Начало
 
 

Какво видя Джон Рид в България преди да стигне до Руската революция

19.11.2020 /19:35 | Автор : Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Журналистическият талант на Джон Рид не се оспорва дори и от идейните му опоненти. Снимка: aif.ru

Навършиха се 100 години от смъртта на автора на „10 дни, които разтърсиха света” - легендарната хроника на обрата от 1917-та. А преди това журналистът от САЩ издава „Войната в Източна Европа” - резултат от обиколката му из балканските и източноевропейските страни през 1915-та. В София се среща с Йосиф Хербст, който му синтезира македонския стимулант на политическите решения у нас. Рид открива и откъде иде „подкупничеството” из нашите земи.

Познайте кой и кога е писал това за България:

„Броят на хората, които говорят английски, е изумителен. Почти всички политически лидери са получили образованието си в колежа „Робъртс“, американското мисионерско училище в Константинопол. Колежът „Робъртс“ е имал толкова голямо влияние върху България, че след обединението на страната и установяването на царството през 1885 г. е бил провъзгласен като „люлката на българската свобода“. Именно поради това София е толкова американска и толкова много американски методи се прилагат в българската политика – дори нашият начин за подкупничество!”

Естествено, минали сте вече през заглавието и няма как да сбъркате: да, Джон Рид е авторът. Вижда тези неща при обиколка из България преди точно 105 години, през 1915-та. Тогава той е 28-годишен.

За него припомня обширна публикация на онлайн изданието "Барикада".

Световната слава на големия американски журналист и писател Джон Рид идва от неговите репортажни книги за двете големи революции на ХХ век – Мексиканската (1910-1920) и Руската (1917-1920). Книгите съответно са „Мексико в пламъци” (в оригинал – „Въстаналото Мексико”), излязла през 1914-та, и „Десет дни, които разтърсиха света”, публикувана през 1919-та.

Но между тях той издава още няколко други журналистически книги, сред които е и отпечатаната през 1916-та „Войната в Източна Европа”.

На български я пуска издателство „Стефан Добрев” чак през 2012 г., но все пак я има и е много ценен документ. Съдържа преките впечатления на автора за това как са въвлечени в Първата световна война балканските и източноевропейските народи, включително и нашия.

Впечатленията са преки, натрупани при от обиколка на Джон Рид и неговия приятел, илюстратора Боурдмън Робинсън, из региона ни – Сърбия, Румъния, Австро-Унгария, Руската и Османската империи и България.

Джон Рид пише с удивителна симпатия за страната и народа ни: „Българите всъщност са много обикновени хора, без коварство. Те са достоен и свободен народ със самочувствие.”

И още:

„…отвъд жълтия Дунав се намира друг свят. Докато параходът е още на стотина метра от кея, някой те поздравява с усмивка – едър мургав полицай, който е бил в Америка и когото срещнахме преди два месеца, когато за пръв път минахме оттук. Добродушни, непохватни войници те посрещат с усмивка за „добре дошъл” и се правят, че преглеждат багажа ти. Докато стоим там, един добре облечен непознат казва на френски:

– Вие сте чужденци, нали? Мога ли да ви помогна с нещо?

Той не е гид, а просто пътник като теб, но българин и следователно – приятелски настроен. Чудесно е отново да видиш простоватите, невъзмутими и открити лица на тези планинци и свободни хора, а слухът ти да се изпълни с пращящата жизненост на славянската реч. България е единствената страна на света, където можеш да заговориш някого и да получиш любезен отговор – където, ако някой продавач сгреши с рестото, ще те гони до хотела, за да ти върне два цента. Никое чувство не може да бъде по-вълнуващо от нашето облекчение, че отново сме в страна с истински хора…”

Пръв Джон Рид нарича в своята книга България „ключът към Балканите”. В София американецът се среща и разговаря с нашия голям журналист Йосиф Хербст, който тогава, през 1915-та, е 40-годишен и оглавява Дирекцията по печата, първообраза на днешната БТА. Десет години по-късно вече силно изпъкналият с безпощадното си перо срещу режима на Александър Цанков български журналист ще стане една от емблематичните жертви на „белия терор”, развихрил се след атентата в църквата „Св. Неделя” на 16 април 1925-та – Хербст „безследно изчезва” още същия ден…

