Начало
 
 

Стефан Продев: „Свободата на печата е майка на всички свободи!“

10.02.2021 /18:11 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Миналата година ни донесе не само тревоги и драматични събития, а и нещо красиво, необходимо и истинско. Своя път към читателите пое книгата „Стефан Продев (1927-2001). Биобиблиография“. Без да прозвучи високопарно, но издателство „Захарий Стоянов“ ни поднася един уникален труд, правен несамо супер професионално, но и с много любов и респект към личността на един от най-значимите публицисти на ХХ век.

Идеята да я има книгата е на Съюза на българските журналисти, а е осъществена от едни от най-добрите специалисти в областта на библиографията Ефросина Ангелова-Пенкова, Дора Деведжиева и Бойка Първанова. Ще припомня, че по инициатива на журналистическото дружество "Д-р Иван Богоров"  бе направена анкета под слогана „Десетте най-значителни български публицисти на ХХ век“: „Анкета, 23. 02.2000г.“ Сред посочените имена в нея на Йосиф Хербст, Симеон Радев, Георги Кирков-Майстора, Гео Милев, Владимир Топенчаров, Димо Казасов, Иван Хаджийски, Николай Хайтов и Асен Златаров, безапелационно присъства и Стефан Продев.     

За него и враг, и свой без да се замислят казват, че той е изключителна личност, истински демократ, патриарх на думите! И това е така, защото Стефан Продев, както самият той признава, цял живот е писал по поръчка, но поръчката винаги си я е задавал само той. В свой девиз той превърна „Свободата на печата е майка на всички свободи!“ И може би затова Продевото слово беше - и си остана! - актуално, смело, безпощадно, защото публицистиката е талант да си безпощаден. Това си помислих, когато затворих и последната страница на книгата. Да си призная, стана ми криво, че тя свърши, може би защото хората, които са я направили, са вложили сърцата и душите си и са работили със страст и респект, за да се получи не една наукообразна книга, пълна само с години, факти и дълги списъци на творчеството на големия журналист. А всичко е поднесено по един интересен начин, разказващ и показващ в нова светлина личността Продева. Личността на Фред, както негови приятели го наричаха след появата на книгата му „Фред или пролетта“.

И да ме простят съставителките на биобиблиографията, но не мога да не започна с думите на издателя Иван Гранитски, посветени на Продев. В типичния си стил сладкодумецът Гранитски нарича Продев

жрецът на думите,

който „приличаше на трибун от Великата френска революция“: „Имаше нещо от Мирабо, Марат, Дантон в разпалената му жестикулация и ораторска страст, с която той развиваше и отстояваше тезите си. Тази достолепна и романтична фигура, обвеяна от славата на остри дългогодишни социални и литературни битки, зад външната суровост и респектираща осанка криеше нежна и деликатна душа.“

Иван Гранитски разглежда Продев не само като личност, журналист, публицист, а и като „удивително явление в съвременната литература и култура“. „Словесната му канонада в „Дума“ ни убеждава, че той без съмнение е българският публицист на изтеклото столетие – пише Гранитски. – След Йосиф Хербст той е другото емблематично за българската публицистика име на миналия век.“

Според него над всичко за „писателя, публициста, хуманиста Продев стои Човекът“, като „невъзможни и безсмислени са и Отечеството,и Революцията без Човека“. За издателя на книгата Стефан Продев е творец, който е „българският огледален образ на гения Балзак“.

И още нещо ни открива Иван Гранитски, и то е, че „Стефан Продев беше човекът на ХХІ век. Той поставяше националните интереси над всичко. Той жертваше себе си и личния живот дори. Затова в един трагичен момент за историята на левицата заяви, че е ремсист. Не комунист, не социалист, а ремсист. Става дума за човек с високи морални принципи, възвишени идеи и ясни национални и общочовешки цели.“           

За Ефросина Ангелова-Пенкова библиографията на Стефан Продев е

необикновено сплав от история и слово

И тъй като според авторката библиографията е изследване, което безпристрастно проследява и отразява цялостното развитие на дадена личност, то „в този смисъл Стефан Продев, който е поет, репортер, критик, редактор, публицист, политик и преди всичко човек, който немислимо вярва в доброто и защитава своите идеали, е едно предизвикателство и награда за библиографа“.

