Начало
 
 

Журналистика на културните конфликти

24.03.2021 /07:53 | Автор : Пиер Рамбер, Серж Алими | Източник: bg.mondediplo.com Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Да се придържаш към златната среда, е вече неизгодно. Умерената преса, разчитаща доскоро на приходите от реклама, търсеше масова аудитория и я прелъстяваше, симулирайки обективност. Източникът на печалба обаче се промени.

Медиите вече разчитат на успех, когато подклаждат културни конфликти между поляризирани и мобилизирани антагонисти. За добро или за зло. И под зоркия, най-често сектантски поглед на собствените си читатели.

Това пишат в статия в "Монд дипломатик" авторите Пиер Рамбер и Серж Алими. Критичното издание има и своя българска версия, в чийто сайт е публикувана статията. Предлагаме пълния ѝ текст:

ТОЙ изкупува един след друг медии и издатели (Vivendi, Editis, Prisma), домогва се до радио Europe 1, съкращава персонал и разходи, насърчава подстрекаващата журналистика, ориентирана към крайната десница (CNews), насажда терор в редакциите – и се заканва да съди Le Monde diplomatique, че разследвал операциите му в Африка: речем ли да персонифицираме пораженията на медийния капитализъм, в съзнанието ни незабавно изниква името на Венсан Болоре.

При това бруталните методи на милиардера от Бретан, подробно коментирани в печата, не са основен индикатор за стихиите, които бушуват в журналистическия пейзаж през 2020 г. Най-ярките свидетелства на настъпилите промени не са биографиите на собствениците [1] на медии или списъците на рекламодателите. Те се проявяват в прибързаността, с която водещи редактори просят извинение за всяка статия, която не се е харесала на читателите им. Абонатите, смятани доскоро за девета дупка на кавала, се превръщат в нов икономически фактор с растящо влияние, който възпроизвежда в самите редакции роптанията и противоречията на нашите общества. Успешният им пробив е доловим засега само в ограничен брой заглавия, но дава сигнал за надигаща се вълна.

Вярно е, че частната собственост продължава да е основен фактор при залаганията на голямата информационна рулетка. Но тя отдавна престана да разбърква картите в сектор, възприел търговската логика и присъщите ѝ мениджърски похвати: докато аудиовизуалните медии изсмукват все по-голяма част от обемите и времето за разпространение на информация, числеността на ангажираните в производството на новини непрекъснато намалява. Във Франция броят на журналистите бележи умерен спад (-6% между 2008 и 2019 г.), докато в САЩ бе съкратена близо една четвърт от състава на гилдията. Зад тези усреднени стойности се крият значителни диспропорции: съкратени бяха 36 000 работни места в печатните издания, срещу 10 000 в електронните медии [2].

Отдавна пророкуваният информационен режим на две скорости – богат за богатите, беден за бедните – възниква пред очите ни и отразява географската разнородност в образователно и културно отношение. Местният печат, поради възрастта и навиците на своите читатели, по-мудно пристъпи към онлайн разпространение и преживя обедняване, концентрация и постепенен упадък, по подобие на САЩ, където повече от 2100 всекидневници и седмичници, една четвърт от общия им брой, изчезнаха от 2004 г. насам, заместени най-често от мрежи пристрастни сайтове, чиято журналистическа осанка, класическо оформление и териториално разпространение служат за параван на угоднически статии, финансирани от интереси, свързани с политическите партии [3]. Оцеляването на провинциалната преса беше обусловено от рекламата и отпечатването на малки съобщения. Тези дейности бяха тотално усвоени от „Фейсбук“ и „Гугъл“, които не произвеждат информация, а плячкосват материали, публикувани във вестниците, които предварително са лишили от рекламодатели.

Цената на рекламата, пропорционална на броя очи, попаднали върху отпечатания материал, се определя по съвсем различен начин в Интернет, където прецизното прицелване в предварително подбрана аудитория е по-важно от количеството на потенциалната публика. А в това отношение, хищниците на Силициевата долина остават ненадминати. Тяхната конкуренция принуждава пресата с общо предназначение да продава дигитализираните си издания по занижени цени: за периода от 2000 г. (когато „Гугъл“ създаде своята рекламна дирекция) до 2018 г. приходите ѝ от реклама намаляха три пъти [4]. Пандемията ѝ нанесе съкрушителен удар. През второто тримесечие на 2020 г. прекратяването на стопанската дейност оряза 20% от приходите от реклама на в. Монд [5] и 44% от тези на Ню Йорк Таймс (6 август 2020).

