Начало
 
 

Имало едно време в София и кино „Журналист”

23.12.2019 /17:20 | Автор : Иван Тодоров | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Едноименният с киното пл. "Журналист" – салонът бил на 50-ина метра на юг...

Неотдавна излезе от печат книгата на издателство „Иврай” – „Софийска импресия”. Пълна с какви ли не любопитни истории за миналото на града отпреди 9 септември 1944-та до днес.

За спорт става дума, за музика, за строителство, за бита, за нравите на старите софиянци, за журналстика, за изчезнали  вече професии...

 

Неин автор е Божидар Н. Крапчев.

 

Този достолепен мъж е прехвърлил 80-те и е родственик на Данаил Крапчев – собственика на митичния всекидневник „Зора”, чиято редакция и печатница се помещавали на улица „11 август” № 18.

Сградата съществуваше допреди 2 години и там бяха набирани и печатани – в различни времена – и вестниците „Отечествен фронт”, „Работническо дело”, „ПОГЛЕД”, „Кооперативно село”, „Трудово дело”, „Еврейски вести”...

 

Дядото на Божидар Крапчев почва работа преди век в отдела за обяви на „Зора”. А сетне баща му – Никола, е шеф на Издателско-печатарското дружество „Преса”. Негова била грижата и за разпространението на изданието. Но Никола Крапчев никога не е писал и ред във вестника.

 

Което не попречило след 9 септември да бъде лашкан по затвори, да бъде репресиран. Ала работата в „Зора” го дарила със скъпи познанства и приятелства – с Димитър Талев и Димитър Подвързачов, Светослав Минков и Николай Райнов, Борьо Зевзека, Райко Алексиев, Йордан Бадев, Дан Колов, Кръстьо Сарафов, Владимир Трендафилов, Петър Дънов, владиката, а по-късно: Екзарх Стефан...

 

Колкото до Божидар Крапчев, той завършва Техническия университет в София и става инженер. От млад е запален турист и спортист – скиор, плувец, боксьор, баскетболист, ездач.

 

40 години работи в строителството и енергетиката на София

 

Но - освен всичките си енциклопедични интереси и умения - притежава и великолепно разказваческо майсторство. Роден разказвач. С усет за хумор, за интересни детайли, за помнещ се завършек на историята, за неочакван край...

 

Освен на „Софийска импресия”, автор е и на „Отбрулени мигове”. Запознахме се, гостувах му, говорихме часове, сприятелихме се още от първите приказки. А след като прочетох в спомените му, че в „Лозенец” някога имало кино „Журналист”, настойчиво го помолих да разкаже нещо повече за него. Тъкмо в годината на толкова много юбилеи на българското вестникарство – отиващата си 2019-а.

 

Човек на дадената дума, даде ми почти 6 страници на машина. Прочетете ги, позволих си само да „обера” малка част от споделеното.

 

И тъй:

 

„Ако днес имаше сграда като някогашния „Журналист”, нямаше да я ползват дори за складиране на употребявани кашони или на повредени кофи за смет. Но тогава...

 

Тогава киното се намираше на улица „Криволак”, която и днес си е с това име, на „Колелото” на „двойката” в квартал „Лозенец”. Полупаянтова сграда, ниска, прихлупена, сто пъти боядисвана и все изглеждаше като болна от едра шарка. По две-три стъпала се влизаше в тесновато предверие, където надничаше гишето на касата.

 

Прожекциите вече не помня как вървяха през деня, но неизменно имаше два вечерни сеанса, а в събота и неделя – и един по пладне. Ако ви кажа, че билетчетата струваха 40 стотинки, вие речете 32. Ако пък си припомня такава цена, вие пак ме поправете, примерно – 24. Толкова малко, такава евтиния беше в цялата киномрежа, с изключение на няколко представителни салона в самия център на града. Може би затова кината бяха пълни.

 

А и нямаше кой знае какви други развлечения

 

Откъснат ли ви  „контролата” на тясната, винаги полузатворена двойна врата,  попадате в помещението, назовано „салон”. Сгъваеми столове, които скърцаха всеки със свой глас не само при отваряне, но дори и при мирно седене. Тряскаха при ставане и това пречеше да се чува и озвучителната уредба, която и без това поправяха през ден.

И прожекционните апарати – два на брой – не бяха като хората, но ги редуваха и така им даваха възможност да се охлаждат. Разбира се, при нужда прекъсваха, служебен глас обяваваше много кратка пауза и тогава трясъкът на столовете напомняше танкова атака...

