Начало
 
 

Журналисти през 872-тe дни блокада: Трябва да помним!

26.01.2020 /15:44 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


В дните на блокадата на Питер журналистите не спират своята работа. те дори сами разпространяват вестниците си сред жителите на града

872 дни - една цифра, пълна не само с героизъм, но и с много страдания, мъка и жажда за живот. Толкова дни жителите на Ленинград го защитават от фашистките окупатори и са били готови на всичко, за да не стъпи никога хитлеристки ботуш в града на Нева. От 8 септември 1941 г. до 27 януари 1944 г. продължава блокадата на града. 76 години след като се слага край на ада, не е забравен и подвигът на журналистите в Северната Палмира

В цял свят са известни думите на голямата поетеса Олга Бергхолц, издълбани на внушителния мемориал на Пискарьовското гробище:

„Благородните им имена тук не можем да изброим,
тъй като са много под вечната охрана на гранита,
но знай ти, който разглеждаш камъните,
никой не е забравен и нищо не е забравено“

Безкрайни са списъците на починалите от глад и студ и от непрекъснатия вражески обстрел. Човешкият разум трудно може да приеме преживяното.

Владимир Путин посочи в Йерусалим по време на откриването на монумента „Свещ на паметта“ един малко известен факт, който накара всички да изтръпнат и да се преклонят пред жителите на блокадния Ленинград. Същите тези хора, лишени от хляб, вода, ток и топлина, продължили да се трудят за победата, да се занимават с наука и изкуство, да правят журналистика и са дали за нуждите не фронта 144 тона кръв! Умиращи от глад! Дори само над този факт трябва да се замислят ония, които с лека ръка се опитват да зачертаят подвига им. Историята е тази, която ще съди и каже къде е истината…

Ще си позволя да цитирам откъс от книгата на блокадницата Елена Скрябина „Години на скитане. Из дневника на една ленинградчанка“: „Смъртта владееше града. Хора умират и умират. Днес, когато минавах по улицата, пред мен вървеше човек. Той едва местеше краката си. Изпреварвайки го, неволно погледът ми се спря на неговото страховито посиняло лице. Помислих, че вероятно скоро ще умре. Наистина можеше да се каже, че върху лицето на този човек лежеше печатът на смъртта. След няколко крачки се обърнах и спрях, следях го. Той се отпусна на бордюра, завъртя очи и започна бавно да пълзи. Когато се доближих до него, беше вече мъртъв. От глад хората толкова бяха слаби, че не се съпротивляваха на смъртта. Умираха така, все едно, че заспиваха. А обкръжаващите ги полумъртви хора не им обръщаха никакво внимание. Смъртта се превърна в явление, което наблюдавахме на всяка крачка. Свикнахме с нея и се появи пълно равнодушие, защото ако не днес, то вероятно утре такава участ чака всеки от нас. Когато на сутринта излизаш от дома си, първото на което се натъкваш, са труповете, лежащи на двора или на улицата. Те дълго лежат там, защото няма кой да ги прибере.“

И как може като прочетеш такива редове, да останеш равнодушен?

И въпреки, че близо три години хората от града на Нева са живели в Ада, те не са спирали да работят, да обичат, да посещават концерти, а за цялата тази преизподня журналистите са разказвали в изданията, където са се трудели, за да може страната и светът да разберат за безпримерния подвиг на питерци.           

През дните на блокадата ленинградци са научавали новините от вестниците „Ленинградска правда“, „Смяна“, „На стража на родината“, списанията „Ленинград“, „Звезда“, „Бележник на агитатора“ „Пропаганда и агитация“. В годините на войната и блокадата са се печатали такива издания, като „За Родината!“, „Удар по врага“, „Напред“, „Фронтова истина“, а  заводски многотиражки, като „Ижорец“ или „Балтиец“ са имали огромни тиражи. На вестникарските будки дори е можело да се намери и детското списание „Огън“.

