Специалният кореспондент на телевизия TeleSur в Донбас - чилийският журналист Алехандро Кирк, твърди, че е свидетел на два различни конфликта. Единият е онзи, който се описва в западните медии. Другият е онзи, който се разиграва на терен, но остава скрит.

В свой репортаж от Донбас за телевизия TeleSur Алехандро Кирк* предава:

Тези дни украинското правителство информира, че е разпоредило да бъде изключен един от реакторите на Запорожката АЕЦ заради руска атака, увредила помощните инсталации. Беше отправено предупреждение към света за опасност от ядрен апокалипсис в Централна Европа.

„Новината” бе разпространена в този си вид из целия западен свят. Практически нито една медия не внесе една фундаментална корекция. А именно: Украйна не може да изключва никакви реактори, защото още от месец април централата и прилежащият ѝ град Енергодар са под руски контрол – факт, който „информацията” индиректно поставя под съмнение. Според тази „информация” излиза, че Русия атакува ядрена централа, която самата тя управлява и която дава ток на целия район – той също под руски контрол – само и само да обвини в атаката Украйна.

Освен това по причини, които не са свързани с недостиг на информация, Международната агенция по атомна енергия (МААЕ) отказва да разследва какво точно става, възприема двусмислена позиция и така де факто допринася за дезинформацията.

Няколко секунди размисъл стигат, за да може всеки човек да заключи, че това е абсурден сценарий. Но става обратното. Из целия западен свят се надигат гласове, осъждащи руската безотговорност. Това е условен рефлекс.

Същите сценарии се повтарят ден след ден от 24 февруари насам. На 24 февруари Русия започна военни действия в Украйна. В сценариите ръководството в Москва изглежда като банда злобни идиоти, затънали в една луда и разюздана война, която отгоре на всичко губят.

Моите преки наблюдения през месеците ми в зоната на военните действия в Донбас сочат, че има два различни конфликта. Единият е онзи, който се описва в западните медии. Другият е онзи, който се разиграва на терен, но остава скрит.

„Когнитивната война”, войната за съзнанието е насочена към отхвърляне на картезианската разумност и към заместването ѝ с нещо, което „изглежда” логично, макар в действителност да е манипулирано представяне на реалността. Вкоренява се една идея като матрица за колективното възприятие, която се асимилира и на индивидуално ниво. И тя се превръща в призмата, през която се съди за всичко случващо се.

Така се стига до положението, в което образовани хора с високо интелектуално ниво започват да приемат безкритично всякаква, както целенасочена, така и произволна информация от многобройни източници – формални и неформални, за да си правят заключения, които съзнанието им възприема като продукт на собствен размисъл.

Това е техника, открай време използвана от рекламата. Но някъде от първата война в Залива (1991 г.) тази техника доби собствен профил и в медиен план. Допреди това медиите действаха с известна автономност, следвайки либералните стандарти на журналистиката и съхранявайки пространства за плурализъм.

По този начин операциите на разузнаванията или традиционната психологическа война бяха заместени от вид масова фина манипулация, каквато съвременните медии позволяват.

След войната във Виетнам военните командвания разбраха, че подаването на фалшива информация е недостатъчно – необходимо е да се контролират директно репортерите, без те задължително да го разбират.

Фалшиви новини е имало винаги. Често са подхвърляни доста „на едро”. Да припомним кореспонденцията от 1897 г. между медийния магнат Раднолф Хърст и спецпратеника на неговите издания в Хавана: „Моля, остани там. Ти ще ми изпращаш само илюстрации, а аз ще ти организирам война”. Фредерик Ремингтън – „илюстраторът”, изпълнява задачата си. Рисунката на испански полицаи и на една съблечена гола кубинска пасажерка на американски кораб става „доказателството” пред американската публика, че испанците потъпкват брутално най-елемнтарните права.

Година по-късно бомба, заложена в американския военен кораб „Мейн”, експлоадира в залива на Хавана, оставяйки 260 мъртви моряци. Вестниците на Хърст незабавно приписват бомбата на Испания – и така започва войната (с прякото участие на американски войски - б. пр.), която ликвидира испанското колониално владичество в Куба, замествайки го с „полуколониалното” американско такова, чак до революцията на Фидел Кастро през 1959 г.