 

През зимата две грамадни кюмбета от варели се мъчеха да направят положението що-годе търпимо. Кюнците преминаваха на зиг-заг през половината салон. Лелята, която при вратата късаше „контролите”, подхвърляше сегиз-тогиз по някоя лопата кюмюр, а при големи студове – дърва. Едри пънове и цепеници нажежаваха печките до червено и топлеха чак до ... няколко метра от тях.

 

Почти под целия таван беше опъната ситна рабицова мрежа. Защо ли? Много просто: за да се улавят в нея мишките, които отвреме-навреме пробягваха по таванските летви и - макар и рядко - се строполясваха долу, върху публиката.

 

Имаше два служебни котарака, но те бяха постоянно сити, та не проявяваха особен интерес към мишето население на кино „Журналист”. Не се усмихвайте скептично, не ви послъгвам,

 

говоря ви за годините от 1950-а до около 1955-а

 

когато заживяхме на 150 метра от киното и тези неща ги помня, като да са били вчера.

 

Отново да се върна на прожекцията. Често пускаха филми едновременно в няколко кина. Юнаци с велосипеди „се светкаха” от кино в кино и носеха извъртените ролки от единия салон в другия, по-периферния. Така – „на точки и тирета” -- гледахме гледахме чудесиите от Дивия запад; така потъващите кораби се задържаха много дълго над вода, макар и пробити; някои целувки траеха по четвърт час, а индианците препускаха сума време край едни и същи скали.

 

Заглавията бяха от бита на Зоро и неговата банда, пиратите от Тортуа и Карибите все бяха между нас. Соня Хени с нейния „Снежен рай” покори сърцата ни завинаги първо в „Журналист”, а после до премала я гледахме в централните кина.

 

„Шампионът на ринга” ни накара да се втурнем всички в безкрайни спорове за неща, които не познавахме добре, но ни бяха заинтригували страхотно.Все пак от нас „излязоха” двама прилични боксьори, които дължат ухажванията на момичетата и възхитата на момчетата именно на този филм.

 

Много рядко пускаха филми от т.нар. „капиталистически страни”

 

Имаше седмици в годината, когато това ставаше и се сбивахме за билети. В плаката на киното се появяваше и хумор, но тъповат, струва ми се. Помня „Отмъщението на копчето” с някой си Калман Латабар. Чудя се как сме се блъскали за него, та и сме примирали от смях...

 

От кино „Журналист” отнесохме в живота си мелодии от съветски филми, които и до днес си тананикаме, а от някои от тях си направихме сигнали. Изсвириш с уста два-три такта от „Веселите момчета”, да речем, и това значеше, че или викаш някого, или теб някой те търси.

 

Няма да се мъча да си спомням други заглавия, артисти и герои, само ще добавя, че

 

киното ни подтикваше и да четем

 

Съпоставяхме литературните и филмови представяния на едни и същи герои и сами почвахме да създаваме собствени измерители за добро и зло, за красиво и отблъскващо, за благородство и подлост. Не прокуди киното книгата от нас, а напротив. Ето този феномен исках да споделя, без да мога да го обясня.

 

Най-после ще добавя, че на кино се ходеше и защото можеше да се попритиснеш към харесваното момиче, склонило да бъде с теб...

 

Най-същественото на кино „Журналист” бе публиката му

 

Не мога възрастово да я охарактеризирам. Не мога интелектуално да я  наименовам. Не мога и на полов признак да разчитам. Защото всички лозенчани си обичаха киното и си го спохождаха. Нуждата от глътка друг въздух, извън твърдата хватка на тогавашния ден, бе всеобща.

Макар тази глътка да не идваше от свежа атмосферна зона, все си беше някак по-друга и затова всички ходеха на кино. За момчетата и девойчетата разбрахте защо се мушкаха в тясната зала, но и зрели жени, та и баби хълцаха на „Каменното цвете” или „Кубански казаци” и се заливаха – пак там – от смях. Чудо на киното!

 

Но една прослойка от публиката беше знаменита – циганетата! Главно ваксаджийчета. Днес ги няма, но тогава бяха на всяка крачка. Лъснат някой и друг патък, вземат някоя и друга стотинка и – веднага на кино! Някои от тях излизаха, лъскаха, припечелваха, после отново влизаха – на същия филм, след 2 часа или на следващия ден. Знаеха текстове, реплики, мелодии наизуст. Дори имаше приказка, че причакват навън някой вазрастен човек да дойде да гледа. Цигането се присламчва и се примолва да го вкара ей така – с него. Тогава този номер вървеше. Ако възрастният почне да шикалкави, цигането заплашва:

 

„Ако не ме вкараш, че ти кажем кой е убиецо!”

