Начало
 
 

Цвятко Дончев: Да си журналист никак не е лесно, а да си истински журналист е проклятие

15.04.2022 /10:51 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Цвятко Дончев

Като че ли войната в Украйна даде тон на всички събития не само в тази толкова красива страна, в Русия, а и във всички страни по света. В тези дни, когато всички се тревожим, че на няколко стотина километра от нас убиват жени, деца и възрастни хора, които нямат нищо общо с мераците на политическия елит, у нас излезе една книга на нашия колега – журналиста с пагони Цвятко Дончев. Макар и косвено, тя има много общо със страната, която днес е плацдарм на военните действия. „ВЪВ ВРЕМЕТО. Български офицери-лвовци разказват“ е посветена на онези наши сънародници, учили се на занаята на военните журналисти в красивия град Лвов.

Точно това ме накара да се срещна с Цвятко Дончев и да разговаряме за сайта на СБЖ за професията военен журналист и как тези наши колеги в униформа са отразявали не едно или две събития в горещите точки на планетата. И как в първите години на демокрацията репортери, редактори започнаха да налагат модерната форма на контакти между различните институции у нас и медиите.

Нека започнем нашия разговор, г-н Дончев, с прясната новина край вас, която се нарича „ВЪВ ВРЕМЕТО. Български офицери-лвовци разказват“. Знаем, че не малко известни българи са учили журналистика в Лвов и прави впечатление, че с колкото и колеги да съм говорила, всички винаги с особен респект си спомнят за Лвовската школа. На какво по-различно ви научи тя и къде е мястото на военните журналисти, които са се учили на този специфичен занаят там?

След като завърших ръкописа на книгата, ми се обадиха от няколко телевизионни канала да им гостувам, защото „ВЪВ ВРЕМЕТО. Български офицери-лвовци разказват“ излезе не в нормалната обстановка на нашия живот, а в едно по-особено време.

Днес обаче Лвов не е нашият Лвов. Той е един размирен град, в който трудно може да се каже, че се преподава журналистика така, както беше през онези години. След 2014 г. десният сектор, бандеровските формирования създадоха една много по-специфична и особена обстановка в този голям град с 14 висши учебни заведения, в който всяка година се дипломираха журналисти, както и специалисти в други хуманитарни науки.

Българите, които завършихме, от първия до последния випуск, сме около 57 журналисти. Все още сме в активна възраст и продължаваме да не изневеряваме на журналистическата професия, което за мен е богатството на тази книга.

Повечето сме членове на СБЖ, като 90% от нас сме работили във в. „Българска армия“, сп. „Български воин“, военните издания, Военния тв канал, Военната киностудия.

Нямаше някакви особени препятствия, които да ни пречат да се изявим като професионалисти. Ще ви дам два примера. Красен Бучков беше първи зам.-главен редактор на „Българска армия“, а той не завърши журналистика в Лвов, а културно-просветна работа. Но се реализира като журналист. Същият е и Валери Младенов, който беше в отдел „Военно обучение“ и отговаряше за ВВС. Така че Лвовското военно училище ни даде сериозна подготовка. 

Не са малко журналистите, които през годините променяха личното си CV. Тоест започнаха да крият, че са се дипломирали във висше военно училище на Съветската армия. Защото през онези години не беше украинско училище, тъй като Украйна беше република в тогавашния Съветски съюз. Освен това ние бяхме в рамките на Прикарпатския военен окръг.

Мнозина ни завиждаха, че сме завършили това училище, сградите на което бяха в стила на Австро-Унгарската империя. Комплексът разполагаше с оперен театър, театрални сцени. Всички институти в този комплекс имаха своя характерен архитектурен облик на сградите, в които се помещаваха. Когато се обучавахме там, това бяха едни достолепни сгради, в които почти всичките дисциплини бяха хуманитарни.

Като кажем военен кореспондент, се сещаме за онези ваши колеги, извървели в миналото пътя по време на многобройните войни. Днес в ХХІ в. какво се крие зад това определение?