При разговорите им през 1915-та Рид пита Хербст, който пряко е участвал в Балканската и Междусъюзническата война и е получил орден „За храброст”, какви са причините, тласнали България да се включи в Първата световна на втората година от началото ѝ и да вземе страната не на Антантата, както повечето други балкански страни, а на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария, Италия). Хербст му разказва много неща, фокусирайки се върху болния „македонски въпрос” и синтезира стимуланта на политическите решения у нас със следната фраза: „Ние искаме Македония. Ако Зулуленд (това не е държава, а обширна област в Южна Африка, обитавана от зулуси – б.р.) ни даде Македония, ние сме за Зулуленд”.

След още вникване и разговори по темата, Рид пише следното си обобщение във „Войната в Източна Европа”:

„…Македонският въпрос е причина за всяка голяма европейска война през последните петдесет години и докато той не се уреди, няма повече да има мир нито на Балканите, нито извън тях. Македония е най-ужасяващата смесица от народности, която човек би могъл да си представи. Турци, албанци, сърби, румънци, гърци и българи съжителстват там едни край други, без да се мешат – и това е така от дните на Св. Павел. На площ от осем квадратни километра ще откриете шест села с шест различни националности, всяко със свои собствени обичаи, език и традиции. Но преобладаващото мнозинство от населението на Македония е българско; до времето на първата Балканска война никой интелигентен грък, сърбин или румънец не е отричал това. Почти всички велики българи произхождат от Македония. Когато Македония е била турска провинция, те са били първите хора, които основават национални училища, и когато Българската църква се отцепва от Гръцката патриаршия в Константинопол – никоя друга балканска църква не е самостоятелна – турците ѝ разрешават да създаде свои епископии, защото било повече от явно, че Македония е българска. Амбициозни сръбски националисти следват българския пример – основават училища в Македония и пращат комитаджии, които да се борят с българското влияние; но сръбските учени и политически водачи от век признават, че Македония е населена с българи. Сърбите не са се разпростирали на юг; те са дошли от север и се разселили на изток през Босна, Херцеговина, Далмация и отвъд Триест – и, логически, натам би трябвало да се простират техните амбиции. През последните години на балканските вълнения под отоманско господство, когато Великите сили са дерели гърла за реформи в европейските вилаети, а краят на Турската империя се виждал, Гърция също изпраща комитаджии в Македония, които да започнат подмолна, бандитска война със сърбите и българите, с надеждата евентуално да получат парче от баницата. Но до започването на Балканската война никой отговорен грък не е смеел да има претенции за Македония на други основания, освен „исторически””.

Привеждаме дългия цитат само заради актуалното поредно припламване на „македонския въпрос” из нашенско. А и за да илюстрираме безспорния талант на Джон Рид хем да навлиза в исторически дълбини, хем да вижда рефлексите им в живия живот и в (гео)политическите ходове, хем да ги свежда разбираемо до масовия читател. Въпреки че не е доживял дори до 33-ия си рожден ден, Джон Рид несъмнено остава като една от най-ярките личности от началото на ХХ век, а и като един от най-високите върхове в световната журналистика.

На 17 октомври т. г. се навършиха 100 години от смъртта му от тиф в още неизлязлата от гражданската война Съветска Русия. Юбилеят даде основание на много издания и от двете страни на океана да припомнят както бурния му живот, така и журналистическия му принос най-вече в описанието на руската Октомврийска революция от 1917 г. в неговата легендарна книга „Десет дни, които разтърсиха света”. През 1999 г. Нюйоркският университет я поставя на 7-мо място сред 100-те най-важни журналистически произведения в цялата история, коментирайки: „Да, както отбелязват консервативните критици, Рид е бил пристрастен. Да, историците биха се справили по-добре. Но това може би е най-важното новинарско събитие на века – и Рид беше там, и Рид можеше да пише.”

