Начало
 
 

Да чуем времето със ,,Златните прашинки" на Петя Пейчева

10.03.2021 /15:15 | Автор : Петя Пейчева | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Журналистката Петя Пейчева повежда читателите през неумиращи емоции, запечатани на старите репортерски ленти

Човешкият глас има свой, самостоятелен живот, независим от съдбата на притежателя си.

Няма го вече сред нас Велко Кънев, но всеки ден може да започне с неговата философия: ,,Успехът... Не си мисля така за себе си, защото не гледам на работата като на успех или неуспех. Стремя се да я върша по най-добрия начин."

                                                         ***

Написаното и изреченото слово не са равнозначни. Всяка пауза, всяка въздишка, трепването на гласа, шумоленето на листа са щрих към портрета на човека. Познат или не, понякога го разбираме истински едва в запазения монолог.

Всеки път, когато прослушвам старите ленти, се чувствам малко неловко. Сякаш карам да повтаря пак и пак не магнетофона, а самия човек... Сякаш мога да направя каквото поискам с беззащитния глас. Да спра смеха, да изтрия сълзите, да накъсам речта, да забавя мисълта...

Не винаги е приятно да слушаш гласа на спомена. Някъде се промъква наивна нотка, после неувереност, фалш. Най-много боли, когато думите са остарели и ненужни. Ръката инстинктивно посяга към ,,стопа" на мегнетофона. (Ти, ти си виновна, ако събеседниците говорят така!) А собственият глас в такива моменти е най-беззащитен.

За журналистите това не е колекциониране. В техните архиви са събрани ,,златните прашинки" от години на трескаво търсачество, на тонове промит пясък. Откровения и истини. Открития и забележителни съдби. Промените около нас. Промените в нас. За журналистите този ,,златен фонд" не е само паметта на времето. Нито лесно средство за оригинални сценарии. Той е професионална преценка, творческо познание, човешка проверка.

Трудно е понякога да се слуша. Като монолога на самотната майка, решила да отгледа детето си, изоставена от родителите, изключена от Комсомола... Трудно, но такава е професията на журналиста. Този, който се е свързал с нея, няма право да търси тишина. Иначе може да не чуе времето.

                                                                  ***

Преди четири десетилетия 87-годишната тогава Иванка Колева от казанлъшкото село Крън, никога не докосвала микрофон, хлипаше пред мен от неизживяната мъка по брат си Цвятко Радойнов. Неосъществената среща преди смъртта, след 20 години раздяла, беше непосилна за сестрата до края на живота й. Този разказ остана в ,,Златния фонд" на Радио Стара Загора.

Старите записи не са глас от миналото. Спомените за исторически събития и личности вълнуват, обогатяват, разпалват патриотични чувства. Не магнетофонна, като че ли фотографска лента проявявам и образите постепенно изплуват от тъмнината. Така преоткривам Левски в размислите на Мерсия Макдермот и Николай Хайтов.

Позабравените гласове понякога ни натъжават, ядосват, обиждат с неосъществени срокове и обещания. Чудя се защо още пазя интервюто с арх. Спиридон Ганев за ,,бъдещия Град на металурзите", разхождайки се по улиците с училище, младежки комплекс, дом на културата, парк ,,Могилите"...

                                                                   *** 

За всеки обект сбирката от звукозаписи е неподправена летопис. Първата копка, новите мощности, опитът на ветераните, професионалните празници, човешките истории... За журналистите тази фонотека е споделена съдба.

Спомням си един нощен репортаж в минно-енергийния комплекс ,,Марица-изток". На смяна беше бригадата на Диньо Костов, герой на социалистическия труд. Багерът беше висок колкото жилищен блок. Какъв ти репортаж! В мъглата не виждахме лицата си.

Чувствах, че им преча, чувствах недоверие. В най-голямото напрежение не можеха дори да изругаят заради мен. Само мърмореха с цигарите в уста. Аз нищо не питах, опитвах се да бъда приятел в трудните моменти... А сутринта, когато слънцето проби мъглата и радиостанцията спря да пращи тревожно, до мен седнаха девет уморени, но усмихнати и доволни от труда си мъже. Тогава направих най-хубавия си репортаж, без въпроси.