Нашето поколение смятахме, че ще преживеем живота си без да участваме във война. Е, готвехме се, разбира се – Студената война, сблъсъци във взаимоотношенията, малки кризи, войната във Виетнам, в Либия, Ирак… Наши журналисти, завършили в Лвов, участваха с кореспонденциите си, с репортажите  от тези горещи точки. Красен Бучков беше в Кербала на третия ден, след като там загинаха нашите момчета. В Камбоджа военен кореспондент беше Любен Лачански. Аз бях в Афганистан и имам книга за периода, когато там бяха съветски войски. В Прищина наши колеги военни журналисти бяха не само в командировка, а заедно с нашите миротворци.

В този ред на мисли се сещам за едно голямо име – това на Уилфред Бърчет, който влезе пръв в Хирошима, веднага след като американците унищожиха града, и написа потресающ репортаж,чието първо изречение беше: „Аз пиша това, като предупреждение към света“. Според вас военните журналисти могат ли да предупреждават чрез своите материали за опасността, която заплашва човечеството при конфликти, или само могат да пишат колко са велики армиите и как са въоръжени, което констатират по време на учения?

Имам един спомен, който няма как да забравя. Когато гръмна Чернобилската АЕЦ, Йото Пацов се втурна на втория ден още, за да види с очите си станалото. Беше в Припят. Той не само писа за случилото се там, но издаде книга, а и предупреди, че това, което се вижда в АЕЦ в Чернобил, е с тежки последствия, както и стана. Така, както след Хирошима умряха хиляди от радиацията в Япония.

Но това пък днес ми напомня за тези биохимични лаборатории в Украйна, за които така много се пише днес. Не зная, може и да е фалшива новина, но да не дава Бог, ако има малка истина в това, което се разпространява за такива лаборатории на територията на Украйна. Това е много страшно. Войната днес чрез биологично оръжие, чрез атомно оръжие носи гибел за човечеството.

Някак си името на Уилфред Бърчет го свързах и с войната, която се води на няколко стотин километра от нас. Дали днес има такива журналисти като него или тези, които отразяват военния конфликт в Украйна, са подвластни на фалшивите новини и отразяват тази месомелачка от гледна точка на управляващите и желанието им какво искат да чуят, видят и прочетат?

Истинска беда е, че хибридната война започна да тегне върху нас като хора, като журналисти, които оценяват днешната ситуация, това, което се случва в Украйна. Дори и участниците в нея може би не предполагат колко силно влияят дезинформацията и фалшивите новини върху хората. Например аз, като морски офицер, една седмица живях с новината за наш кораб до Мариупол, който бил потопен и всички от екипажа са загинали. Къде ли не търсих из новинарските канали - и не открих нищо. Чакам вечерните информационни емисии на телевизиите – пак нищо. Така подхвърлена тежка новина оказва влияние и върху едната страна, и върху другата. А да не говорим за близките на екипажа - как им е въздействала психологически... Не ми се мисли.

Трудно ли от действащ журналист се става глас на министъра на отбраната? И още нещо, вие държите своеобразен рекорд – били сте гласът на 8 министри на отбраната. Как се постига тази симбиоза и каква е цената на това да служиш на 8 министри? Как в МО се налагаше новият стил на работа с медиите?

Сред тези осем министри имаше всякакви – демократи, умни хора, но и кариеристи. И точно те взеха силите на всички служители, които бяха в Министерство на отбраната. Без притеснение разказвам за това, какво съм преживял с министър Сталийски, как съм се чувствал при Валентин Александров… С такива можеше не само да се служи, но и да го послушаш, когато той ти направи забележка.

Спомням си, бяхме с делегация в Турция, и аз се появих в цивилен костюм и с вратовръзка. Валентин Александров ме видя и ми заповядва да взема колата му, да се върна, да се преоблека в морската униформа и така да бъда на паметника на Ататюрк. Той беше закърмен с военното дело. За него знаехме, че в хола си е издигнал палатка, за да види как неговия дядо, царски офицер, е живял в палатка.

Съчетайте военния човек с журналиста в един малък военен флотски вестник, завършил Лвовското училище и един солиден курс във Военно-морското училище, за да съм барабар Петко с мъжете, както се казва. След флотския вестник бях в „Народна младеж“, завеждащ Военния отдел в изданието, а след него в отдел „Печат, телевизия и радио“ в МО.