Така замря моделът на „двойния пазар“, изобретен през 1836 г. от Емил дьо Жирарден, според когото ниската цена на вестника привлича многобройна читателска маса, която се продава скъпо на рекламодателите. Системата предполагаше двойна зависимост: от рекламодателите, когато икономиката се развива нормално, и от акционерите, призвани да развържат кесиите си през периоди на мършави крави. Тя преживя епизоди на разцвет през 60-те и 70-те години и стигна до умопомрачение по времето на „балона Интернет“, гръмнал през 2000 г.: в кулоарите на ежедневника Либерасион, преситен от реклами, главните редактори споделяха, че могат да се издържат и без приходите от продажби. През 2002 г., тъй наречените безплатни вестници конкретизираха тази гениална стратегия, преди да изчезнат в черната дупка на дигиталната икономика.

ПРЕЗ втората половина на ХХ век преобладаващата тежест на приходите от реклама се отрази върху облика на обществената действителност, която пресата обрисува пред своите читатели: „Отразяването на теми, свързани с хората на труда, намаля по обем и промени насоката, преминавайки от възхвала на мощта на профсъюзите към описание на неудобствата, които стачките предизвикват за потребителите“, отбелязва Николас Леман, професор по журналистика в Колумбийския университет [6]. Възходът на рекламата съвпадна с период на значително повишаване на заплатите, статута и образователното ниво на вестникарите. Той приключи в обстановка на несигурност за производителите на информация, дискредитиране на медиите и установяване на радикално недоверие между народните класи и интелектуалните среди. „За пръв път, по-малко от половината американци изразяват доверие към традиционните медии“, се ужасява през януари т.г. едно консултантско дружество [7].

Изненадващото избиране на Доналд Тръмп през 2016 г. разсея пред читателите на Ню Йорк Таймс миража на една пазарна икономика, усмирена от благодетелите на образованието и комуникацията. Изникна нов модел, по-адаптиран към обезсилването на рекламата и реалностите на едно разпокъсано общество: това е моделът на откровено пристрастни, масови или тясно специализирани медии, финансирани, когато са писмени, от солидна абонатска база.

Абонатът – „Поглед към бъдещето! Перспективна визия!“ Медиите изпълзяха от пропастта… Този предан спомоществовател, смятан доскоро за неуловим или извън играта – по мнението на гениите на Интернет, убедени, че онлайн информацията ще бъде безплатна или няма да съществува – се превърна петнадесет години по-късно в специален обект на ухажване. Платени сайтове, платформи за разпространение на аудио и видеоматериали доказаха, че дори във времето на безплатния достъп и всеобщото пиратство потребителите остават склонни да плащат за специална услуга, стига да не е налична другаде.

Само най-мощните и най-специализираните вестници побеждават в играта за превръщане на безплатния достъп в платен абонамент. За родените в епохата на печатарството икономическата конверсия минава през постепенно отпадане на разходите за хартия, отпечатване и разпространение. Вестник Монд наброява 360 000 онлайн абонати в началото на настоящата година и се стреми да достигне до милион през 2025 г., срещу само 100 000 за печатното издание. От своя страна, след десетилетие усилена дигитализация, Ню Йорк Таймс се бие в гърдите: „За пръв път приходите от абонаменти онлайн превишават тези от абонаменти на отпечатани екземпляри“ (5 ноември 2020 г.). На същата дата доходите от 4,7 милиона абонаменти онлайн леко превишаваха общата сума от 831 000 абонати, получаващи вестника на хартиен носител. От това можем да заключим, че финансовото оцеляване налага привличане на дигитални клиенти по всички азимути. Симптоматично за днешната епоха е решението на производители на вестникарска хартия, като Норске Ског, да пренастроят машините си за производство на амбалажен картон, предназначен за „Амазон“ [8] …