 

Е, няма ли да проявите разбиране и да промушите Черньо вътре? Така тези момчетии оставаха без места. Събираха се пред първия ред, сядаха на ваксаджийските си сандъчета и се включваха. Защото знаеха всичко и просто участваха! Особено колоритна беше данданията, която вдигаха, ако вървеше филм с музика. Така стана с „Бродяга”, например. Индийска „боза” със запомнящи се мелодии, които точно пасваха на циганския етнос.

 

Освен на циганетата киното си беше царство и за момчетиите от махалата. Днешните деца не знаят що е това чудо „махала”, но по-възрастните помнят. Тук царстваха по-големите. Те първи гледаха филмите, те решаваха кой и кога от нас – по-малките, да бъде допуснат и дали филмът „става” за него.

 

Нещо като цензори бяха Ангата, Цапето, Весо Касапчето, Бате Киро Хориста, Бого, та дори и треньорът по футбол бай Ангел Зафиров. Те ни респектираха и с възрастта си, и с опитността си, и с някой тупаник по врата при волнодействие или волнодумство. Всеки от тях бе гледал всеки филм по няколко пъти и бяха готови кинокритици. Вечерните разисквания пред бакалницата на бай Атанас на „Милин камък” си бяха академия и половина.

 

При шумното гледане, при прякото ни участие във всяка действие на екрана, особено при по-опасните, всички  крещяха и даваха акъл на героите как да постъпят. Съвети от типа „Бегай, зад тебе е!”, „Къса се въжето, бе!”, „Ти луда ли си, ма, глей я тая!”, „Скивайте какво става!” и още десетки такива ехтехя пак и пак... Свиркахме по подлите, пляскахме на „добрите”, и си беше направо лудница в тясното салонче. На „Музика за милиони”  почти всички танцувахме между столовете, а на

 

„Смели хора” – един опит за съветски уестърн,

 

всичко гърмеше от копита на екрана и от удари в такт с тях по столове, сандъчета и кой каквото намереше за шумопроизводство.

 

В събота и неделя на линия бяха предимно войничета от поделенията над Лозенец. Тогава ги пускаха в т.нар. „градски отпуски”. Покрай тях идваха на кино и някои момета от слугинчетата по околните къщи или просто независими момичета, с които нашите храбри воини флиртуваха и яко се целуваха. Това ни бяха първите практически уроци по „онзи” въпрос. После се намесваха и батковците от махалата и неусетно прекрачихме прага на сладкото тайнство, та почти всички рано се изпоженихме...

 

След прожекция в салона и преддверието оставаха отпадъци от тиквени и слънчогледови семки, хартийки от бонбони, фасове (да, понякога някой нахалник припалваше), книжни кесии, парчета вестници и още сума ти боклуци. Май такава е била картинката и по другите периферни салончета в София.

Из страната може би нещата са изглеждали доста по-подредени, но ние в града винаги сме били по-разглезени и по-невъзпитани. Може някой да не приеме това ми твърдение, но аз стоя зад него. Много по-късно се възприе по-сдържано поведение на обществените места. Днес по модерните киносалони отново се яде, пият се напитки, макар и уж невинни, но не е по-тихо и по-спокойно от тогава, струва ми се.

 

х х х

 

За целия квартал това кино беше център. Какъв точно – не ми е работа да го оценявам или причислявам към някоя интелектуална група. Но днес няма нищо подобно. Е, има две кина в двата великански МОЛ-а, но те не са „Журналист”, „Уфа”, „Феникс”,”Аура” и още няколко от онова време. Отвя ги епохата.

 

Днес на „Криволак” се мъдрят 2 демодирани блока, строени през 50-те години на миналия век.

 

Там беше „Журналист”.”

 

о о о

 

Така разказва, така пише Божидар Н. Крапчев. Ако ви е спечелил с думите си (обратното ни за миг през ум ми не минава), с малко упорство може да намерите книгите му.


 

izmir escort alsancak escort bornova escort buca escort izmir escort bayan izmir escort izmir escort iskenderun escort

Сподели в
 

Парадакосите и нелепиците край нямат... И по света, и в България. Защо ли? Ами ето ви пример. Преди няколко години моя колежка, която работеше тогава във в. „Новинар” и поддържаше и рубрика за годишнини на известни личности, подирила снимка на легендарния в гилдията ни проф. Георги Боршуков.