Оттам една година заедно с Йото Пацов и Рангел Златков от в. „Народна армия“ ни командироваха с сп. „Съвременен показател“. Някъде през 1990 г. мен ме върнаха в МО, когато се създаваха пресцентровете в различните институции. Тогава още министър беше Добри Джуров. И дали са му подсказали, или той се е сетил, не знам, но започнаха много активно колегите да го търсят за интервюта.

Един ден през април 1990 г. ми наредиха да се облека в униформата и да отида в парламента, защото Добри Джуров ще има среща с журналисти, за да съобщи някаква новина. Дотогава не знаех, че ме гласят за шеф на пресцентъра. В НС видях Джуров. Той ме повика и ме пита: „И сега какво? Ще правим ли пресцентър?“ Казах му, че имаме готовност. Нареди ми да започнем да акредитираме журналисти, разпита ме дали ще трябва да ги пускаме информации и по време на учения, за пресконференциите също не пропусна да подсети.

И когато всичко потръгна, щом ме видеше по коридорите на министерството, ми казваше: „Капитане, не ме подавайте толкова много на журналистите.“ Тоест аз трябваше да балансирам между министъра и медиите.

Следващият, Йордан Мутафчиев, който го замести, не знаеше нищо. Караше ни да му напишем въпросите и отговорите и да ги дадем на някой от журналистите. Убедих го, че вече свърши времето, когато пишехме въпросите и отговаряхме на тях, като му казах, че той знае повече за армията, отколкото журналистите.

А като дойде Димитър Луджев, че като се разпищоли! Балансираме, огъваме се, не спим по нощите и стоим в пресцентъра, за да посрещнем на другия ден журналистите и да организираме пресконференция. А тогава пресконференциите бяха по какъв ли не повод. Един пример само. Задава се през 1993 г. панаир „Хемус“ – три пресконференции. Питам за какво са тези три пресконференции и кой ще пише за този „Хемус?! Искаха да се правят реклами чрез пресцентъра. Е, правехме ги доколкото можехме!

Същият беше и Бойко Ноев, който пък казваше за журналистите, че много лвовци му се мотаем пред очите, и че ще ни изчисти. Имаше и безлични фигури сред министрите на отбраната. Много бяха временно пребиваващите. Вероятно затова ги броим, че са били осем министри, при които съм служил.

И още нещо - това са характери, с които трябва да се съобразяваш. Например, Александър Сталийски. Сутрин в 8 часа вече е изпушил половин кутия цигари. В този кабинет Добри Джуров  никога не е пушил, а Сталийски още от сутринта - най-евтината водка и най-евтините цигари! Спомням си, че го изпратихме на стрелби на полигона в Ново село. А той докара жена си - тя да командва. Представяте ли си – жена в кабинета на министъра на отбраната, където до вчера е бил достолепният Добри Джуров!

За мен беше неприемливо, но се мъчех да го смеля, защото бях минал през мелницата на военщината. Минавам аз по коридора, и тя се провиква от кабинета да извадя някакво момче от ареста. Била при секретаря и чула, че някакво момче от Трудови войски било в ареста, защото го хванали с дрога. И понеже намерили по някаква линия връзка с министъра на отбраната, и тя решила да го освободи. Ей такива работи се случваха тогава.

А какво разказват редовете от бележника ви за пресконференции, брифинги и задачи за Пресцентъра?

Сложно, динамично, даже неизвестно беше времето със събитията си през втората половина на 1990 година, когато създавахме пресцентъра. С генерал лейтенант Иван Стефанов издирвахме, уговаряхме специалистите, които да назначим, ходехме на срещи в редакции, БТА, парламента, министерството на външните работи.

Основното беше свързано с акредитацията на журналисти, които познават темите, свързани с отбраната и националната сигурност. Разговаряхме и за идеите на пресконференциите. Генерал Стефанов не събличаше униформата. Тъй беше свикнал.