„Преди Инернет за Ню Йорк Таймс и за останалите вестници беше достатъчно да обслужват своите господари рекламодатели. Днес, при отсъствие на други форми на финансиране – правителствени субсидии, фондации с идеална цел – читателят решава дали дадено издание ще живее или ще умре, отсича Рос Баркън, журналист и активист от лявото крило на Демократическата партия. Това придава на аудиторията нова власт.“ [9]. На пръв поглед везната натежава в полза на независимостта: та нали абонатите желаят възможно най-качествена информация, докато рекламодателите предпочитат да въздействат върху мозъци, освободени от излишни вълнения? Смятан навремето за разнороден по интереси и лишен от възможности за натиск, читателят рядко можеше да повлияе върху редакторската линия. Определяйки своята идентичност – политическа (във Франция) или локална (в САЩ), всяко нововъзникващо издание избираше аудитория, съответстваща на неговата визия за света. От своя страна, ръководителите на тъй наречената качествена преса добиваха представа за аудиторията посредством получаваните писма на читатели и най-често я определяха като либерална, просветена, алергична към сектантството, загрижена за колективното начало и развитието на света, изграждаща мнението си само въз основа на факти и разсъждения, съставена от „почтени хора“, за които четенето на ежедневника представлява, съгласно известната формулировка на Фридрих Хегел „нещо като реалистична сутрешна молитва“. Журналистиката си измисляше народ от вярващи, за които тя е божество. Този мираж се разсея. Всеки източник на финансиране крие риск да повлияе върху редакторската линия, включително от страна на абонатите. 90-те години на миналия век и първото десетилетие на новия бяха белязани от несъответствието между растящата социална поляризация на населението и относителната еднородност на доминиращите медии. Битките за пазара на пресата, подобно на изборите, се печелят в центъра, смятаха познавачите. От ерата „Брекзит – Тръмп“ журналистическият елит извлече следния урок: изострянето на политическите и най-вече на културните конфликти подхранва аудиторията, мобилизира читателите и генерира печалби. „В миналото медиите се насочваха към възможно най-широка публика; днес те се стремят да мобилизират и задържат определени части от аудиторията, резюмира американският журналист Мат Тайби. Общо взето това означава, че пресата, която навремето представяше картина на реалността, приемлива за широк спектър от хора, днес продава конфликти“ [10]. Ню Йорк Таймс се стреми да се хареса не толкова на „старите“ си читатели, които все още го смятат за изразител на солидна журналистическа позиция, а на „общности“, получаващи по социалните мрежи отделни статии, определени извадки от вестника за деня, които тясно отговарят на техните очаквания. По всяка от темите, които ги вълнуват, тези малки групи реагират на най-малката погрешна стъпка с буря от възмутени туитове.

Предприетият завой от упойващ консенсус към доходоносно противопоставяне се възползва от удобството на социалните мрежи. Присъщ довчера на „Фейсбук“ и „Туитър“, този модел, подобен на резонаторна кутия, връща непрекъснато на потребителите ехото, което желаят да чуят и прочетат, разпростира го и в традиционните мрежи, с тази разлика, че читателите плащат в брой, за да получат информация, която ги глади по посока на косъма. Убедени, че „Туитър“ е арбитър на обществения живот, журналистите му отделят значителна част от времето си, включват се на драго сърце в полемиката, подхранвана всекидневно от няколкостотин „туита“, очаквайки, че тя съответства на настроенията на стотиците хиляди абонати. Попарени от отделни прояви на дигитално възмущение, мнозина главни редактори избягват да реагират на активистите по мрежата. „Журналистиката онлайн, финансирана от читателите, подтиква към идеологически насочено съдържание: статии, които потвърждават това, което аудиторията вече мисли, вместо да го оборват, пише Лемън. Така функционират кабелните информационни мрежи“ [11].

Според изследване, извършено през 2019 г. от Пю Рисърч Център, 93% от хората, използващи „Фокс Нюз“ като основен източник на политическа информация, се обявяват за републиканци. Съответно 95% от избралите MSNBC се обявяват за демократи; също като 91% от читателите на печатния Ню Йорк Таймс [12]. Разделени от двете страни на културна барикада, две аудитории, затворени в самостоятелна резонаторна кутия, теглят аргументи от ехото на собствения си глас, разпространяват убеждението си онлайн, и при най-малко отклонение заповядват на предпочитаните медии да се съобразяват с линията или да отстранят нарушителите.

Но дали откосите от туитове, поддържащи онлайн полемиките действително влияят на производството на информация? Това е така до голяма степен, твърди проучване, чието публикуване предстои [13]. На базата на серия от няколко хиляди „събития“, лансирани по социалните мрежи и подети в традиционните медии, изследователите установяват, че популярността на дадена тема, появила се в „Туитър“ – измерена по броя туитове, реакции на туитове и цитирания – предопределя отразяването ѝ в пресата: „Ръст от 1% на броя туитове съответства на увеличение от 8,9% на броя статии по същата тема.“ Зависимостта е още по-подчертана във вестниците, чийто редактори са най-ревностни участници в 280-знаковата мрежа.