Покрай вестниците и списанията в блокадния Ленинград са били отпечатани и 35 милиона листовки и плакати и по въздушен мост от Голямата земя са доставяни в града както най-важните заповеди, така и централните издания.

По време на войната „Ленинградска правда“ само веднъж не е  успяла да отпечата целия си тираж. На 25 януари 1942 г. броят вече е бил готов, но през целия ден в града няма ток. Между другото, този вестник е основната печатна медия на Ленинград. Тиражът му надхвърля 200 хиляди екземпляра и по важност се равнява на производството на боеприпаси и печенето на хляб. Истински герои са кореспондентите от военния отдел на вестника Марк Ланской, Михаил Михальов, А. Рискин, Олга Смирнова и другите техни колеги.

За това, колко са важни вестниците в блокирания град, още по време на войната пише в „Правда“ поетът Николай Тихонов: „Никога няма да забравя как в окопите на Нева, на батареите в Пулково, сред разузнавачите, по летищата, в блиндажите и землянките войниците и командирите четяха своя боен вестник. Чакаха го, как търсеха в него описанието на подвизите, новото в овладяването на всички видове оръжия, статиите за своите старши началници, отговорите на писмата, песните и стиховете, как жадно ги четяха в прекъсванията между боевете.“

Звучи малко патетично, ще кажете, но пък за сметка на това носещо надеждата да разбереш нещо повече за своя роден град, за хората, които нечовешката блокада превърна в герои и ангели. Стотици журналисти,

отхвърляйки клишетата, са писали с жив език

с желание са разказвали за подвига на „малкия човек“ , за този или онзи обикновен жител на Ленинград. Може да се каже, че в най-тежките дни обемът на градската преса е намален до две страници, но тиражите не. Читателите редовно получават „Ленинградска правда“ и „Смяна“, на позициите си бойците на ленинградския фронт четат „На стража на Родината“, а по въздушния мост от Голямата земя редовно самолети доставят за питерци „Комсомолска правда“, „Правда“ и „Известия“.

На страниците на най-тиражния вестник „Комсомолска правда“ всеки месец публикуват репортажи и писма от града на Нева, в които ленинградци разказват за своя живот в ада и условията в превърналият се във фронт град. Наред с печатните издания не замлъква и Ленинградското радио.

От септември 1941 г. то започва да излъчва в целия Съветски съюз

През октомври радиожурналистите стартират „Червеноармейски вестник в ефира“, който два пъти седмично разказва за бойните действия на Ленинградския фронт. А през юли 1942 г. в ефира тръгват предавания за партизаните и населението в окупираните от хитлеристите райони на страната.

Директни репортажи се правят редовно от предната фронтова линия , от окопите, от борда на крайцера, сражаващ се с вражеската далекобойна батарея, от борда на подводница, от зенитна батарея - и всичко това през дните на блокада се превръща в обичайно редовно събитие за фронтовите репортери Лазар Маграчов, М.Блумберг и М.Фролов.

След войната Лазар Миграчов си спомня за една изключително уникална история. Оказва се, че в най-гладния месец от блокадата – декември 1941 г., в едно от студиата на Радиокомитета се организира богат банкет. Огромната маса е отрупана с изключително много лакомства и деликатеси, от скъпи колбаси и сирена, нарязан бял хляб, захарници и плата със сладки и бонбони.