връзка с това, ето случай от бележника ми: Един ден отивахме към БТА. Имахме среща с главен редактор от „Вътрешна информация“. До Лъвов мост пеша. По „Раковска“ трябваше да изчакаме върволицата на голям митинг в подкрепа на демокрацията. Някак изневиделица група от пет-шест млади хора ни наобиколиха. Един грабна шапката на генерала, изкрещя нещо и я хвърли  на асфалта. Друг се насочи да я стъпче. Грабнах я и я „скрих“ зад гърба си. Някой пак я отскубна и видях, че е в градинката…

До БТА решихме да вървим и да си приказваме, да обсъждаме новия си подход. И започнахме. Всяка седмица пресконференция. Теми много! И във военновъздушните сили, и във военноморския флот. Заговори се, че имаме  повече танкове, отколкото Гърция и Турция, а започваха процесите на разоръжаването. Решихме, че за да се отворим за медиите, следващата пресконференция трябва да организираме във витражната зала на министерството.Там в предходните години журналисти не бяха влизали.

И тъй като ме питате за редове от бележника ми, ето и още един случай. През първата есен на пресцентъра решихме да се обадим на Иван Гарелов, който водеше в БНТ „Панорама“. Болна беше темата за военните летци и тяхната подготовка. Годината си отиваше, а те имат само по 12-15 часа със самолетите си във въздуха. А, за да са боеспособни, трябва да са летели и да са изпълнявали задачи във въздуха най-малко 180-200 часа. Няма гориво. Част от самолетите са за ремонт. И тъй, чрез пресцентъра генерал Михо Михов не само изрази позицията си на брифинг в строгата тържествена зала на министерството, а на следващата вечер Гарелов сам предложи да споделим в „Панорама“ тежкия проблем за военните пилоти.

Кое беше за вас по-голямо изкушение – да сте действащ журналист или говорител на няколко министри?

Репортажи, кореспонденции, командировки, планьорки, дежурства по брой. Такова беше всекидневието във вестника. Почвахме работа към 10.00 ч, но до късно бяхме в редакцията. След това поне два пъти в седмицата - среща с приятели в клуб-ресторанта на СБЖ.

А когато началството от министерството на отбраната реши, че съм подходящ за администратор, нямаше как отговорът да е друг, освен съгласие. В ония години статиите и интервютата на министъра на отбраната, че и на някои заместник-министри се пишеха от експертите в отдел „Печат“, а след това и в пресцентъра. Там овладях писането на докладни записки, заповеди, официални писма, анализи, доклади, искания. Мъка, несравнима в с очерка за заслужил офицер или войник, за когото да разкажеш в утрешния брой на военния или младежкия вестник, което си беше приятно удоволствие.

Когато организирахме работата на пресцентъра, административната подготовка от минали години беше облекчение. Още първия месец написахме повече от 60 докладни, заповеди, анализи, планове за пресконференции и брифинги, отговори на въпроси на журналисти към членове на колегиума на министерството. Натоварваща дейност, но нямаше накъде. Прибави се и задължението редактор в пресцентъра, а след месец и новата длъжност – говорител.

Много по-приятно е да напишеш репортаж за вестник, отколкото да се стягаш с малко думи, точно и ясно да отговориш на въпрос или възникнал казус. Репортажа можеш да  редактираш три пъти. Но като пресаташе, каквото си казал или анализирал веднъж, това е. След втората година в пресцентъра се чувствах много по-уверен и връзките ми с министрите на отбраната бяха много по-ясни и точни.

Днес мнозина наши колеги твърдят, че „журналистиката е злоупотреба с професията“. Според вас може ли да се приеме такова едно определение за нашия занаят?

Не ми се иска да мисля дори, че журналистиката ни толкова е закъсала. Но откровено нека си кажем, че през последните години се заговори за „калинки“ в занаята. Работодатели в издателската, по-точно във вестникарската и телевизионната журналистика, със своите искания към главните редактори, редакционните екипи, журналистите, ултимативно искат своето - да политизират изданията, да лобират за свои кръгове. Знаем за линии и пресечни точки в журналистиката – политиките на Делян Пеевски и Иво Прокофиев.

Обаче много от  качествените телевизионни журналисти, коментатори и водещи се отдръпнаха и освободиха от опеката. А днес, ако се вслушаме в коментарите, новините, интервютата, даже само по основните телевизии, без много анализ, разбираме, че там отзад, редакторите им диктуват въпросите и острите реплики. Оказва се, че журналистиката ни не е свободна.

И в края на разговора ни искам да ви върна пак към военните журналисти. И то в контекста на войната в Украйна. Може ли и за тях да се каже, както за Уилфред Бърчет или Егон Ервин Киш, че журналистиката не е само занаят, а убеждение, мисия и дълг? 