През август 1964 г. президентът на САЩ Линдън Джонсън започва пряката военна интервенция във Виетнам въз основа на предполагаема виетнамската атака срещу американски военни кораби в Тонкинския залив край Ханой. Такова нападение никога не е имало, но и до ден-днешен медиите наричат измислицата „Тонкинският инцидент”. И то независимо, че през 2000 г. разсекретени американски документи доказаха, че това е било умишлена лъжа.

Големите корпоративни медии винаги са били готови да тиражират такъв тип „инциденти”, а след това да множат „пост-иситни”. Различното днес е в това, как подобни послания стигат до хората по света и насочват мисленето им.

Медиите и тиражирането на послания

Модерните технологии позволяват социалните мрежи да бъдат превземани от фалшиви новини, произвеждани серийно от несъществуващи потребители. Наричаме ги ботове. Преднамереното съобщение се захранва от анализ на поведението на съответните потребители в интернет – оттам се открояват вкусовете, предпочитанията, страховете, пристрастята. Това функционира чрез ключови думи и фрази, повтаряни, докато се превърнат в догма.

Големите медии – най-вече международните информационни агенции и телевизионните канали – участват в този механизъм, създавайки или репродуцирайки зададения им тип послания и будейки необходимото доверие чрез своята професионална траектория и ангажираност.

Всичко сочи, че доста често този механизъм действа координирано. Така например, на 7 ноември 2020 г., само броени секунди, след като информационната агенция Асошиейтед прес разпространява неофициални предварителни извадки от резултатите на американските президентски избори, всички големи западни медии обявиха за победител Джо Байдън. Същевременно заедно със социалните мрежи отрязаха всички канали за изразяване на дотогавашния и все още действащ президент на САЩ Доналд Тръмп – а той по същото време алармираше за измама.

Този необичаен факт беше посрещнат с аплаузи от значителна част в практически целия спектър на западното обществено мнение – то де факто вече беше готово за това, отчасти заради карикатурното поведение на самия Тръмп. Малцина поискаха или се опитаха да оспорят този подход на внушителния световен конгломерат от медии и социални мрежи, цензуриращи действащ президент. Установи се една-единствена истина. Никой не изпитваше необходимост от доказване на официалните данни.

Не знаем дали наистина е имало измама или не – и това вече няма значение. Все пак знаем, че целият корпоративен „истаблишмент” в Съединените щати се хвърли да възпре Тръмп, като потенциален опасен говорител на неглижирани социални групи и като фактор, способен да застраши институционалността, както демонстрира с щурма на Конгреса във Вашингтон през януари 2021 г.

Основните оръжия в онази конфронтация бяха медиите и системата на социалните мрежи. Именно те анулираха – поне временно – конфронтационните устреми на Тръмп и на неговите привърженици. И то без нито един изстрел.

А после заедно с демократите се върнаха войните и международното напрежение.

Фронтът на сблъсъка

На реалното бойно поле днес вече няма „фронт”, нито масови щурмове на пехотата. Ако по-рано изходът на битките се предопределяше от вида и ефективността на достъпното оръжие, то днес оръжията се произвеждат с оглед на типа война, който е подобаващо да се води.

В края на 19-и век армиите можеха да се наблюдават, без да си причиняват вреди, ако се намираха на над километър и половина една от друга. Това се промени, когато бяха изобретени оръжия, способни да поразяват на разстояние 3-4 километра. Пак можеха да се наблюдават, но вече и да си нанасят удари.

Днес за противостоящите си сили е трудно да се виждат и да водят ръкопашни боеве. В Донбас пехотата влиза в действие едва в етапа по установяване на контрол над територията, както и в сраженията в градските или полуградските зони – когато размяната на артилерийски удари и на ракетни поражения с далечен обсег вече са предопределили изхода на битката.

Руската офанзива се осъществява по всички посоки, натискът е в дълбочина, създават се малки „джобове” около градове и села, но без да се обособяват обсадени пространства. Прилича на тактика за изтощаване с цел да се провокира оттегляне или предаване и да се избегнат масови разрушения, до каквито вече се стигна в Мариупол.