Само от тази нейна преценка се вижда, че Ефросина Ангелова-Пенкова не прави своето изследване ей така, колкото да отбие номера или рутинно,както всеки библиограф, а влага в него своето сърце и респект към личността Продев. Ето как тя обяснява това: „Награда заради възможността отново да съпреживее атмосферата от емоции и факти от сложната сцена на живота, съчетана с удоволствието от образния и точен език, с който са поднесени. Предизвикателство, защото в тази уникална сплав от история и слово трябва да разкрие личността на един от класиците на българската журналистика Стефан Продев.“

Само тези нейни разсъждения подсказват, че е работила не със сухите факти на науката, а с емоциите, родени от докосването до такава една личност. Ангелова-Пенкова ни споделя, че задълбоченото библиографско изследване за периода 1942 – 2008 г. изненадва с установяване на нови факти за твореца и журналиста Стефан Продев, като сред тях са: „Неизвестен псевдоним Билян, публикувани преводи от руски език и участие в редакционната колегия на списание „Аз служа“.

Публицистичната му дейност е представена с над 1340 статии, есета, разкази и пътеписи и с над 18 самостоятелно издадени книги и електронни издания на български, виетнамски, руски, арменски и други езици, както и в поредицата избрани произведения в 5 тома.“ Според Ефросина Ангелова-Пенкова словото на Продев е кран, върху който се проектират „бурните политически събития и социални промени, от една страна, а той от друга, обрисува човека и твореца с неговото мнение по тях“. „В повече от 30 интервюта защитава свободата на словото, правото на публициста да коментира „живите теми“ – пише Пенкова. – Този стремеж, въздействащият език и участието му в обществения живот не остават незабелязани и Стефан Продев получава редица награди“.

Авторката ни съобщава, че данните около живота и творчеството на големия български журналист

намират своето място в същинската част на биобиблиографията

и в приложението “Стефан Продев в огледалото на времето:снимки и документи“. Материалите са систематизирани в две основни части: „Стефан Продев в България“ и „Стефан Продев в други страни“ с обособени в тях няколко раздела и рубрики, а вътре и хронологично.

А ето какво споделя Ефросина Ангелова-Пенкова за работата по биобиблиографията: „Работата по биобиблиографията продължи повече от година и „прескочихме всички срокове“, както споделих с инициаторите й, но огромния обем от литература и периодични източници, който трябваше да се прегледа и анализира, както и отговорността и прецизността,на която държаха авторите, забави нейното издаване. Материалите от периодичния печат са издирени от Дора Деведжиева и Бойка Първанова. Библиографските описания на самостойните издания,материалите за преводаческата, редакторската и съставителската дейност на Стефан Продев са дело на Ефросина Ангелова- Пенкова.“                   

И към края на този мой разказ за книгата, която наричат биоблиография на Стефан Продев, а според мен тя е неговото голямо завръщане сред нас несамо като творец, публицист, журналист,интелектуалец, а като Човека и Учителя, от който и днес имаме неистова нужда да ни подаде ръка и води напред, ви предлагам фрагменти от заключителната й част    

„ДУМИ ЗА СТЕФАН ПРОДЕВ“

 написани от творци, заслужаващи нашия респект.

Дълбочините на нараненият талант

Виктор Пасков

Няма какво да се самозаблуждаваме: това наистина са неприятни разкази за добре възпитани и образовани дами и господа като нас.

Дори и най-острозъбите критици на Стефан Продев знаят, че той също е добре възпитан и образован господин. Затова спокойно можем да класифицираме този сборник като атентат срещу добрия вкус.

Познаваме почти всяко амплоа на този автор – и като остроумен и елегантен есеист, и като романтичен разказвач от френската школа (спомнете си великолепната новела за Вийон), и като опасен фехтовчик публицист, владеещ еднакво добре и рапирата, и боздугана.

Това, което ни представя сега, е жесток литературен гърч, болезнен спазъм на едно писателско съзнание,породени от задушаващия абсурд на жалкото битие. И ако не бяхме тъй добре възпитани, тъй страхливи и изискани, трябваше да се гърчим и ние след подобно четиво, да се озъртаме за Положителния герой и да си искаме малката правда. Вече повече от десет години се оплакваме, че все още не се е появил Авторът, който да обобщи всички гнусни мизерии, състояли се между големия взрив на демокрацията и подсмърчащия му финал. Ето ви сега тези “банални“ черно-бели фотоси, снимани с отчаяната скорост на старинен апарат – хармоника под черно покривало, с бленда, изчислена не от компютър, а от окото на автора, и с образи, които виждаме на негативната плака с краката нагоре.

Ето галерията неприятни портрети от епохата на недъгавия преход: безпомощния стар капитан, победил бурите край нос Хорн и круширал в локвата на долнопробния ни живот („Капитанът“). Разкъсаните и размазани черти на един баща, върху когото е изпробвано отцеубийството – най-типичното престъпление на нашето време („Ограбените“). Посмъртната маска на стария професор, изхвърлен безцеремонно от жилището му, за да тържествува някаква справедливост („Реституция“).