През годините мнозина са споменавали още един парадокс. Октомврийската революция е вододелът на ХХ век, който за дълго разделя света на два противостоящи си лагера. Във втората половина на този век лагерът срещу произлезлия от революцията СССР се оглавява от САЩ. Обаче пак американец – Джон Рид – се оказва и най-четеният и до днес хроникьор на събитията от есента на 1917-та…

Той се ражда 30 години преди Руската революция – на 22 октомври 1887 г., в Портланд. По произход е доста далеч от пролетариата. Баща му е успешен бизнесмен, а майка му е дъщеря на богат фабрикант, така че Джон прекарва детството си във висшата класа. Семейната къща, в която израства със сестрите и брат си, по негови собствени по-късни описания напомня френско „шато”…

Учи в престижно частно училище, после в Харвард, участва в студентски клубове, пише в университетското списание, тренира различни спортове – всичко сочи, че се подготвя да изкачва стълбата на политическия или предприемаческия елит на САЩ. Обаче още в университета започва да се интересува и от една необичайна за средата му общност – Клуба на социалистите. Не членува там, но се сближава с участниците, които разпалено спорят за несправедливото устройство на обществото, протестират пред университетското ръководство за оскъдното заплащане на служителите, настояват да се сформира курс за изучаване на социалистическите идеи и т.н.

След завършването на университета през 1910-та Джон прекарва половин година в пътуване из Европа – Англия, Франция, Испания… Връща се в Щатите с вече узрялото решение да стане репортер. И се потапя в бурния живот на Ню Йорк, където излизат най-важните периодични издания по онова време. Опитва се да пробие с есета и с пътеписи от европейските си маршрути. Отначало му върви трудно, но талантът му все пак успява да привлече внимание и няколко издания започват да го печатат. Пише на различни теми, но все повече се увлича от социалната проблематика, правата на работническата класа, драмите на бедните граждани. Убежденията му олевяват все повече.

През 1913 г. Рийд започва да сътрудничи на лявото списание The Masses („Масите”). Тогава е и арестуван за първи път – при потушаване на работническа стачка в Патерсън. Суровите действия на властите още повече радикализират възгледите му. Той се сближава със синдиката „Индустриални работници на света”.

През есента на същата 1913-та Джон Рид заминава като кореспондент на списанието Metropolitan Magazine за Мексико, където още през 1910-та е започнала масова народна революция. Четири месеца той прекарва в лагера на нейния вожд Франсиско (Панчо) Виля, непрестанно отразявайки събитията и печелейки признание като военен кореспондент.

Джон симпатизира на въстаниците и лично на Виля, категоричен противник е на американската намеса в Мексико, но тя все пак започва – вече след напускането му на страната. По-късно репортажите му оттам са събрани в книгата „Въстаналото Мексико”, като за издаването ѝ през 1914-та помага  Мейбъл Додж – известна американска „светска лъвица”, меценатка на изкуствата и свободомислеща за времето си жена.

Джон се вълнува и от социалните борби на работниците в САЩ. През април 1914 г. например не само отразява като журналист миньорската стачка в щата Колорадо и избиването на стачници в Ладлоу, но и държи пламенни речи по миньорските митинги.

След започването на Първата световна война спечелилият вече известност Рид е командирован в Европа като военен кореспондент. Той първо отива в неутрална все още Италия, където къща има Мейбъл Додж, с която вече поддържат любовни отношения. После двамата пътуват до Париж, където се сближават с Пабло Пикасо. Рид се стреми да попадне на френския фронт, но не успява. Заминават и за Лондон, където се сприятеляват с Артур Рубинщайн. Скоро след това обаче пътищата на Джон и Мейбъл се разделят – всеки има своите приоритети. Политиката влече журналиста много повече от изкуството. Репортажите му от разширяващия се в Европа жесток конфликт имат суров антивоенен характер. Джон вижда в онази война схватка на империалистически хищници, сблъскали се, за да си поделят света. Той все по-открито изразява социалистическите си възгледи.

През 1915-та заминава за Балканите и Източна Европа заедно с със своя приятел, илюстратора от лявото списание The Masses Боурдмън Робинсън, който е канадец с британски паспорт. Целта на двамата е да проследят и отразят въвличането на страните от региона в Първата световна война. Тръгват от Солун, обикалят Сърбия, посещават бомбардирания Белград, минават през България, Румъния и Бесарабия, стигат до полския град Хелм, който по онова време е в състава на Руската империя и… там ги арестуват като шпиони. Държат ги няколко седмици като затворници и вече са им готвели разстрел, но се намесва американският посланик и успява да ги отърве. Не им се разминава и втори „шпионски” арест – при опита им на връщане нелегално да влязат в Румъния. Тогава пък помага британският посланик – покрай британското гражданство на Робинсън. От Румъния поемат към Константинопол с надеждата да отразят поне част от Галиполската операция. И по пътя минават отново през България. За българските впечатления на Рид вече разказахме. Пътешествието и всичко видяно и преживяно прави Джон Рид още по-страстен противник на войната. Това се усеща и в книгата „Войната в Източна Европа”, отразила онова пътуване и излязла през април 1916-та.