Обяснението е, че журналистите откриха в същата социална мрежа, издаваща често признаци на нарцисизъм, безапелационност и овчедушие, един свят, който наподобява техния. „Туитър е прозорец към актуалните събития в света, ето защо някои от най-активните потребителски акаунти принадлежат на журналисти“, тръби авторът на страница, посветена на „добрите практики“ на мрежата, основана от Джак Дорси [14]. Това мнение досущ съвпада с дефиницията на „Ефекта Ларсен“ – акустичната обратна връзка или микрофония: най-запалените по социалните мрежи журналисти, където нетърпеливо тупат с крак и мнозина техни колеги, възпроизвеждат в своите писания ехото, излъчвано от тази електронна среда. Произхождащи вече почти изключително от образованата буржоазия, до степен че повече от половината редактори на Ню Йорк Таймс и Уолстрийт Джърнъл са завършили елитни американски университети [15], работещите в печатните медии забравят, че самият „Туитър“ привлича по-образованата, по-заможна, по-млада и по-ляво настроена част от населението, към което се числи. И че самият „прозорец към света“ е изкривен, тъй като 10% най-активни потребители на „Туитър“ генерират 80% от туитовете [16]. „Трябва да се подчертае, че потребителите на „Туитър“ не са представителни за цялостната общност на читателите на пресата“, отбелязват авторите на цитираното изследване.

Но пък тъй вълнуващо и мимолетно доходоносно е да си представяш, че собственото ти отражение е огледало на света…

Le Monde diplomatique
[-]  Превод Станимир Делчев

Бележки под линия

[1] Вж. „Médias français: qui possède quoi ?“ (Френски медии: кой какво притежава?),www.monde-diplomatique.fr/ca...

[2] Elizabeth Grieco, „10 charts about America’s newsrooms“, Pew Research Center, 28 aприл 2020, www.pewresearch.org

[3] The New York Times, 19 октомври 2020.

[4] Séries longues de la presse éditeur de 1985 à 2018 – presse d’information générale et politique française, nationale et locale, ministère de la culture (Подробен списък на печатната преса – с общо предназначение, национална и местна политическа преса, министерство на културата) www.culture.gouv.fr

[5] Ежедневник La Lettre A , 30 юли 2020.

[6] Nicholas Lemann, „Can journalism be saved?“ (Може ли журналистиката да бъде спасена), The New York Review of Books, 27 февруари 2020.

[7] www.axios.com, 21 януари 2021.

[8] L’Usine nouvelle (Новият завод), Antony, 17 juin 2020 ; Les Affaires, Québec, 30 юни 2018.

[9] Ross Barkan, „The gray zone lady“ (Дамата от сивата зона), The Baffler, март-април 2020, https://thebaffler.com

[10] Matt Taibbi, „The post-objectivity era“ (Ерата след обективността), TK News, substack.com, 19 септември 2020.

[11] Nicholas Lemann, „Can journalism be saved?“ (Може ли журналистиката да бъде спасена), op. cit.

[12] Elizabeth Grieco, „Americans’ main sources for political news vary by party and age“ (Основните източници на американски политически новини варират в зависимост от партията и възрастта), Pew Research Center, 1 април 2020.

[13] Julia Cagé, Nicolas Hervé и Béatrice Mazoyer, „Social media and newsroom production decisions“ (Решения за социалните медии и редакциите), Social Science Research Network, 20 октомври 2020 (prépublication).

[14] Jennifer Hollett, „How journalists can best engage with their audience“ (Как журналистите най-добре да се ангажират със своята публика), Twitter, https://media.twitter.com

[15] Този процент е по-висок в Камарата на представителите, Сената и сред федералните съдии, както и сред…ръководителите на Fortune 500. Вж. Zaid Jilani, „Graduates of elite universities dominate the New York Times and Wall Street Journal, study finds“ (Според проучване завършилите елитни университети доминират в New York Times и Wall Street Journal), The Intercept, 6 май 2018, https://theintercept.com

[16] Stefan Wojcik и Adam Hughes, „Sizingup Twitter users“ (Оценка на потребителите на Twitter), Pew Research Center, 24 април 2019.

