Да се поклоним пред словото и паметта на Вапцаров!

  • 23.07.2022
  • СБЖ
  • Снежана Тодорова
Никола Вапцаров (24.11.1909-23.07.1942)

80 години след разстрела на големия ни поет антифашист дългът ни е да сме достойни за заветите на плеядата наши творци, покосени именно заради честното си слово, да помним историята, написана с кръвта им, да следваме високия им човешки морал.

Преди 80 години, на 23 юли 1942 г., разстрел отне живота на шестима български антифашисти. Сред тях бе и големият ни поет Никола Вапцаров. Убит, защото бе заел страната на доброто в онзи жесток сблъсък на Втората световна война. Защото имаше идеали, за които „бронебойни патрони няма открити”, и защото не се боеше да отстоява мечтите си за „бяла пролет” със силата на поетичното си слово. То продължава да ни носи истината и днес. Нека не забравяме да се вслушваме в него, за да не се подвеждаме по фалшиви координати.

Вапцаров е от онази светла и трагична плеяда наши поети, писатели, публицисти, покосени именно заради честното си слово – като Йосиф Хербст, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев... Поклон пред светлата им памет, която ни задължава да сме достойни за техните завети, да помним историята, написана с кръвта им, да следваме високия им човешки морал.

И да бдим – както призова друг голям антифашист, убитият от нацистите чешки журналист Юлиус Фучик – историята да не се подменя и да не се повторят зловещите ѝ метастази.

Героите като Вапцаров, Хербст, Фучик обичаха и вярваха в хората от бъдещето, в нас. Нека паметта ни и почитта ни към тях бъде гаранцията, че няма да се откажем от по-добрия свят, за който те мечтеха и за който загинаха.

Снежана Тодорова,

председател на УС на СБЖ

 

 

И С Т О Р И Я

Никола Вапцаров

 

Какво ще ни дадеш, историйо,

от пожълтелите си страници? –

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии,  

 

ний бяхме селяни, които

миришеха на лук и вкиснало,

и под мустаците увиснали

живота псувахме сърдито.

 

Ще бъдеш ли поне признателна,

че те нахранихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.  

 

Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно

и няма никой да разказва

за простата човешка драма.

 

Поетите ще са улисани

във темпове и във агитки

и нашта мъка ненаписана

сама в пространството ще скита.  

 

Живот ли бе – да го опишеш?

Живот ли бе – да го разровиш?

Разровиш ли го – ще мирише

и ще горчи като отрова.

 

По синорите сме се раждали,

на завет някъде до тръните,

а майките лежали влажни

и гризли сухите си бърни.  

 

Като мухи сме мрели есен,

жените вили по задушница,

изкарвали плача на песен,

но само бурена ги слушал.

 

Онез, които сме оставали,

се потехме и под езика,

работехме къде що хванем,

работехме като добитък.  

 

Мъдруваха бащите в къщи:

"Така било е и ще бъде..."

А ние плюехме намръщено

на оглупялата им мъдрост.

 

Зарязвахме софрите троснато

и търтвахме навън, където

една надежда ни докосваше

със нещо хубаво и светло.  

 

О, как сме чакали напрегнато

в задръстените кафенета!

И късно през нощта си легахме

с последните комюникета.

 

О, как се люшкахме в надеждите!...

А тегнеше небето ниско,

свистеше въздуха нажежен...

Не мога повече! Не искам!...  

 

Но в многотомните писания,

под буквите и редовете

ще вика нашето страдание

и ще се зъби неприветно –

 

защото би ни безпощадно

живота с тежките си лапи

направо по устата гладни,

затуй езика ни е грапав.  

 

И стиховете, дето пишем,

когато краднем от съня си,

парфюмен аромат не дишат,

а са навъсени и къси.

 

За мъката – не щем награди,

не ще дотегнем и с клишета

на томовете ти грамади,

натрупани през вековете.  

 

Но разкажи със думи прости

на тях – на бъдещите хора,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.

 

Акценти и позиции