„При вида на това изобилие ми спря дъхът – си спомня Миграчов. – В този ден хлебарницата, в която пазарувах с купони за своето семейство, със закъснение докараха хляба и не бях слагал в устата си троха. А тук такова “зрелище за боговете“. За какво беше необходимо да се организира този пир, когато голямата част от ленинградците получаваха за денонощие 125 гр. хляб?! Оказа се, че наскоро в един от участъците на Ленинградския фронт бяха пленили няколко фашистки офицери и политическото управление решило да разговаря с тях „в непринудена обстановка“, за да получат ценни сведения от важно политическо значение. Разговорът с двамата офицери се записваше със скрит под масата микрофон. Фашистите бяха поразени, като видяха отрупаната с лакомства маса и си признаха: „Вие така богато ни гощавате, а ни казваха,че в Петербург умират от глад, че хората дори посягат на умрелите.“ След като интервюто с пленниците приключи, ястията бяха внимателно претеглени, описани и опаковани, след което бяха изпратени във фронтовата болница, където лежаха тежко ранените.“

А ето какво е предал като репортаж за московското радио военният журналист Василий Ардаматски от блокадния Ленинград: „Снаряд улучи препълнен вагон на трамвай. На своето работно място загина кондукторката Татяна Коншина. В главата беше ранена 4-годишното момиченце Женечка Бат. С линейката пристигнах в болницата където водят ранените по време на бомбардировки и обстрел на града. Стаите бяха препълнени с жени и деца. Току що почина и 15-годишната ученичка Верочка Куликова. В канцеларията на болницата пазят писмо до фронта на тежко ранено момче: „Скъпи бойци и командири от Червената армия. Аз съм Галишов Валя, ученик от 79-то училище, 3 клас. Баща ми е на фронта. Пътувах от училище с трамвая № 12. В това време ни удари снаряд и всички паднахме на пода, почувствах нещо горещо в десния си крак и видях кръв.Заведоха ме в болницата. Татко и бойци! Отмъстете на фашистите за мен и за другите деца, които тук се мъчат с мен и ще останат сакати.“

Думи, които трогват и се помнят. А е само един от многото всекидневни репортажи на Василий Ардаматски, който през всичките блокадни дни не е могъл да свикне с ада, който го заобикаля.

Ще споделя още един драматичен епизод за това как се е правила журналистика по време на блокадата в Северната Палмира. Линотиперите, набирачите на текстове, също имат своето място във вестникарската епопея. Майсторът Бартемиев е написал с последните си сили до своя колега „Отивам да умра“. И едва се добира до дома си. Там той облича предварително приготвената чиста риза и ляга да чака смъртта. Но не идва тя, а неговите колеги от печатницата, които като него са подпухнали от глад и едва се движат. Съобщили му, че неговият колега не се е явил на работа и няма да дойде и той трябва да отиде да налее страницата, защото вестникът няма да излезе. Колегите му помагат да се облече и го завеждат в печатницата. Бартениев приготвя макетите и когато се раздава шумът на печатните машини и се завърта вестникът, той пада и умира.

Въпреки всичките трудности в този толкова отговорен исторически период ленинградската журналистика е не само летописец на събитията, а и пълноправен участник в борбата срещу врага. Журналистите бързо пренастройват перата си на военна вълнá.  

Своите репортажи и статии от притиснатия в блокадния пръстен през всичките тежки и трагични дни пишат Александър Фадеев, Н. Тихонов, А. Прокофиев, В. Саянова и още много предани на града на Нева писатели и журналисти.

Но не бих могла да пропусна и да разкажа за едно друго голямо перо, с което имах късмета да се срещна и разговарям. Писателят Даниил Гранин. Много съм писала за неговото участие в живота на блокадния Питер, за книгата, която написа заедно с журналиста Алес Адамович - „Блокадна книга“. И в тези дни на 76-годишнината от края на Ленинградската блокада ми се ще да припомня неговата реч от 27 януари (деня на края на блокадата) 2014 г. в „Часа на паметта” пред депутатите в Бундестага.

Разказът на Даниил Гранин разтърси немските депутати

с разказаното за онези трагични и пълни с жестокост и героизъм дни, които той е преживял от началото до края на обсадата.

