Начало
 
 

Светлият анти-Covid триптих-2020 на Катя Владимирова

06.11.2020 /18:59 | Автор : Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Кориците на три от книгите на Катя Владимирова

Написаната през пролетната пандемична самоизолация „Игри за сам човек”, новото издание на „Никое небе не е последно”, поетичната „Докосване” - това е тройният дар за читателите през тази разтърсващата 2020-та от авторката, трупала журналистически опит в „Народна младеж”, „Свободен народ”, „Самурай”

Известната рецепта за житейските лимони и лимонадата важи и във времена на коронавирус. Докато някои шумно страдаха от наложената заради пандемията пролетна самоизолация, други се възползваха от внезапната поява на иначе все недостигащо време и написаха книги.

От вторите е и Катя Владимирова, някогашната ми вихрена колежка от в. „Народна младеж”, станала по-късно главен редактор на социалдемократическия в. „Свободен народ” и на изненадващия в. „Самурай” - за източни бойни изкуства...

През септември т. г. излезе от печат новата ѝ книга - „Игри за сам човек”, с уточняващото подзаглавие „Приказки за пораснали деца по време на Covid-19”. Да, именно - написана е по време на досадната самоизолация заради проклетия вирус.

Историите в книгата са слънчеви и звънки като самата Катя, както я помня от толкова много години. Има и философски въпроси, има и доза мистика, има и артистично непокорство към скуката на правилата. Всичко това - с неподправения, тръпчив и примамлив вкус на живия живот. Онзи, който само неумиращият журналистически рефлекс на автор, кален в професията ни, е способен да улови и предаде така истински.

Самата Катя също е навсякъде из тези страници. Все ми се мяркаше, докато ги отгръщах. Сякаш пак излита от дългия мраморен коридор на „Народна младеж” за поредния репортаж - забързана, с леки сандали, бяло лятно яке, голяма чанта през рамо, бронзов загар, буйни светли къдрици, ярко-сини очи, винаги широко отворени и за невидимото...

Онзи неин младежки устрем е успял да прелети през остриетата на годините все такъв заразяващ и увличащ. А неизбежно отнесените драскотини и рани запращат сега читателя към открития и просветления, избиващи между измамно леко нанизаните редове.

От корицата на „Игри за сам човек” гледа синьо око, обкръжено от назъбените краища на счупено огледало. Още един порязващ пробив към свободата? Рисковано надникване към другия възможен свят? Оглеждане навътре?...

Всеки ще открие нещо само свое в тази книга, защото е изтъкана от най-универсалното чувство - любовта към живота, винаги давала на човека силата да надвива вируси и злини всякакви...

Катя Владимирова обаче не спира дотук. В тази разтърсваща 2020-та година тя е избрала да зарежда вселенските батерии с увеличена доза жизнелюбие - и идва при нас с още една своя книга, с новото издание на „Никое небе не е последно”, дебютния ѝ сборник с разкази и новели от 1985-та. И тези сюжети се „изпиват” на един дъх, разливайки из сетивата ни енергии и предизвикателства за преброждане на тъмни времена като сегашното...

Третият тазгодишен подарък на Катя за читателите е поетичната ѝ книга „Докосване” - и така се оформя нейният светъл анти-Covid триптих, нейният алтернативен отговор на бруталната пандемия, през която все пак трябва да преминем, съхранени като хора. Словото на Катя е един много умел Вергилий в тази сложна мисия...

Признавам, не съм чела още „Докосване”. Затова пък открих удивителни предчувствия за днешните световни неволи в излязлата още през 2017 г. книга на Катя „Пясък в шепата ми” с хайку и други кратки форми. Като това например:

 

Милиарди планети,

звезди

и само една, заразена

с вируса на човека.

По невнимание.

 

Недейте „по невнимание” да пропускате книгите на Катя Владимирова. В тях има толкова пластове и измерения, колкото всеки отгърнал ги е готов да открие.

А вместо финал - ето един разказ от „Игри за сам човек”. Както самата Катя обяснява във встъпланието си, той е провокиран от веселата песен на съседите македонци „Корона, чао!”

„Те, македонците са весел народ, който ние обичаме, а те нас - не! И това е много от отдавна, и всички знаем защо...” - коментира Катя във Фейсбук, където също е публикувала този свой разказ още преди половин година. А ето, че днес сме в нова серия на безкрайната драма между София и Скопие...

Видяна през засмените сини очи на Катя обаче, тя може да придобива и ето такива игриви отблясъци...

 

Катя Владимирова

 

ПОЛИГЛОТИ

 

Баща ми обичаше югославяните, както се наричаха тогава съседите ни, не само заради песните им и вкусните им емоции на маса. Обичта на баща ми към тях си имаше предистория.