Горко на общество, родило причините за такива разкази, и горко на автора им, принуден да ги напише!

Емоцията е основната субстанция на това качество, но слава Бог, в него отсъства фаталната болест на афекта. Опусите са изпълнени с тъжната естетика на патоанатом.  Когато изкуството стигне до потресната свобода да е напълно независимо и свободно, то не подлежи вече на никакви изисквания и закони; то пише само своите закони и те изразяват най-невъобразимите дълбочини на един голям, наранен талант.

Тези дълбочини и този талант могат да са ужасно неприятни за добре възпитани дами и господа, но Стефан Продев може да поеме това бреме.

Той е като онзи Лотреамон, който крещи в българската лудница: „Имам нужда от себеподобни!“

Но себеподобният трябва да е влюбен в идеята като ревнив тореадор и същевременно да е готов да забие сабята си между нейните рога, в името на мъжеството.

Няма себеподобни.

Из „Такъв беше шефа!“

Тодор Коруев

…Такъв беше и като редактор – приемаше статията по принцип, одобряваше или не я одобряваше (както се казва на журналистически жаргон – става или не става!), поправяше само грешките, досадните повторения и стилистичните грапавини, като запазваше стила на автора. Не се опитваше да я издялка по свой терк, както правят повечето редактори. Така се запазват особеностите на езика и слогът на автора, неговото достойнство – с грубата си намеса не го поучаваш как се пише. А имаше и нещо друго, което ние научихме от него – уважението към позицията, с която не си съгласен, към другото мнение, към правото на отговор. И сега, като го няма, се опитваме да не забравяме това, но при нас невинаги се получава. Защото Продев бе човек с характер. И то какъв.

Уроците

Тодор Коруев

Да работиш години наред близо до Стефан Продев е повече от късмет, щастлива сполука във вестникарския занаят. Аз имах този шанс. И колегите, които са го имали – в „Труд“, „Народна младеж“ или „Народна армия“, в „Паралели“ на БТА, в списание „София“ и седмичника „Народна култура“, или в „Дума“ – всички те най-малкото не са останали безразлични към журналиста Продев, към вестникаря Продев, към публициста Продев, към мислителя Продев, към приятеля Продев, към ремсиста Продев, към жреца на думите, както го нарече Иван Гранитски, към човека Продев. Не бяха безразлични и неговите многобройни читатели, които през 70-те и 80-те години си предаваха от ръка на ръка книгите с есета на Стефан Продев.

Ще припомня нещо – „забравено ново“. В анкетата на Съюза на българските журналисти Стефан Продев влезе в десетката на най-добрите публицисти на ХХ век. И бе единственият жив сред десетте избраници на колегията, в компанията на деветима вече безсмъртни. Така още тогава получи знакът за безсмъртие.

Не зная дали Стефан Продев вече е влязъл в учебниците по журналистика. Проф. Филип Панайотов вече го преподаваше, другите, ако се правят на слепи и глухи, то е за сметка на занаята. Колкото по-скоро Продев се изучава от бъдещите вестникари, толкова по-голям е шансът родната журналистика да бъде спасена. Защото, първо, в голямата си част тя е продадена, т. е. не е българска. Второ, в нея нахлуха чужди тела – профани и хвалипръцковци и вече се е мутризирала и чалгизирала. Трето, от печата лъха на байганьовщина. Казано по-кротко, журналистиката ни се нуждае не само от професионализъм, но и от морал, почтеност и отговорност пред словото. А няма по-добър пример за сливане на професионализма и морала от Стефан Продев, повелителя на думите. 

Из „Благородник на духа“

Вили Цанков

Със Стефан Продев станахме приятели след първите години на политическата промяна, когато политическите страсти бяха най-остри, бих казал, и най-примитивни. Тогава давах материали за всички вестници, които ми поискваха. Така дадох и няколко материала за вестник „Дума“ . Двамата с него се намирахме в двата противоположни политически лагера (неслучайно употребявам тази дума). За мое учудване материалите ми излязоха в „Дума“ без никакви промени и съкращения. А в тях имаше твърде безцеремонни определения за онези 45 години и тогавашната власт. В политическата суматоха на онези години това бе рядък случай и говореше за особеното душевно благородство на Стефан Продев. Все по-ясното опознаване на този човек създаваше у мен някаква неопределена близост, която възбуждаше спотаена обич. Усещането, че в тази груба действителност има човек с такава тиха душевна нежност, която не се изявява натрапчиво, ми идеше като глътка вода в пустиня. Всичко това намирах и в неговите книги, пълни с дълбока обич към света на българина.