Сподели в
 

Ситуацията с медиите в България безспорно е отчайваща - но обичайните разсъждения около класацията на “Репортери без граници” не засягат някои от най-големите заплахи за журналистиката.

22.04.2021/20:52

"Светът ще се върти по-глупаво, защото него го няма," пише в boulevardbulgaria.bg телевизионната журналистка, разказвайки за съвместната си работа в ефир с отишлия си ас в професията Георги Коритаров.

21.04.2021/09:38

Нека си припомним отново лъчезарната Мария Николаева, внезапно напуснала ни едва 47-годишна на 13 април т. г., през погледа на нейната приятелка и колежка Кристи Петрова.

16.04.2021/18:08

Да заплашваш журналисти е първата стъпка към бунището за употребени патриоти, пише авторът Борислав Кръстев в clubz.bg

14.04.2021/19:53

Основателят на "Уикилийкс" продължава да гние затвора заради това, че е посмял да каже истината, пише в своя статия австралийската авторка Катлийн А. Джонстън.

10.04.2021/09:14

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Журналистката Петя Пейчева повежда читателите през неумиращи емоции, запечатани на старите репортерски ленти

10.03.2021 /15:15 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

За това каква е Руско-турската война1877-1878 г. през погледа на военните кореспонденти е писано и разказвано неведнъж. Но въпреки много написаното винаги се намира и нещо ново, малко известно или любопитно, свързано с професията военен кореспондент. В написаното по случай днешния наш празник на свободата ще ви разкажа за две известни персони, които са отразявали Руско-турската война от първия до последния й ден. Единият е известен несамо като майстор на баталното изобразително изкуство, а и като талантлив писател. Василий Верешчагин е отразявал войната несамо на платно, а и като кореспондент. Другият е американският журналист Едеуард Кинг.

02.03.2021 /19:16 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Дали от мъдрост или пък от нужда нашият народ е измислил куп поговорки, които и до днес ни служат. Сред тях са: „Крушата не пада по-далеч от дървото“ или пък „Кръвта вода не става“. И двете се отнасят най-добре и за Елена Хайтова, която освен фамилията, е наследила от именития си баща и дарбата да реди думите така,че написаното от нея да се помни и търси.

28.02.2021 /11:16 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Днес се навършват три години, откакто ни напусна завинаги голямата журналистка, латиноамериканистка и преподавателка проф. Пенка Караиванова (1931-2018 г.). По този повод припомняме нейно уникално интервю с големия бразилски писател Жоржи Амаду (1912-2001 г.), взето в Сао Пауло през 1968 г.

24.02.2021 /17:16 | Автор: Пенка Караиванова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Припомняме разказ от 2018 г. на ветерана журналист Кирил Панайотов пред nabore.bg, как е бил създаден младежкият вестник и как го е ръководил Иван Башев, неговият първи "уредник", както тогава са наричали фактическия главен редактор.

18.04.2021 /11:30 | Автор: Кирил Панайотов | Източник: nabore.bg

В две групи във Фейсбук журналистът Тихомир Шолев, работил във в. „24 часа” в началните му години, разказва за модерния начин на работа там по онова време.

17.04.2021 /17:40 | Автор: Тихомир Шолев | Източник: Фейсбук

 Акценти и позиции

СБЖ ще продължи да отстоява свободата на словото и правата на журналистите, като призовава международните организации да дават по-широка и обективна панорама на тежкото положение, в което са поставени у нас медии и журналисти.

21.04.2021 /11:16

УС на СБЖ изразява тревога и възмущение от вербалната агресия на Тошко Йорданов - новоизбран народен представител и зам.-председател на партията „Има такъв народ“, по адрес на журналиста от Нова телевизия Благой Цицелков.

14.04.2021 /20:23

В своя декларация УС на СБЖ заклеймява престъплението като покушение срещу свободата на словото

13.04.2021 /13:32

 Мнения

Накъде са се запътили унищожителите на журналистиката, свободата и изборите - от Бойко Борисов до Големите му братя по света

20.03.2021 /17:00 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Ако човекът не бе открил думите, как ли щеше да изглежда сега? „Божият дар” го изведе от джунглата и тъмнината, научи го да вижда в себе си. И човекът се възгордя. Заключи тайнствените знаци в скъпи ковчежета със седем печата, превърна ги в магия за невежеството. Превърна ги във власт.

02.03.2021 /12:56 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 11 гости

Бързи връзки