Джон се прибира в родния си Портланд в края на 1915-та, за да види майка си. Там се запознава с учителката и съпруга на местен зъболекар Луиз Брайънт, израсла в семейство на ирландски преселник, станал миньор. Между Джон и свободолюбивата Луиз пламва силна любов и когато той поема отново към Ню Йорк, тя тръгва с него. Ето как я описва Рид: „Тя е дива, храбра и праволинейна. Нейната грациозност и милият ѝ облик радват очите. Любителка е на всички приключения на духа и разума. У никого досега не съм откривал тъй ледено презрение към стабилността и уседналостта… В този духовен вакуум, на тази неплодородна почва тя е израсла (по какъв начин – нямам представа) като радостен художник, щур индивидуалист, поет и революционер”.

Шеметният романс на Джон и Луиз става още по-безподобен, когато двамата се запознават и сближават с писателя и драматурга Юджийн О’Нийл, образувайки с него волна тройка. Всичките се наслаждават на живота в наета през май 1916-та вила в крайокеанския Провинстаун. Именно там местна театрална трупа изиграва първото представление на пиесата на бъдещия нобелист О’Нийл „Курс на Изток, към Кардиф”.

Джон и Луиз се женят през ноември 1916-та, макар че отношенията им винаги остават „отворени” и за други връзки. На следващата година и О’Нийл намира една от своите втори половинки – и траекториите им поемат в различни посоки.

Джон подкрепя президента Удро Уилсън за втори мандат, надявайки се той да изпълни обещанията си САЩ да не се замесват в бушуващата в Европа война. Журналистът-социалист е дълбоко възмутен и отвратен, когато Уилсън погазва дадената пред избирателите дума и през април 1917 г. Съединените щати все пак също влизат във войната. Тогава  Джон Рид обявява: „Това не е моята война, няма да имам нищо общо с нея”. Отправя и още послания: „Ние, социалистите, трябва да се надяваме, не – да вярваме! – че тези ужасни кръвопролития и страшни разрушения ще предизвикат глобални социални промени и ние още с една крачка ще се приближим към нашата мечта – Мира сред Хората. Това не е нашата война!”

Тази позиция на Джон Рид обаче не намира разбиране и подкрепа в американското общество. Започват да гледат на него като на отстъпник от патриотичния дълг. От кореспондентските и коментарните му услуги се отказват повечето от изданията, на които сътрудничи. За да има с какво да живеят с Луиз, му се налага да продаде своя вила край Бостън и да заложи часовника на баща си. След което през лятото на 1917-та двамата решават да заминат за Русия, за да видят на живо какво става там след свалилата монархията Февруарска революция от същата година.

Джон и Луиз пристигат в Петроград (Санкт-Петербург) през август (септември по нов стил), точно след потушаването на метежа на генерал Корнилов, опитал се да измести със своя диктатура временното правителство начело с Керенски и така да предотврати задаващата се болшевишка революция.

Позицията на болшевиките, които настояват за незабавно прекратяване на империалистическата война, е много присърце на Джон Рид. Но като професионален репортер той се опитва да отрази кипящата действителност в цялата ѝ сложност и да покаже всички гледни точки. Среща се с представители на различни политически сили. Това, че е американец, действа магически – и болшевиките, и монархистите, и есерите и представителите на всички останали партии и тенденции с готовност общуват с него.

Той описва всичко – обстановката е напрегната, има остър недостиг на хляб, уличните грабежи са обичайно явление.