Из „Живите мисли“

Антон Дончев    

…Някога празнувахме годишнина – от неговите земни години. Тогава разказах откъс от непубликувания си по онова време роман за богомилите. Кардиналът и рицарят влизат в празна килия, вътре би трябвало да е затворен опасен еретик. На пода – само един сандък с книги. И царят се оглежда, кардиналът казва: „Що търсиш? Хора? Те не са опасни, тях времето ги отнася. Остават идеите, въплътени в писани слова.“

Казах го, като си мислех, за писанията на вечния – щатен – еретик Стефан. След това той ме спря, гледаше ме замислен и тихо попита: „Вярваш ли, че словата остават?“

Да, Стефане. Твоите слова ще останат. Не само докато ние, твоите връстници и съвременници, си ги припомняме.

Из „Тъгата да бъдеш различен!“

Андрей Пантев

Намирам, че значимостта на една личност е по-впечатляваща, ако нейното дистанционно възприемане,без общи преживявания и близости, буди респект и възторзи. Така влезе в моя живот Стефан Продев. Във времена на всеобщо овчедушие и униформеност, на приспособяване и раболепие той не измени на онова,в което вярваше. Колцина прононсирани пиячи от рога на социалистическото изобилие се правеха, че нямат нищо общо с миналия си живот, колцина страстни пропагандисти се бяха изпокрили като мишки, колцина строги надзорници се бяха потопили в лигавото прикритие на преднамерено и удобно забвение. Той ги събуди с едно дискретно презрение, което ги върна към живот, без да признават и днес тази странна и бърза еволюция. Един мой приятел ми каза: „Той беше човек, с когото можеше да се скараш!“ сигурен съм, че е било точно така. Той разгневи мнозина, защото не заприлича на тях. А за него това можеше да бъде толкова лесно! Не зная дали е бил изкушаван от подобни варианти, но съм сигурен, че не се е колебал. Колко просташки закачки за неговото образование получи той от хора, чийто пигмейски ръст не стигаше до кръста му. За тях образованието бе тапия. Като че ли Марк Твен или Горки са имали образование, а Хенри Форд е бил инженер.

Той съчетаваше тръпката на репортерската журналистика с дълбочината на кабинетния анализ. В това отношение   той напомняше Хемингуей!

И ако ми позволите ще завърша с думи на

Иван Гранитски за жреца на словото

„Стефан Продев е несамо даровит български писател, проникновен политически коментатор,неподражаем публицист и есеист. Той е истински държавен мъж – личност, която мисли и работи за Отечеството,подчинявайки собственото си битие на принципите на общественото благо. Той е ценност и гордост несамо за левицата, но и за националната култура.

Епохата и бъдещите поколения ще оценяват приносите на този невероятен човек и ще му отдават заслуженото.

Ecce homo!

Ето човека- този, който легитимира достойнството на българската интелектуална монада, емблематизираща качествата на патриот, героически дух и истински Човек!“

Снимки Иван Василев и архив

 

Сподели в
 

За това каква е Руско-турската война1877-1878 г. през погледа на военните кореспонденти е писано и разказвано неведнъж. Но въпреки много написаното винаги се намира и нещо ново, малко известно или любопитно, свързано с професията военен кореспондент. В написаното по случай днешния наш празник на свободата ще ви разкажа за две известни персони, които са отразявали Руско-турската война от първия до последния й ден. Единият е известен несамо като майстор на баталното изобразително изкуство, а и като талантлив писател. Василий Верешчагин е отразявал войната несамо на платно, а и като кореспондент. Другият е американският журналист Едеуард Кинг.

02.03.2021/19:16

Дали от мъдрост или пък от нужда нашият народ е измислил куп поговорки, които и до днес ни служат. Сред тях са: „Крушата не пада по-далеч от дървото“ или пък „Кръвта вода не става“. И двете се отнасят най-добре и за Елена Хайтова, която освен фамилията, е наследила от именития си баща и дарбата да реди думите така,че написаното от нея да се помни и търси.

28.02.2021/11:16

Днес се навършват три години, откакто ни напусна завинаги голямата журналистка, латиноамериканистка и преподавателка проф. Пенка Караиванова (1931-2018 г.). По този повод припомняме нейно уникално интервю с големия бразилски писател Жоржи Амаду (1912-2001 г.), взето в Сао Пауло през 1968 г.

