в Америка спрямо афро-американското население.

В по-безобиден план един респондент каза, че голямо мълчание е „начинът, по който твърде много хора на обществени места – влакове, барове, ресторанти, чакални и дори опашки на касите – решават да водят разговори на мобилния си телефон на висок глас, като спират да се движат“.

Този списък обхваща само селекция от идеите, които получих. И не съм съгласна с всички тях. Но всички те засилиха усещането ми, че тези взаимодействия са нещо положително, тъй като ме принуждават да изляза от собствената си зона на комфорт (дори като се вземе предвид фактът, че самата читателска аудитория на FT представлява определена ниша). Това е по-богат начин за правене на журналистика от стария модел с каменните плочи.

В един свят, в който има безкрайно кършене на ръце по отношение злините на интернет, ето още едно мълчание за размисъл: често пренебрегваните предимства на свят, в който мъдростта на онлайн множеството може да разшири обектива ни и да ни помогне да излезем от нашите ехо камери. Изборът е наш, на журналистите, което е едновременно изнервящо и въодушевяващо.