Когато служил войник, частта му била изпратена в Беломорието, в Кавала.Там, на брега на морето: „синьо, синьо, та синьо” (когато нещо е толкова несравнимо, е сравнино само със себе си - има и такива хора!), се влюбил в една нежна сръбкиня. И когато го карах да ми разкрива любовите от младите си години, той ми разказваше за нея по следния начин:

- Тя ми говореше на един такъв мек, вкусен, а бе - сладък език : „льюбав”, „волим те” - как да не се влюбиш в нея, в езика й, де - оправдаваше се баща ми, сякаш любовите преди брака можеха да бъдат също изневяра на майка ми, а той не искаше да ни оскърби по никакъв начин.

- Освен ,че беше красива и много пееше. Не говори , а пее...Ти я питаш

нещо, тя ти отвръща с песен - кръшна ,звънка и ти неусетно запяваш заедно с нея . И после - хайде в облаците! А тя все вика: Йо, йо,Дóбре ! (баща ми се казваше Добрин, но това Дóбре, той го приемаше като оценка за летенето им в облаците).

- Какви облаци? - питах нарочно аз.

- Всякакви облаци имаше тогава там - облаци от пясък, от сено, от пух и въздишки, от трева и думи - всичко ставаше на облаци когато бях с нея...

Въобще, баща ми обичаше и облаците, освен езиците и може би затова, когато чуеше „Я кажи ми, облаче ле бяло” в едни по-напреднали години, насълзяваше се, че и плачеше дори. Но не само за песента...

Разбира се, войнишките любови на баща ми не свършваха със сърбкинята, която беше от преди войната. В края на втората световна, той участвал, вече като мобилизиран в Първа българска армия, като радио свръзочник лично на генерал Стойчев (Ах, какъв генерал беше: напет, на бял кон, всички - пешаци, той - на кон .Като кадем му беше конят! Куршумите се разбягваха около него, като вода около носа на кораб. А аз тичам след него, с радиостанцията и така и мене ме пази този кон...Така че след жените, обичам конете, е и кучетата, разбира се, а тебе - най-много!)

И тогава минават през Унгария. Но истинският, войнишки живот на баща ми е друга история. Сега разказвам за войнишките любови, защото войните и страха от смъртта, са най-големият афродизак за мъжете. А и за жените.

Този път, унгарките бяха взели акъла на баща ми с техния загадъчен, шепнеш език: „серетем” и „егеш шегедре” и с още по-загадъчния начин да обичат особено стройните и красиви български войници, на които раздаваха скришом „чоколом” (целувки).

Ама да не си помислите, че от някакви други подбуди баща ми си падаше по чужденките - той просто беше подсъзнателен полиглот: егеш шегедре, което означава буквално ,до дъно!”, той разбираше не като наздраве, а като таен знак на унгарката, че го харесва как говори унгарски. И тя веднага започвала да му преподава как се казват частите на тялото: ръка, сърце... И взимала ръцете му, които той и без това не знаел какво да ги прави от толкова много красота и нови думи и ги слагала право на сърцето си, скрито под разцъфтялата й... рокля.

Баща ми беше евфемист, без да го знае, но не искаше да изпада в буквализъм пред мен, филоложката. Серетем ,чоколом - повтаряла унгарката и той повтарял с нея, докато научил и този също сладък език...

Но да се върнем на братята македонци. Вече женен и с две деца, баща ми отива на един мач в Скопие на неговия любим отбор, който трябвало да играе с „Цървена звезда”. И там се запознава с един македонец Никола Манев, който се оказа, че си е от български произход и поради това го били привиквали доста често в тяхната полиция, карали го да си сложи едно „-ски” след фамилното име, за да е по-сръбско, но той не само че отказвал категорично, но и напук често пътувал до София . Коле-то, както му казваше баща ми, беше и голям комбинатор за печелене на пари. Даже и така се запознават, като продава на баща ми билет за мача, защото предвидливо е бил купил преди повече от месец достатъчно билети за такива, които идват в последния момент. Е, на малко по-висока цена, но това нямаше никакво значение за баща ми и за Коле-то, които впоследствие станаха големи приятели.

И Коле-то започна да идва по няколко пъти в годината у нас на гости сам или с фамилията си - жена и син, които с времето ни станаха почти роднини. Коле-то, който иначе работеше като чиновник в някакво министерство, винаги носеше за продажба разни дефицитни в онова време за София стоки, като хубави обувки, дрехи, козметика. Продаваше ги и с печалбата отиваше по разни български санаториуми да се весели, когато беше сам (сигурно, защото и той беше напълно осъзнат полиглот и искаше и на него да му говорят на сладък български език). И самотните хубавици от санаториумите, известни с възбуждащите си минерални води, го учили, учили, но той все ненаучен идваше пак и пак в България.