Войната Русия – Украйна, както и да я наричат – специална военна операция, битка или сражение, е война, която носи много и много беди.

Учих четири години в Лвовското военно училище и живях в Западна Украйна с поляци, украинци, руснаци, евреи. И през 60-те години на миналия век се усещаше национализмът, пък и бандеровци надигаха глави. Зная в дълбочина процесите в Киев след 2014 година и майдана. Свидетел съм на разрива на взаимоотношенията с Русия и многократната молба на близки и приятели да не говоря руски при общуването в Лвов и Стрий. Зная и процесите в Украйна напоследък. Бандеровци, азовци, десен сектор, корупцията, пронизала обществото, всички тръгнаха на сблъсък с всичко руско.

Нашата журналистика според мен е пристрастна. Хвърлила се е само в защита на украинската кауза. А около Русия се свиваше обръчът и години наред дрънкаха оръжия. За санкциите да не говорим. Всяка информация се изкривява в полза на Украйна. Такава журналистика не наричам обективна.

Снощи (13 април – бел. автора) бях на среща в памет на нашия колега Евгений Станчев, главен редактор преди няколко десетилетия на вестник „Поглед“. Отново беше изречено, че да си журналист никак не е лесно. А да си истински журналист е проклятие. Това значи да си гневен 25 часа в денонощието. Да си гневен като Евгений. Журналист, от перото на когото са треперили и министри. Колега,който не подминаваше лъжата и беше докрай сърцат юноша.

Как се пази днес паметта на българските военни журналисти? Помнят ли се или вече са минали в полето на забравата?

Според мен отделянето на военните журналисти от другите колеги не е добър знак. Паметта за всички е каква следа са оставили в своята редакция, в обществото.

Вярно, че военната журналистическа колегия е по-специфична, но ще спомена няколко колеги, които в реализацията си след като бяха освободени от армията, поеха качествено следващата си функция. Ще помним подполковник Бойко Беленски, който сътвори над петнадесет исторически романа след работата си в армейските издания! Или полковник Петьо Дафинкичев, днес издател и главен редактор на вестник „Пенсионери“. А полковник Милен Вълков, който беше шеф на СБЖ? Максим Минчев завърши живота си като генерален директор на Българската телеграфна агенция и полковник Петър Китински, светла му памет, като национален координатор на сдружението „За честта на пагона“.

В полето на забравата, уви, сигурно ще останат тези, които скромно си вършеха работата и не станаха известни обществени личности...

Снимки Личен архив и авторката

Сподели в
 

На 8 юни 1972 г. южновиетнамският фотограф Ник Ут заснема покъртителен кадър с пищящо от болка и ужас голо момиченце, обгорено от изсипан над село Чан Банг край Сайгон американски напалм. Какво стои зад разтърсващия образ?

09.06.2022/20:20

От 5 юни насам няма никаква следа от британския журналист Дом Филипс, писал за „Гардиан”, „Вашингтон пост” и „Ню Йорк Таймс”, и от придружаващия го бразилски експерт по коренните амазонски народи Бруно Араужо Перейра. Двамата си били на експедиция в долината Жавари край границата с Колумбия и Перу. Властите са мудни в издирването, а в зоната действат наркотични, златодобивни, дърводобивни, земеделски и бракониерски мафии.

09.06.2022/18:02

В навечерието на Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност известната българска изкуствоведка, журналистка и познавач на тънкостите на Седмото изкуство Олга Маркова получи най-престижното отличие на Министерство на културата „Златен век“ – звезда. Отдавна искахме тя да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо се случваше. Тези дни Олга Маркова намери време да разговаряме с нея за българската журналистика, изкуство и кино, за нейните срещи със звездите от големия екран, за разговорите ѝ с тях и незададените въпроси.

09.06.2022/09:38

Снежана Тодорова, Соня Алексиева, Енчо Господинов, Иван Тодоров, Красимира Дионисиева нанизаха пъстра броеница от спомени за големия журналист, писател и пътешественик Ясен Антов на сбирка в негова памет, организирана от журналистическото дружество „Пътешествие и туризъм”. Включи се и синът му Траян Антов, известен спортен журналист, а специален видеопоздрав отправи и внучката му Мария, студентка в Амстердам.