„Градът беше обкръжен от немските войски и на 17 септември 1941 г. отбраната на Ленинград рухна – започва своя разказа Гранин. – Блокадата започна внезапно и не бяхме готови за нея, нямаше запаси и продоволствие. Изведнъж въведоха купони, като отпускаха хляб по половин килограм на работещите и по 300 гр. на служащите. От 1 октомври – 400 гр., а от 20 ноември катастрофално намалиха дажбата – 250 гр. на работещите, 125 гр. на служащите и по толкова на децата – тънко парченце хляб, като половината беше от целулоза, а останалото - с примеси… По-късно едно след друго престанаха да работят водопроводът, канализацията, транспортът, трамваите, спряха тока и отоплението. Линията на фронта плътно се приближаваше към града…

Приближаваше зимата, люта и с температури минус 30-35 градуса. Огромният град беше лишен от всякакви жизнени запаси. Всеки ден безпощадно бомбите се изсипваха над него, а през деня го обстрелваха със снаряди. Горяха домове, а нямаше с какво да гасим пожарите, които по няколко денонощия бушуваха…

…..

А Хитлер повтаряше, че не трябва да се влиза в града, за да няма огромни загуби при улични боеве. Беше сигурен, че при такава храна и условия хората няма да издържат и ще се предадат. Ако гладът не ги застави, то още по-добре – населението ще измре и няма да се наложи да бъде изхранвано…

….

Маршал Жуков сочи цифрите – 1 милион и 200 хиляди души умират от гладна смърт. Смъртта унищожаваше тихо, безмълвно, ден след ден, месец след месец – през всичките тези 900 дни. Как да се скриеш от глада? Той настигаше всички сред стените на домовете, на работа, в жилищата сред празните тенджери, тигани и бюфети. Всичко се използваше за ядене – изтъргваха лепилото от тапетите, варяха кожени колани. Ядяха се котки и кучета, дори в един момент посегнаха и на мъртвите.

35 години след войната

с писателя Адамович написахме „Блокадна книга”,

където събрахме разказите на оцелели в блокадата. Там имаше ужасяващи примери. Като този: Умира тригодишно дете и майката слага трупчето му между прозорците, като всеки ден реже по парче от него, за да храни другата си дъщеря. Спасила я. Разговарях с тази майка и нейната дъщеря, която не знаеше подробностите. А майката знаеше това и не си е позволила да умре или да полудее, само и единствено в името да спаси дъщеричката си. И я спасила.

Ето в какво се е превърнал животът на блокадниците. Омразата е затъпяващо чувство. В него няма бъдеще. Трябва да умееш да прощаваш, но трябва и да умееш и да помниш!

На улиците и във входовете лежаха трупове, завити в чаршафи, силите не стигаха да ги погребат. Изнасяха ги на стълбищата или на шейни ги возеха до гробището, но и там не ги погребваха, а просто ги оставяха.

….

И въпреки това хората не озверяваха, а си помагаха. Виждаш паднал на улицата човек, минаващият край него го изправя и с последни сили ще го заведе до пункта с топла вода, за да се подсили. Спомням си как веднъж ми донесоха дневник на момчето Юра – на 14 години. Живеел с майка си и сестра си. Порази ме написаното, защото това беше история за съвестта на това момче. В пунктовете за хляб точно до грам теглели порцията хляб, който се полагал. За него трябвало се отрежат допълнително, за да може да го нагодят точно 250-300 грама. Задължението на Юра в семейството било да стои на огромната опашка, за да занесе вкъщи парчето хляб. В дневника си той признава какво мъчение било за него по пътя до дома да не се изкуши и да си отчупи малко късче, но не си позволил за това да разберат нито майка му, нито сестричката.”