На този фон болшевиките настояват Керенски да предаде властта на конгрес на Съветите, насрочен за октомври. Но Керенски вижда, че искат да го свалят и решава да затвори болшевишките вестници, да арестува болшевишките лидери и да изпрати обратно на фронта частите на ненадеждния, симпатизиращ на болшевиките Петроградски гарнизон. В отговор Военно-революционният комитет на Съветите, доминиран от болшевиките, подготвя завземането на Зимния дворец. Към 23 часа вечерта на 24 октомври (7 ноември) щурмът на двореца вече е факт. Джон и Луиз присъстват на историческото събитие. Той го описва така: „Осъществи се… Ленин и петроградските работници решиха – да има въстание. Петроградският съвет събори Временното правителство и постави конгреса на Съветите пред свършения факт на държавния преврат. Сега остава да отвоюват на своя страна цялата огромна Русия, а после и целия свят. Дали ще се отзове Русия, дали ще въстане? А светът, какво ще каже светът?  Ще откликнат ли народите на призива на Русия, ще се надигне ли световен червен прилив?”

Джон Рид е активен привърженик на новото революционно социалистическо правителство. Участва в работата на Народния комисариат по външните работи – превежда на английски указите и новините за действията на новите власти. Участва и в подготовката на пропагандни материали, хвърляни в немските окопи.

Към декември 1917-та личните финансови средства на Рид привършват. Налага му се да си намери платена работа. Наема го американецът Реймънд Робинс, представител на Червения кръст, който започва да издава вестник, отстояващ американските интереси. Още в първия брой, който сам подготвя за печат, Джон слага предупреждение точно под главата: „Този вестник е посветен на защитата на американския капитал”.

Джон Рид се запознава и сближава с много членове на новото правителство и болшевишката върхушка – включително с Лев Троцки и Владимир Ленин.

Когато решава да се прибере в САЩ, му се налага два месеца да чака входна виза. Във Вашингтон посрещат враждебно Октомврийската революция, а открито демонстрираното отношение към нея на американския журналист е точно обратното. Не може да се размине с клеймото на съмнителен и подривен елемент.

Джон обаче няма намерение да променя възгледите си. Напротив, въодушевен е, че вижда как те намират своята реализация. След завръщането си в САЩ обикаля страната с разкази за събитията в Русия, където се създава държава, ръководена от работници и селяни. Събира подписки за отмяна на икономическата блокада на Съветска Русия, за отказ от интервенция. Естествено, предизвиква така и разследване срещу себе си за „антиамериканска дейност”.

Книгата му „Десет дни, които разтърсиха света излиза през март 1919 г.  В предговора си пише: „Каквото и да си мислят някои за болшевизма, неоспоримо е, че Руската революция е едно от най-значимите събития в историята на човечеството, а издигането на болшевиките е явление от световна величина. Така, както историците се ровят и в най-дребните детайли за Парижката комуна, те ще искат да знаят и всичко, което е ставало в Петроград през ноември 1917-та, какъв е бил духът на народа тогава, какви са били, какво са говорили неговите вождове. Именно за това мислех, докато пишех тази книга.”

При следващите си издания книгата винаги включва и отзива на Ленин: „След като прочетох с най-грамаден интерес и неотслабващо внимание книгата на Джон Рид „Десет дни, които разтърсиха света”, аз от цялата си душа я препоръчвам на работниците от всички страни. Бих искал да видя тази книга, разпространена в милиони екземпляри и преведена на всички езици, тъй като тя предлага правдив и необикновено жив разказ за събитията, тъй важни за разбирането какво е пролетарска революция и какво е диктатура на пролетариата”.

Дори опонентите на Рид признават, че събитията в нея са описани пределно честно.

През лятото на 1919 г. Джон става един от съучредителите на Комунистическата партия на САЩ. През есента на същата година отново заминава за Москва, където го избират за член на Изпълнителния комитет на Третия интернационал, станал известен като Коминтерн. Събира материали и за следващи свои книги, една от които – „Червената Русия: Триумфът на болшевиките” – излиза в Лондон пак през 1919-та като първа част от замислен от Рид цял цикъл.

През юли-август 1020 г. Джон е делегат на втория конгрес на Коминтерна. Много пътува из Съветска Русия, продължава със събирането на материали и с писането. Известно време живее и пише в бившото имение на княз Гагарин в Кузнецово. По-късно, по съветско време, там е направен музей на Джон Рид, в който са събрани много свързани с журналиста документи, снимки и негови ръкописи. Но след перестройката сградата е прехвърлена на пансион и голяма част от архива е погубен.