27.05.2022/16:30

През годините на демокрация у нас може все още и да липсва свобода на словото, но пък разцъфтява книгоиздаването. И всеки реши, че може да бъде писател, а не читател, както се казваше в един виц за чукчите. Но никой не се сеща да пита какво им е на продавачите на книги, които някои с огромен респект наричат още и продавачи на светове. Такъв е и моят гост, с когото разговаряме пред най-светлия ни празник – Деня на писмеността и културата. Нида Аббасс е сред малкото млади хора, още от дете закърмени с любов към книгите. И днес може да се каже, че е сбъднал мечтата си да е продавач на книги и то в една от книжарниците с душа и традиции - „Нисим“.

23.05.2022/20:58

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

На 8 юни 1972 г. южновиетнамският фотограф Ник Ут заснема покъртителен кадър с пищящо от болка и ужас голо момиченце, обгорено от изсипан над село Чан Банг край Сайгон американски напалм. Какво стои зад разтърсващия образ?

09.06.2022 /20:20 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

От 5 юни насам няма никаква следа от британския журналист Дом Филипс, писал за „Гардиан”, „Вашингтон пост” и „Ню Йорк Таймс”, и от придружаващия го бразилски експерт по коренните амазонски народи Бруно Араужо Перейра. Двамата си били на експедиция в долината Жавари край границата с Колумбия и Перу. Властите са мудни в издирването, а в зоната действат наркотични, златодобивни, дърводобивни, земеделски и бракониерски мафии.

09.06.2022 /18:02 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

В навечерието на Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност известната българска изкуствоведка, журналистка и познавач на тънкостите на Седмото изкуство Олга Маркова получи най-престижното отличие на Министерство на културата „Златен век“ – звезда. Отдавна искахме тя да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо се случваше. Тези дни Олга Маркова намери време да разговаряме с нея за българската журналистика, изкуство и кино, за нейните срещи със звездите от големия екран, за разговорите ѝ с тях и незададените въпроси.

09.06.2022 /09:38 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Снежана Тодорова, Соня Алексиева, Енчо Господинов, Иван Тодоров, Красимира Дионисиева нанизаха пъстра броеница от спомени за големия журналист, писател и пътешественик Ясен Антов на сбирка в негова памет, организирана от журналистическото дружество „Пътешествие и туризъм”. Включи се и синът му Траян Антов, известен спортен журналист, а специален видеопоздрав отправи и внучката му Мария, студентка в Амстердам.

27.05.2022 /16:30 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Журналисти, а не научни работници първи разясняват на широката публика произхода на името на Плевен.

20.06.2022 /18:19 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

Явор Чучков търси подкрепа за издигане на паметник на своя прадядо Ефрем Чучков (1870-1923) - един от ръководителите на българската организация ВМОРО/ВМРО, най-големият приятел и съратник на Гоце Делчев.

05.06.2022 /17:24 | Автор: Явор Чучков | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Недопустимо е – особено за европейци – да се забравят думите на Волтер: „Може да не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив, ще защитавам правото ти да го казваш”. Повтаряме и подчертаваме: спусканите от ЕС забрани за достъп до медийни източници, обявявани за пропагандни, погазват гражданските свободи в обществото и пречат на професионалната работа на журналистите.

07.06.2022 /18:49

В деня в памет на великия поет, публицист, революционер и на всички, паднали за свободата и независимостта на България, нека отново сверим посоката си със завещания от тях морален и духовен кодекс.

02.06.2022 /08:00

Нека поднесем цветя и се поклоним пред великото дело на светите братя Кирил и Методий, дарили ни с азбуката и с извисяващата сила на просветата.

23.05.2022 /15:54

 Мнения

Размисли по повод два телевизионни концерта в празничните дни.

26.04.2022 /15:08 | Автор: Лозан Такев | Източник: СБЖ

Министерството на културата отказа да подпомогне с 2000 лв. издаването на сборник с лирика на поета, написал „Една българска роза”, по повод неговата 95-годишнина, защото там не са чували за него.

19.04.2022 /20:09 | Автор: Лозан Такев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 20 гости

Бързи връзки