Колето беше българофил (и българкофил) и това не се харесваше в Македония по онова време. Сърбите водеха яростна антибългарска пропаганда, но хора като Коле-то знаеха истината за историята ни и с македонски инат отстояваше българския си произход... Но това антибългарско настроение заварих и аз, когато отидох на гости на приятелите ни в Скопие.

Бях завършила гимназия с изучаване на френски език (това има значение по-нататък за разказа) и ето ме в Скопие, за който град бях чувала само разкази от баща ми. Синът на Коле-то, Мите-то, се беше върнал скоро от Англия - тогава югославяните имаха свободен режим за пътуване на запад и гледаха на българите високомерно от висотата на привилегиите си , но не и тези наши приятели. В Англия беше изучавал езика - и той имаше наследствена обремененост по отношение на езиците. И преди моето идване беше изпратил една англичанка, която им била дълго време на гости.

Мите-то беше художник и имаше много приятели, с които искаше да ме запознае - ние с него се чувствахме като братовчеди от годините гостуване в София. Имаше си и приятелка Гордана, за която в последствие се ожени , но тогава все още бяха гаджета. И именно с тях двамата измислихме да се представя в началото за французойка пред неговите приятели, които недолюбваха българите.

Френският език не ми беше проблем и скоро неговите приятели бая хлътнаха по мене (а това беше и част от плана ни). Надпреварваха се да ми показват забележителностите около Скопие със скъпите си западни коли - всички те бяха деца на замогнали се родители - кой от гурбет по Европа, кой от личен бизнес в либералната към частната практика по това време Югославия.

Като използвах тяхното предразположение към мене, във всички тези наши срещи по скъпи ресторанти, барове и луксозни магазини, каквито имаше тогава в Скопие, аз им разказвах как се връщам от една екскурзия в България и на френски им говорех суперлативи за тази страна... Те ме гледаха недоверчиво и даже малко разочаровани се опитваха да прехвърлят разговора на друга тема, но преди това добре се заканваха на българите, като псуваха на македонски, като мислеха,че не ги разбирам.

Така дни наред аз им печелех доверието с различни разкази за Франция, но винаги успявах да вмъкна и нещо за България, по един или друг повод, въпреки че те всеки път си псуваха. (Най-голямата енциклопедия в света по ругатни и псувни е написана и издадена на сърбо-хървстски, как да не псуват?).

Затова им казвах , че когато съм чела във френски източници историята на Македония преди да дойда в Скопие на гости, съм разбрала, че те винаги са били част от българската държава, както сега са част от Югославия... Леле, леле какво следваше!... Но това беше само мимоходом вмъквано в различни наши разговори за модните рок-групи от Франция, Англия и света, от които всички млади хора се интересувахме по онова време. И между песните от „Бийтълс”, „Ролинг Стоунс”, Адриано Челентано, Жо Дасен, които харесвахме тогава, те се влюбваха в мене, но аз играех по плана ни. До деня на моето заминаване ние не стигнахме дори до... чоколом.

Но планът който бяхме замислили с Мите-то и неговата приятелка успя да се реализира: влюбване на всички негови приятели в мене! Това, разбира се, ми харесваше и ме вдъхновяваше за финалната вечер. А тя съвпадна с рождения ден на Мите-то. Цяла вечер пак говорихме за какво ли не по света. Неговите приятели тайно с очи и с ръце ми показваха, че вече сме много близо до излитането, но аз ги охлаждах, после пак разгорещавах и не спирах един по един да ги окуражавам, докато виното и песните ни вдигнаха високо, високо...

Тогава, с Гордана донесохме тортата, загасихме лампите, за да светнат свещите и когато Митко ги духна, аз и Гордана запяхме „Хубава си моя горо” на български. Бавно и на два гласа ние изпяхме цялата песен и гледахме как лицата на приятелите на Мите-то се изопват и замръзват. През цялото ми гостуване аз успях на всеки един от тях да внуша, че ще дойдат във Франция и ще ми гостуват дълго и напоително. И те вече живееха с фантазиите си за мен.

А сега те идваха на себе си и докато слушаха песента на чист и сладък български език, разбираха, че падат от високо. Станаха и мълчаливо-яростни си излязоха. Завинаги!

Българската ми чест беше отмъстена. Но наследственият полиглот в мене тъгуваше - нямаше серетем, нямаше льюбав, нямаше облаци... А можеше! О, колко можеше...

 

Сподели в
 

На 19 май от 17.30 ч. в Централния военен клуб, зала 1, ще се съберат военни журналисти, учили навремето в Лвов, както и много други колеги, работили с тях през годините из различни редакции. Ще бъде представена книгата на Цвятко Дончев „Във времето. Български офицери-лвовци разказват”.