По-късно пак писах за Диньо Костов и заедно слушахме магнетофонната памет на тази безкрайна нощ. Сигурно това е първата нишка, която ме свърза с Кремиковци. Националните обекти си приличат.

И героите на труда си приличат. Инж. Христо Проданов също не обичаше да говори много. Остана подвигът му и приглушеният му глас – спокоен, скромен, уверен: ,,Приятелството е най-важното в планината. То те свързва чрез общо въже с друг човек.” Като в живота.

Искам да помня още много гласове. На космонавта Георги Иванов, видял в жената равностойна партньорка както на Земята, така и във Вселената. На поета Димитър Методиев: ,,Ако с нещо се гордея, то е, че българският народ нито трепва, колкото и да минава през трудности, нито ще трепне.” На писателя Богдан Глогински: ,,Ние, хората, сме като чугуна. И стомана можем да станем, и какво ли още не. Обработка и самообработка трябва...”

                                                                  ***

Компютърът сигурно ще съхрани повече думи и гласове на наши съвременници. Но в човешката памет са закодирани и сърдечните тонове, които правят една изповед искрена, вълнуваща, незабравима.

Компютърът ще събере на едно място ударите на толкова много камбани по света. Но човешкото вълнение ще ги различи в паметта си. С група ветерани-антифашисти преминах по пътищата на Втората световна война от София до Берлин. И видях, почувствах как отекват камбаните на Европа в душите им с всяка стъпка в Освиенцим, Лайпцигския имперски съд, Трептов парк...

Отекват и в магнетофонния запис като различни човешки гласове. Заедно с детския спомен на руския металург Александър Фисенко: ,,За войната научихме посред играта на футбол. Майката на един от нас извика – ,,Бързо! Молотов ще говори по радиото... Започнала е война." Отидохме, послушахме и продължихме да играем. Войната ни изглеждаше много далечна, чак на границата на нашата огромна страна... А Деня на победата посрещнах в Далечния изток. Демобилизирах се през 1950 година."

                                                                ***

 Ако някой се интересува къде и как са изработени оръжията за филма ,,Хан Аспарух" – отговорът е в ,,златния радиофонд" за металургичния комбинат в Кремиковци. Един от художниците на филма, Майски Желязков, твърди, че се повторило описанието от старите хроники – с прабългарска сабя да се отсича византийски меч.

 

Сподели в
 

Журналистката Петя Пейчева повежда читателите през неумиращи емоции, запечатани на старите репортерски ленти

10.03.2021/15:15

За това каква е Руско-турската война1877-1878 г. през погледа на военните кореспонденти е писано и разказвано неведнъж. Но въпреки много написаното винаги се намира и нещо ново, малко известно или любопитно, свързано с професията военен кореспондент. В написаното по случай днешния наш празник на свободата ще ви разкажа за две известни персони, които са отразявали Руско-турската война от първия до последния й ден. Единият е известен несамо като майстор на баталното изобразително изкуство, а и като талантлив писател. Василий Верешчагин е отразявал войната несамо на платно, а и като кореспондент. Другият е американският журналист Едеуард Кинг.

02.03.2021/19:16

Дали от мъдрост или пък от нужда нашият народ е измислил куп поговорки, които и до днес ни служат. Сред тях са: „Крушата не пада по-далеч от дървото“ или пък „Кръвта вода не става“. И двете се отнасят най-добре и за Елена Хайтова, която освен фамилията, е наследила от именития си баща и дарбата да реди думите така,че написаното от нея да се помни и търси.

28.02.2021/11:16

Днес се навършват три години, откакто ни напусна завинаги голямата журналистка, латиноамериканистка и преподавателка проф. Пенка Караиванова (1931-2018 г.). По този повод припомняме нейно уникално интервю с големия бразилски писател Жоржи Амаду (1912-2001 г.), взето в Сао Пауло през 1968 г.