И така, повече от час, подпиращият се на бастуна си 95-годишен писател разказва ужасяващи епизоди от Ленинградската блокада, от онези 872 дни, които и до днес карат много хора да плачат или да настръхват от ужас и недоумение, че това се е случило през ХХ век. Речта на Даниил Гранин е безпощадна. Той не говори, както мнозина в Бундестага са очаквали, за историческото помирение между немци и руснаци, за уроците от миналото и преодоляването на тоталитарното наследство в Германия и Русия. Той разказва за блокадата на града на Нева, говорейки на притихналите депутати за чудовищните и пълни с жестокост и смърт дни на жителите на Ленинград, останали без всичко за нормален живот, но не превърнали се в зверове. „Войниците са длъжни да воюват с войници, а войната е чисто войнишко дело – казва на немските депутати мъдрецът Гранин. – А в Ленинград беше изпратен гладът, който воюваше вместо войниците. Дълго време не можех да простя на немците тяхното очакване на капитулацията, очакването на гибелта на града.”

След приключването на неговата прочувствена реч Бундестагът сякаш  беше притихнал, а политиците стояха като замръзнали.

А самият писател, след като се прибира в Русия, споделя, че в Германия открил много нови приятели.   

Чрез този спомен за случилото се през 2014 г. на 27 януари, реших да припомня в тази година на отбелязване на 76-годишнината от падането на блокадата в града на Нева, защото само преди дни в Йерусалим евреи и руснаци откриха монумента, посветен на тази драматична годишнина „Свещ на паметта“, което ясно и категорично казва, че онези трагични дни не бива да се забравят.

И ще ми позволите отново да припомня думи на Даниил Гранин:                

„Съвестта ни е като малко представяне пред Бога. Омразата няма бъдеще! Да простим и да помним!“

Снимки от Санктпетербургския военен архив

 

Сподели в
 

Преди дни, и в навечерието на 3 март, в Дома на киното се състоя премиерната прожекция на документалната лента Breaking news на режисьора Асен Владимиров. В него авторът разказва как пресата на ХІХ век отразява Руско-турската война 1877-1878 година. Това е може би най-отразяваното събитие за онова време. Едни от най-известните военни кореспонденти и художници от цял свят отразяват двете страни на сражаващите се.

27.02.2020/15:48

„Преди ни плащаше испанското разузнаване, сега ни плащат руснаците. Кой дава повече?” Така Луис Маури, заместник-главният редактор на базирания в Каталуня испански вестник, се подигра на пропремиерските твърдения на БНТ и други издания у нас за „руска следа” в разследванията за „къщата в Барселона”. В коментара си, озаглавен „Повей от България”, той припомня, че вестникът му е бил обвиняван през 2017 г. и за „американска връзка”

23.02.2020/20:18

На 22 февруари юбилей празнува „Златният глас” на БНР, оставилата дълбока „Следа в ефира” водеща на предаването-явление „Разговор с вас” Божана Димитрова. За нея журналистиката продължава да е кауза, а „журналистите трябва да са най-близо и на страната на хората, да огласяват, да подкрепят справедливото недоволство, все с надеждата за още един работещ коректив.”

21.02.2020/09:10

С Ани Заркова отдавна се бяхме договорили да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо изскачаше и все отлагахме във времето. Но ето че сега, когато и нас българите ни застигна едно от трите жестоки китайски проклятия (няма риск от коронавирус при цитирането му): "Дано живееш в интересни времена", Ани даде интервю за сайта ни, в което през личните й преживявания бистрим ситуацията в нашия занаят.

15.02.2020/17:25

Н.Пр. почетният консул на Хашемитското кралство Йордания д-р Хасан Бармауи гостува на Съюза на българските журналисти. Темата на срещата беше сътрудничеството между България и Йордания. И, разбира се, не на последно място 20-годишнината на сътрудничеството между съюзите на българските и йорданските журналисти.

13.02.2020/15:34

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Преди дни, и в навечерието на 3 март, в Дома на киното се състоя премиерната прожекция на документалната лента Breaking news на режисьора Асен Владимиров. В него авторът разказва как пресата на ХІХ век отразява Руско-турската война 1877-1878 година. Това е може би най-отразяваното събитие за онова време. Едни от най-известните военни кореспонденти и художници от цял свят отразяват двете страни на сражаващите се.