13.05.2022/15:26

За 80-годишнината си големият спортен журналист получи „Златно перо” на СБЖ и подари на своите приятели и герои спортисти, на зрителите, на читателите, на историята второто допълнено и преработено издание на внушителния том „Българската спортна слава”, написан от него в съавторство с Асен Минчев.

10.05.2022/16:53

Президентът Румен Радев поднесе венец пред Паметника на Незнайния воин в памет на падналите в битките срещу хитлерофашизма, „с живота си допринесли за Обединена Европа, в която живеем днес”. Опит за провокация срещу митинга пред Паметника на Съветската армия не успя да му попречи. Вечерта имаше контра-шествие „срещу рашизма”, което вя украински знамена и скандира цинизми пред руското посолство.

09.05.2022/21:17

Експозицията на покосената миналата година от Ковид-19 известна фотографка бе открита с развълнувани думи за нея от председателката на СБЖ Снежана Тодорова, главната редакторка на вестник „Ереван” Вартануш Топакбашян и председателя на Българска фотографска академия Юрий Трейман.

06.05.2022/09:22

Тържеството ще бъде навръх 80-ия рожден ден на известния спортен журналист – на 9 май от 12.00 ч., в Клуб „Журналист” на СБЖ.

04.05.2022/09:03

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Протести избухнаха в Сантяго, след като на 12 май почина Франсиска Сандовал, работила за известна алтернативна телевизия. Тя бе простреляна в лицето, докато отразяваше избухнали безредици след Първомайската демонстрация в чилийската столица. Ранени бяха още двама журналисти от същата медия. Подозренията са, че стрелялият е дребен мафиот, свързан с карабинерите – репресивна структура, която новият президент Габриел Борич така и не реформира.

15.05.2022 /12:00 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

Известният британски журналист и познавач на Близкия изток Джонатан Кук анализира в Middle East Eye убийството на палестинската журналистка Ширин Абу Акле и привежда още случаи на разправа на Израел с журналисти.

15.05.2022 /10:57 | Източник: middleeasteye.net/baricada.org

„Защо лаят краставите магарета“ е новата книга на журналиста и публицист Калин Тодоров. След като поредицата му „Зад завесата на соца“, „Зад завесата на прехода“, „Зад завесата на демокрацията“, „Зад завесата. Големия брат“ и накрая „Завесата падна“ вдигнаха голям шум и предизвикаха читателския интерес, те дълго време оглавяваха и класациите за най-продавани и най-известни книги.

28.04.2022 /07:48 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Времето лети, и това го доказва и четвъртвековния юбилей на едно от най-гледаните предавания на телевизията майка „Животът е вкусен“, чийто водещ е вечно усмихнатият и пълен с енергия Ути Бъчваров. Да не повярва човек, че като едно щракване с пръсти се навъртяха тези 25 лета, които доказват, че и днес зрителите обичат и гледат това първо кулинарно предаване в телевизионния български ефир.

25.04.2022 /23:19 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Изданието тръгва като "ежедневен работнически вестник" на 5 май 1912 г.

05.05.2022 /16:17 | Източник: СБЖ

В новия том VII на „Известия на бургаския музей“ е публикувано изследването на журналистката Диана Славчева „Бургаската преса в годините от Освобождението до 1944 г.“

18.01.2022 /13:10 | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

СБЖ изразява възмущение и осъжда бруталните убийства на четири журналистки в рмките на четири дни в три различни страни. Съболезнования и солидарност за близките и колегите на убитите Йесения Мойинедо, Шейла Хоана Гарсия, Ширин Абу Акле, Франсиска Сандовал, както и на всички журналисти, станали жертви на жестоки разправи където и да е по света. Посегателството срещу всеки един колега е посегателство срещу всеки от нас.

15.05.2022 /12:40

Какви размисли буди новият доклад на „Репортери без граници” с внезапното скачане на България с 21 позиции нагоре по медийна свобода и докъде стигнахме след миналогодишната декларация „Виндхук+30”?

03.05.2022 /16:03

Нека и на този 1 май отново да надигнем глас в защита на труда и на правата на журналистите, на всички трудови хора. Нашата обща солидарност е двигател на демокрацията и напредъка, които обаче са невъзможни без мир. Да обединим усилията си, за да върнем диалога и отстояването на мира като висша ценност и в нашето общество, и в света.

01.05.2022 /09:30

 Мнения

Размисли по повод два телевизионни концерта в празничните дни.

26.04.2022 /15:08 | Автор: Лозан Такев | Източник: СБЖ

Министерството на културата отказа да подпомогне с 2000 лв. издаването на сборник с лирика на поета, написал „Една българска роза”, по повод неговата 95-годишнина, защото там не са чували за него.

19.04.2022 /20:09 | Автор: Лозан Такев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 28 гости

Бързи връзки