24.02.2021/17:16

Преди известно време случайно попаднах на един репортаж в телевизията майка за журналиста от Велико Търново Ангел Ганцаров. Оказа се, че той е интересна птица в най-добрия смисъл на тази дума. Защото години наред колекционира вестници и в сбирката си е натрупал над 7 хиляди броя, сред които има и уникални издания на българската и световната журналистика. И не само това прави Ганцаров притегателен образ за нас, неговите колеги. Той е автор и на излязлата през миналата година книга и „Великотърновската журналистика 1878 – 2020 г.”, в която разказва за славните години на вестникарството в царствената българска столица.

20.02.2021/12:48

След 15 години усилия репортерката Лидия Качо постигна ареста и изправянето пред съда на бившия губернатор на щата Пуебла Марио Марин, заповядал да я арестуват и изтезават през 2005-та заради нейно разследване на мрежа за детска порнография и проституция.

12.02.2021/19:48

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

За това каква е Руско-турската война1877-1878 г. през погледа на военните кореспонденти е писано и разказвано неведнъж. Но въпреки много написаното винаги се намира и нещо ново, малко известно или любопитно, свързано с професията военен кореспондент. В написаното по случай днешния наш празник на свободата ще ви разкажа за две известни персони, които са отразявали Руско-турската война от първия до последния й ден. Единият е известен несамо като майстор на баталното изобразително изкуство, а и като талантлив писател. Василий Верешчагин е отразявал войната несамо на платно, а и като кореспондент. Другият е американският журналист Едеуард Кинг.

02.03.2021 /19:16 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Дали от мъдрост или пък от нужда нашият народ е измислил куп поговорки, които и до днес ни служат. Сред тях са: „Крушата не пада по-далеч от дървото“ или пък „Кръвта вода не става“. И двете се отнасят най-добре и за Елена Хайтова, която освен фамилията, е наследила от именития си баща и дарбата да реди думите така,че написаното от нея да се помни и търси.

28.02.2021 /11:16 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Днес се навършват три години, откакто ни напусна завинаги голямата журналистка, латиноамериканистка и преподавателка проф. Пенка Караиванова (1931-2018 г.). По този повод припомняме нейно уникално интервю с големия бразилски писател Жоржи Амаду (1912-2001 г.), взето в Сао Пауло през 1968 г.

24.02.2021 /17:16 | Автор: Пенка Караиванова | Източник: СБЖ

Преди известно време случайно попаднах на един репортаж в телевизията майка за журналиста от Велико Търново Ангел Ганцаров. Оказа се, че той е интересна птица в най-добрия смисъл на тази дума. Защото години наред колекционира вестници и в сбирката си е натрупал над 7 хиляди броя, сред които има и уникални издания на българската и световната журналистика. И не само това прави Ганцаров притегателен образ за нас, неговите колеги. Той е автор и на излязлата през миналата година книга и „Великотърновската журналистика 1878 – 2020 г.”, в която разказва за славните години на вестникарството в царствената българска столица.

20.02.2021 /12:48 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Хумористичното издание, което празнува 75 години, припомня епизоди от своята история.

23.02.2021 /13:02 | Източник: Стършел

На 28 януари се навършват 125 години от смъртта на Иван Добровски – един от изявените наши дейци, който със своята богата култура, с просветителската и журналистическата си дейност оставя трайна диря във възрожденската ни история, както и в първите години от развитието на младата българска държава.

28.01.2021 /11:05 | Автор: Атанас Коев | Източник: desant.net

 Акценти и позиции

По повод националния празник 3 март и 143-ата годишнина от Освобождението на България и края на Руско-турската освободителна война председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова поздравява колегията.

03.03.2021 /00:30

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова честити на колегията идещото пролетно обновление и отправя пожелания за здраве, енергия и промени към добро.

01.03.2021 /09:04

В деня на възпоменанието за Апостола на свободата Васил Левски нека и хората на словото, призвани да са обществената съвест, сверят отново пътя си със заветите му. И да не забравяме думите и на другия ни герой от същата възвисяваща епоха Христо Ботев: „Свободата е мила, истината е свята”

19.02.2021 /15:30

 Мнения

Ако човекът не бе открил думите, как ли щеше да изглежда сега? „Божият дар” го изведе от джунглата и тъмнината, научи го да вижда в себе си. И човекът се възгордя. Заключи тайнствените знаци в скъпи ковчежета със седем печата, превърна ги в магия за невежеството. Превърна ги във власт.

02.03.2021 /12:56 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

Преди тридесет години, в края на февруари 1991 година, някой дръзко реши, че нужда от български младежки печат няма! Всекидневникът „Младеж“ и вестник „Пулс“ бяха хладнокръвно убити!

21.02.2021 /09:45 | Автор: Валентин Колев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 14 гости

Бързи връзки