27.02.2020 /15:48 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

„Преди ни плащаше испанското разузнаване, сега ни плащат руснаците. Кой дава повече?” Така Луис Маури, заместник-главният редактор на базирания в Каталуня испански вестник, се подигра на пропремиерските твърдения на БНТ и други издания у нас за „руска следа” в разследванията за „къщата в Барселона”. В коментара си, озаглавен „Повей от България”, той припомня, че вестникът му е бил обвиняван през 2017 г. и за „американска връзка”

23.02.2020 /20:18 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: Барикада

На 22 февруари юбилей празнува „Златният глас” на БНР, оставилата дълбока „Следа в ефира” водеща на предаването-явление „Разговор с вас” Божана Димитрова. За нея журналистиката продължава да е кауза, а „журналистите трябва да са най-близо и на страната на хората, да огласяват, да подкрепят справедливото недоволство, все с надеждата за още един работещ коректив.”

21.02.2020 /09:10 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

С Ани Заркова отдавна се бяхме договорили да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо изскачаше и все отлагахме във времето. Но ето че сега, когато и нас българите ни застигна едно от трите жестоки китайски проклятия (няма риск от коронавирус при цитирането му): "Дано живееш в интересни времена", Ани даде интервю за сайта ни, в което през личните й преживявания бистрим ситуацията в нашия занаят.

15.02.2020 /17:25 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Бай Ванко имаше кабинет в една стара тоталитарна сграда в центъра на града. Беше приватизирал по необходимост радиото, в което е работил цял живот. Той е вероятно единственият човек у нас, създал частно кабелно радио.

16.02.2020 /14:57 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

Регионалната библиотека „Христо Смирненски” в Хасково уреди изложбата „Любов към труда, любов към истината, любов към народа”, посветена на живота и делото на видния учен, химик и хуманист проф. д-р Асен Златаров.

12.02.2020 /15:45 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

По повод хаоса с разпространението на пресата, настъпващ след фалита на отгледания с държавна благословия монополист в продажбите, председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова заяви пред сайта на СБЖ следното:

26.02.2020 /08:02

В речта си в памет на Апостола на свободата Васил Левски президентът Румен Радев призова „да изправим глави” и да не забравяме, че „всичко зависи от нашите задружни усилия“, „че времето нас обръща, но и ние него обръщаме”. Преди официалната церемония държавният глава поведе гражданско шествие от президентството до паметника на най-тачения български герой.

19.02.2020 /22:27

Бойкот за унижаващи журналистите властници, оставка на СЕМ, сформиране на нов регулатор с гражданска квота, избиране на журналистически омбудсман, спасяване на обществените медии от частни интереси, връщане на познанието в журналистиката, сплотяване и солидаризиране на колегията - тези и още много други предложения и мнения бяха изказани от авторитетни журналисти и медийни експерти на организираната от СБЖ обществена дискусия за свободата на словото и медийната среда

17.02.2020 /21:30

 Мнения

Постоянните подигравки, цинизми, заплахи на властта към журналистите са срам за България. И той е причинен от хора, които имат дори правни задължения да допринасят за позитивния имидж на държавата, за утвърждаване на европейските демократични ценности и традиции. Можем ли да приемем такива хора за елит?

18.02.2020 /06:30 | Автор: Георги Калагларски | Източник: СБЖ

Голям кипеж из фейсбуците на гилдията бълбука тия дни, защото мисир-председателят бил определил отразяващите делата му журналистки по свой образ и подобие - „мисирки”. Ако ги беше нарекъл „умиращи лебеди”, пак ли щеше да бумти същият плам? Уви, около власта танцува обслужваща журналистика, угажда й, позволява й да издевателства над всички граждани без дума напряко да каже - и това убива и професията ни, и обществото ни. А атаката по СБЖ точно в този момент не оставя впечатление за нищо друго, освен за поредна поръчка.

07.02.2020 /16:09 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 26 гости

Бързи връзки