Коминтернът възлага на Джон да участва в насрочения за 15 август в Баку Конгрес на угнетените народи на Изтока. На журналиста не му се пътува – той чака всеки момент през Швеция да пристигне жена му Луиз и иска да я посрещне. Но все пак поема коминтерновската си мисия. Пътят до Баку е тежък – пет дни с влак из разорената от гражданската война Русия, в която върлуват глад и тиф.

Връщането не е по-лесно. На 15 септември 1920-та той все пак се прибира в Москва, където го чака пристигналата междувременно Луиз. Той я води на срещи с Ленин, Троцки, Каменев, двамата обикалят галерии и балетни спектакли.

Но на 25 септември Джон вдига температура. Отначало смятат, че е грип и ще мине бързо. Скоро обаче се разбира, че е петнист тиф. Според легендата може да го хванал на една от гарите по пътя от Баку за Москва, когато се изкушил да хапне най-вероятно замърсена диня. Взимат го в болница, но лекарства няма заради икономическата блокада. Скоро започва да получава халюцинации, дясната половина на тялото му се парализира, губи говора си… Луиз Брайънт го държи за ръката, когато Джон Рид издъхва на 17 октомври 1920 г., пет дни преди да навърши 33 години…

Погребват го с големи почести, като герой на Коминтерна. Урната с праха му е вградена в Кремълската стена – специална чест, оказвана на малцина най-заслужили за революцията. Впрочем, погребенията в стената спират чак през перестройката, а по-късно урните, намиращи се там, са извадени и препогребани в зелената площ край самата стена. Джон  Рид е един от само тримата американци, които спят вечния си сън на това почетно място. Другите двама са С. Е. Рутенберг, основателят на Комунистическата партия в САЩ, и Бил Хейууд, член-основател и лидер на „Индустриалните работници на света“.

След смъртта на Джон паметта му е увековечена в СССР с наименуване на много улици с негово име из различни градове – Серпухов, Чехов, Астрахан и т.н. През 1987 г. СССР пуска специална юбилейна пощенска марка с лика му в чест на 100-годишнината от рождението му. Известният съвременен узбекски писател и драматург Джонрид Абдулаханов, роден още по съветско време, е получил личното си име в чест тъкмо на Джон Рид.

Най-прочутата в СССР драматизация по „Десет дни, които разтърсиха света” е едноименният спектакъл на нашумелия московски театър „На Таганка”, режисиран от Юрий Любимов, в който силни роли правят легендарни актьори като Владимир Висоцки и Валерий Золотухин.

През 1981 г. холивудската звезда Уорън Бийти снима филма „Червените”, в който разказва историята на Джон Рид, Луиз Брайънт и видяната от тях Октомврийска революция. Филмът, в който Бийти играе и главната роля, получава „Оскар” за най-добра режисура.

През 1982 и 1983 г. се появява и съветска двусерийна продукция за Джон Рид под общото заглавие „Червените камбани”, режисирана от Сергей Бондарчук. В главната роля е италианският актьор Франко Неро. Първата серия се казва „Въстаналото Мексико”, а втората – „Видях раждането на новия свят”.

 

Сподели в
 

Те са различни по съдба, националност, възраст, професионален път – но ги обединява едно: приели са нелеката участ на българите като своя мисия, отдали са най-добрите си години да им помагат в изстрадани, най-решаващи за бъдещото им времена.

30.11.2020/16:23

В памет на големия български публицист и символ на непримиримата гражданска съвест, станал жертва на "белия терор" през 1925-та именно заради честното си и остро журналистическо перо, публикуваме откъс от книгата на Велислава Дърева „Атентатът`25. Денят, в който се отвориха портите Адови”

20.11.2020/12:06

Навършиха се 100 години от смъртта на автора на „10 дни, които разтърсиха света” - легендарната хроника на обрата от 1917-та. А преди това журналистът от САЩ издава „Войната в Източна Европа” - резултат от обиколката му из балканските и източноевропейските страни през 1915-та. В София се среща с Йосиф Хербст, който му синтезира македонския стимулант на политическите решения у нас. Рид открива и откъде иде „подкупничеството” из нашите земи.