24.02.2021/17:16

Преди известно време случайно попаднах на един репортаж в телевизията майка за журналиста от Велико Търново Ангел Ганцаров. Оказа се, че той е интересна птица в най-добрия смисъл на тази дума. Защото години наред колекционира вестници и в сбирката си е натрупал над 7 хиляди броя, сред които има и уникални издания на българската и световната журналистика. И не само това прави Ганцаров притегателен образ за нас, неговите колеги. Той е автор и на излязлата през миналата година книга и „Великотърновската журналистика 1878 – 2020 г.”, в която разказва за славните години на вестникарството в царствената българска столица.

20.02.2021/12:48

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Журналистката Петя Пейчева повежда читателите през неумиращи емоции, запечатани на старите репортерски ленти

10.03.2021 /15:15 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

За това каква е Руско-турската война1877-1878 г. през погледа на военните кореспонденти е писано и разказвано неведнъж. Но въпреки много написаното винаги се намира и нещо ново, малко известно или любопитно, свързано с професията военен кореспондент. В написаното по случай днешния наш празник на свободата ще ви разкажа за две известни персони, които са отразявали Руско-турската война от първия до последния й ден. Единият е известен несамо като майстор на баталното изобразително изкуство, а и като талантлив писател. Василий Верешчагин е отразявал войната несамо на платно, а и като кореспондент. Другият е американският журналист Едеуард Кинг.

02.03.2021 /19:16 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Дали от мъдрост или пък от нужда нашият народ е измислил куп поговорки, които и до днес ни служат. Сред тях са: „Крушата не пада по-далеч от дървото“ или пък „Кръвта вода не става“. И двете се отнасят най-добре и за Елена Хайтова, която освен фамилията, е наследила от именития си баща и дарбата да реди думите така,че написаното от нея да се помни и търси.

28.02.2021 /11:16 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Днес се навършват три години, откакто ни напусна завинаги голямата журналистка, латиноамериканистка и преподавателка проф. Пенка Караиванова (1931-2018 г.). По този повод припомняме нейно уникално интервю с големия бразилски писател Жоржи Амаду (1912-2001 г.), взето в Сао Пауло през 1968 г.

24.02.2021 /17:16 | Автор: Пенка Караиванова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Припомняме разказ от 2018 г. на ветерана журналист Кирил Панайотов пред nabore.bg, как е бил създаден младежкият вестник и как го е ръководил Иван Башев, неговият първи "уредник", както тогава са наричали фактическия главен редактор.

18.04.2021 /11:30 | Автор: Кирил Панайотов | Източник: nabore.bg

В две групи във Фейсбук журналистът Тихомир Шолев, работил във в. „24 часа” в началните му години, разказва за модерния начин на работа там по онова време.

17.04.2021 /17:40 | Автор: Тихомир Шолев | Източник: Фейсбук

 Акценти и позиции

СБЖ ще продължи да отстоява свободата на словото и правата на журналистите, като призовава международните организации да дават по-широка и обективна панорама на тежкото положение, в което са поставени у нас медии и журналисти.

21.04.2021 /11:16

УС на СБЖ изразява тревога и възмущение от вербалната агресия на Тошко Йорданов - новоизбран народен представител и зам.-председател на партията „Има такъв народ“, по адрес на журналиста от Нова телевизия Благой Цицелков.

14.04.2021 /20:23

В своя декларация УС на СБЖ заклеймява престъплението като покушение срещу свободата на словото

13.04.2021 /13:32

 Мнения

Накъде са се запътили унищожителите на журналистиката, свободата и изборите - от Бойко Борисов до Големите му братя по света

20.03.2021 /17:00 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Ако човекът не бе открил думите, как ли щеше да изглежда сега? „Божият дар” го изведе от джунглата и тъмнината, научи го да вижда в себе си. И човекът се възгордя. Заключи тайнствените знаци в скъпи ковчежета със седем печата, превърна ги в магия за невежеството. Превърна ги във власт.

02.03.2021 /12:56 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 11 гости

Бързи връзки