Любомир Давидков

Да завърша това антрефиле ме предизвика утрешния ден. А го започнах още на 1-ви ноември: празникът на народните будители. И на българската журналистика.

Започнах го и от суета. Не един и двама познати и приятели ми казаха: „Хайде, напиши нещо за този ваш журналистически празник! Все пак, до 1989 г., когато в медиите излизаше материал, подписан от теб, хората коментираха…“

Все пак!?

И за пореден път гъделичкат самочувствието ми, като ме подсещат за „онова време", когато след публикуването на мои материали, документални филми, телевизионни и радиопредавания настъпваше леко смущение сред определени приятелски кръгове на партийни и административни величия.

А аз се сещам се сещам за онези от вас, които ми дадоха куража и ме дариха с късмета да обезпечават административно и финансово публицистичните ми хрумки. Които ми позволяваха през годините сам да избирам темите, по които да пиша. Като се започне с Илия Пехливанов и Георги Марковски, с Борис Балев и Ана Горанова, с Иван Ангелов и Никола Терзиев, с Панко Анчев и Асен Владимиров.

Някои отидоха без време в по-добрия свят.

Другите?! Не очаквате награда за цялостно творчество, нали?

Но ме подкрепяхте и защитавахте, защото вярвахте, че казвам само онази истина, която не е плод да емоции. И ми съдействахте за безжалостното издирване, показване и съпоставяне на основните за даден проблем факти.
Професията журналист ми даде възможност да работя и като строител, миньор, дървосекач и риболовец. И какво ли не още.

Да летя на реактивен самолет и да се спусна в най-дълбоката шахта в страната - Голям Палас Север.

Да пътувам из страната седем дни с Фидел Кастро

Да усетя какво е напрежението, когато гърмим бомбите на забоя.

Да интервюирам прокурори и съдии, талантливи артисти, музиканти, писатели и адвокати.

Да издам три книги с документални разкази след като:

Съжителствах няколко месеца с наркомани и алкохолици.

Бях възпитател в поправителни заведения за деца, нарушили закона.

Бях под прикритие в група за контрабанда на цигари и в разпределение на дефицитни стоки.

Защо днес някой не ми подскаже, кои позволиха професията на журналиста да бъде заробена от медийните преторианци на властта?

Как критерий за професионализъм станаха съчинителите на измислени истории, удобни за търговци и безродници?

Защо някой не ми обясни, каква е мярата за достойнство на онези, които приемат друг да избира темите, за които да пишат или говорят?

Защо някой не ми отговори, как се осмеляват да се наричат журналисти онези съчинители, които заменят фактите с вопли или възторзи от това, което се случва днес?

Без да търсят значението и мярата му за бъдещето на страната. Без да се тревожат, че днес се прави всичко, за да няма утре. Да няма нов ден за нашите деца. И внуци. А не за избраници!

Спокойно! Не съм объркан. Нито изпълнявам ария за величието на журналистиката от миналото. Защото и сега я забелязвам. Онази, истинската журналистика. Която е непослушна, палава, изследваща, търсеща истини и справедливост. Но само понякога се чува пресипналият и глас. Все по-рядко някой се интересува от нашето мнение.

Медийни мъдреци ни поучават: „Вие, които сте натрупали зад гърба си доста години в тази професия вече преминахте в запаса. Замълчете!“

Извинете, къде казахте, че сме? В запаса ли?

Е, аз още не се приемам като резерва в отбора. Професията ме научи да не се отказвам. И да не се връщам.

Многообразието на живият живот, който близо 30 години бях изследвал като журналист, ми даде мъдростта да не пропадна в ямата на самосъжалението или в хаоса на омраза в търсенето на възмездие, когато преди 20 години шайка варвари заграбиха изградената от семейството ми сграда. Разпродадоха я за стотици хиляди евро и се скриха.

Наученото от професията ми помогна вече 20 г. / ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ / да защитавам правата си. Чрез съдебната власт. А не с лично правосъдие.

Двадесет години и участие в повече от 40 дела / ЧЕТИРИДЕСЕТ ДЕЛА /. От които три лично срещу мен. Завършили с безапелационно оправдаване.

Тя ми даде куража, че и на 63 години мога да започна да уча като амбициозен студент и да добия необходимите ми правни познания. Защото бях разбрал, че без тях съм безпомощен.

А след това и да се опълча срещу метастазите на покварата и некомпетентността, които през тези години се разрастваха в съдебната система. И да спечеля три дела срещу тази система. Когато тя абдикира от задължението си да защитава обществената хармония.

След като съм стигнал до тук, май ми е рано да излизам в запас?

А вие, приятели?

Не търся отговор. Искаше ми се да напиша нещо като поздравление за онези журналисти, които все още са журналисти. Получи се друго.

Но утре е поредният 10-ти ноември.

Дали пък няма най-сетне да започне новият ден? С НАС! Нали?
 

Сподели в