Що се отнася до украинските сили, те от самото начало се окопават в жилищни зони, училища, болници – в опит да заблудят вражеската артилерия. Не организират евакуация на цивилното население, дори я възпрепятстват – често с изстрели. Има хиляди свидетелства за това – от Мариупол, Волноваха и много други места, където аз, пишещият тези редове, съм виждал нещата с очите си.

Тези дни за същото алармира може би най-малко проруската от всички международни организации – „Амнести интернешънъл”. Подобни сигнали обаче почти не влияят на населението в западните страни, приспано вече от когнитивната деструкция, на която е подложено. Тя му пречи да си отвори очите за надигащия се под носа му фашизъм – а той е и по улиците, и по работните места, и в домовете.

Пътят към фашизма е постлан с килимите на демокрацията и дори на левия прогресизъм, които подкрепят ултрадесния режим в Киев с оръжия и пари, налагат санкции, които вредят на самото западно население, на западната икономика и ипотекират бъдещето. Единствената допустима „истина” на отхвърлянето на мислещия различно клейми всекиго, дръзнал да откроява споменатите факти, като „пропагандист”, „агент” или „провокатор”, обслужващ Русия. Дори „Амнести интернешънъл” не се отърва от подобно клеймо.

След войните в Залива (1991 г.) и в Югославия (1999 г.) надделя концепцията за „война без ограничения”, както я дефинират Кияо Лян и Уан Сянсуй – двама полковници от Народноосвободителната армия на Китай. Става дума за ситуация, в която всичко е позволено, благодарение на технологиите.

В книгата си „Да разберем медиите: проекциите на човешкото същество” канадецът Маршал МакЛухан подхвърля през 1964 г. фразата: „Медията – това е самото послание”. Тоест – формата на предаване на посланието предопределя и самото послание. Туитър или ТикТок са днес може би най-добрият пример как форматът обуславя и съдържанието.

„Посланието на всяка медия или технология се съдържа в промяната на мащаба, темпото или модела, нагодени към човешката дейност“, пише МакЛухан. Следователно, ако Рандолф Хърст навремето е успял да внуши идеята за справедливост на една в действителност разбойническа война, използвайки фалшиво послание – илюстрация, достигнала до стотици хиляди хора, днес същото това фалшиво послание достига до милиарди като потоп, в различни формати, непрекъснато, оформяйки подсъзнанието в матрица, която умът ни изработва като свое собствено и уж информирано отражение. Следвайки тази матрица, войната сега е дело на Путин, зъл диктатор, който води орди от безскрупулни войници, грабители, изнасилвачи на деца и жени, за да превземат първо Украйна, а след това и останалата част от Европа. Азиатски орди, подобни на варварите, на хуните. Не е нищо ново. При отстъплението си през 1943 г. същите онези нацисти, които бяха опустошили Съветския съюз, тероризираха германското население с предупреждения: „Да защитим нашите жени и деца от болшевишкия звяр“.

Днес, влизайки в разрез с логиката, мнозинството от украинското и западното население вярва, че руските сили изсипват върху улиците на Донецк стотици малки противопехотни мини, наричани тук „венчелистчета” или „пеперудки” – а те осакатяват хора, откъсвайки им крака и ръце, и направо убиват децата.

В същия дух са и вярванията, че са руски 155-милиметровите снаряди, падащи из жилищните квартали и центъра на Донецк, поразяващи с висока точност училища и болници. Руснаците атакуват едно рускоговорящо население, което им помага и се идентифицира с тях?!...

За мен винаги е било мистерия как така утвърдени германски учени и лекари са се отдавали безрезервно на бруталната нацистка идеология, прилагайки знанията си за „доказване” на „превъзходството” на арийската раса, измервайки черепи, очертавайки устни, уши и носове, класифицирайки нюансите в оцветяването на небцето. И са се присъединявали ентусиазирано към изтребването на евреите, циганите, славяните, изпречили се на пътя им.

Днес се случва същото.

 

*Авторът Алехндро Кирк е известен чилийски журналист, който в момента е специален пратеник на латиноамериканската телевизия TeleSur в Донбас