19.11.2020/19:35

Георги Атанасов няма нужда от никакво специално представяне – най-добре го представя дългогодишната му и изключително ползотворна журналистическа дейност, непрекъснатите му срещи чрез радио, телевизии, вестници с многохилядните почитатели на журналистическия му талант, които търсят мнението му по актуалните проблеми, които ги вълнуват. Верния и задълбочен анализ, силното българско слово…

16.11.2020/11:54

През десетилетията, в които бе хроникьор на ужасите на войната, големият британски журналист никога не се свенеше да търси отговорност от властимащите. Той си отиде на 30 октомври т.г. на 74-годишна възраст.

11.11.2020/20:10

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Те са различни по съдба, националност, възраст, професионален път – но ги обединява едно: приели са нелеката участ на българите като своя мисия, отдали са най-добрите си години да им помагат в изстрадани, най-решаващи за бъдещото им времена.

30.11.2020 /16:23 | Автор: Иван Василев | Източник: СБЖ

В памет на големия български публицист и символ на непримиримата гражданска съвест, станал жертва на "белия терор" през 1925-та именно заради честното си и остро журналистическо перо, публикуваме откъс от книгата на Велислава Дърева „Атентатът`25. Денят, в който се отвориха портите Адови”

20.11.2020 /12:06 | Автор: Велислава Дърева | Източник: СБЖ

Навършиха се 100 години от смъртта на автора на „10 дни, които разтърсиха света” - легендарната хроника на обрата от 1917-та. А преди това журналистът от САЩ издава „Войната в Източна Европа” - резултат от обиколката му из балканските и източноевропейските страни през 1915-та. В София се среща с Йосиф Хербст, който му синтезира македонския стимулант на политическите решения у нас. Рид открива и откъде иде „подкупничеството” из нашите земи.

19.11.2020 /19:35 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

Георги Атанасов няма нужда от никакво специално представяне – най-добре го представя дългогодишната му и изключително ползотворна журналистическа дейност, непрекъснатите му срещи чрез радио, телевизии, вестници с многохилядните почитатели на журналистическия му талант, които търсят мнението му по актуалните проблеми, които ги вълнуват. Верния и задълбочен анализ, силното българско слово…

16.11.2020 /11:54 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Има такова печатно издание у нас. Излиза вече век и половина. Едва ли неговите създатели са си представяли, че ще оцелее толкова дълго, през толкова различни епохи и събития. Още повече, че тогава, когато се появява, животът на българските вестници и списания в повечето случаи е бил твърде кратък.

30.11.2020 /16:51 | Автор: Боян Бойчев | Източник: Дума

Тази година сп. „Златорог“ отбелязва своя 100-годишен юбилей. По този повод на книжния пазар се появи специално издание на списанието, публикувано от издателството на НБУ.

29.11.2020 /14:57 | Автор: Елка Трайкова, Михаил Неделчев | Източник: Култура

 Акценти и позиции

Талантът и моралът на големия български публицист, „безследно изчезнал” заради острото си перо и гражданската си съвест при „белия терор” през 1925-та, вдъхновяват и мотивират и днес Съюза на българските журналисти. Девизът „Никому в угода, на никого напук” е девиз и на СБЖ.

20.11.2020 /11:29

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова гостува в предаването „Делници” на телевизия „Евроком” и отговори на въпроси на водещия Николай Колев по актуални теми от дейността и позициите на СБЖ.

18.11.2020 /21:35

По повод лансирания от правителството Проект за Закон за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията Управителният съвет на Съюза на българските журналисти изразява следното становище:

17.11.2020 /17:27

 Мнения

Предложените промени в Закона за радиото и телевизията (ЗРТ) приличат и са адекватни на политиката и практиката на управляващата коалиция у нас. Все едно здравният министър да проверява качеството на пътищата от джипката на премиера, а министърът на културата да дава указания за здравеопазването и промени в правилата за предпазване от коронавируса...

15.11.2020 /07:05 | Автор: Лозан Такев, член на УС на СБЖ | Източник: СБЖ

С предложените поправки ЗРТ заприличва отново на многократно кърпен и с петна асфалт от медийната мрежа.

14.11.2020 /11:08 | Автор: Проф. д-р Петко Тодоров | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 28 гости

Бързи връзки