28.03.2020/13:28

Главният уредник в Регионалния исторически музей Милен Вълчев публикува интересно проучване за присъствието на руската емиграция в Харманлийска околия между двете световни войни.

16.03.2020/12:59

Бай Ванко имаше кабинет в една стара тоталитарна сграда в центъра на града. Беше приватизирал по необходимост радиото, в което е работил цял живот. Той е вероятно единственият човек у нас, създал частно кабелно радио.

16.02.2020/14:57

Регионалната библиотека „Христо Смирненски” в Хасково уреди изложбата „Любов към труда, любов към истината, любов към народа”, посветена на живота и делото на видния учен, химик и хуманист проф. д-р Асен Златаров.

12.02.2020/15:45

Експозицията е подредена на 1-ия етаж в западното крило на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” и може да бъде разгледана до 31 януари 2020 година. Представени са оригинални броеве от течението на списание „Знание” и други творби на големия възрожденец Любен Каравелов

27.01.2020/15:53

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Председателят на Съюза на журналистите в Подмосковието и секретар в СЖР Наталия Чернишова участва в Международната журналистическа конференция, посветена на 141-годишнина от установяването на българо-руските дипломатически отношения, организатор на която беше СБЖ.

25.03.2020 /18:19 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

До 17 април в Президентския център “Борис Елцин“ в Екатеринбург е подредена изложбата на личния фотограф на президента Борис Елцин и един от най-известните майстори на обектива в Русия и света Дмитрий Донски - „Зад кадър“ представя свои снимки, придружени от историите на тяхното създаване.

22.03.2020 /17:53 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Миналата седмица вицепрезидентът на МФЖ и секретар на СЖР Тимур Шафир беше гост на СБЖ по повод Международната журналистическа конференция във връзка със 141-годишнина от установяването на дипломатически отношения между България и Русия.

11.03.2020 /18:16 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Какви истории стоят зад прочутия кадър, заснет на 5 март 1960 г.? Каква драма я предшества и още какви следват? Защо тиражиралият я италиански издател Джанджакомо Фелтринели и изнеслият илюстрирания с нея „Боливийски дневник” Антонио Аргедас загиват еднакво? Крачил ли е Бърни Сандърс до Че и Фидел в Хавана?

09.03.2020 /14:45 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

 Спомени и архиви

Парадакосите и нелепиците край нямат... И по света, и в България. Защо ли? Ами ето ви пример. Преди няколко години моя колежка, която работеше тогава във в. „Новинар” и поддържаше и рубрика за годишнини на известни личности, подирила снимка на легендарния в гилдията ни проф. Георги Боршуков.

28.03.2020 /13:28 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

Главният уредник в Регионалния исторически музей Милен Вълчев публикува интересно проучване за присъствието на руската емиграция в Харманлийска околия между двете световни войни.

16.03.2020 /12:59 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

В свое специално послание президентът на Международната федерация на журналистите (МФЖ) Юнес Мджахед призовава организациите членки, сред които е и СБЖ, да продължават да бранят правата на журналистите дори и в тежките условия на глобалната здравна криза около коронависура/ Covid-19. Предлагаме текста на обръщението, получено в СБЖ.

23.03.2020 /13:12

Държавният глава е обезпокоен, че предвидените санкции за невярна информация могат да бъдат употребени срещу всяко неудобно свебодомислие и ще останат в сила и след края на сегашната криза с коронавируса. Румен Радев призовава също така за спешни социални мерки за защита на най-пострадалите от настоящата ситуация

22.03.2020 /13:52

Под предлог за борба с дезинформацията около сегашната пандемия, се предлага оспорван от гилдията и обществото орган като СЕМ да цензурира онлайн медии, което е в разрез с конституцията. Недопустимо е това да се прави по принцип, а особено пък в условията на извънредно положение и преди сериозно професионално обсъждане на преструктурирането на СЕМ, смята председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова

20.03.2020 /20:47

 Мнения

В тези дни на непреживени досега изпитания, когато виждаме какво става в живота „по света и у нас” през прозореца или от екрана на телевизора, чуваме гласове на близки и приятели по телефона, абе една нежелана, но явно нужна изолация – човек, за да избегне неминуемото изостряне на атмосферата и отношенията вкъщи – какво му остава: да коментира последната информация от кризисния щаб или разните конспиративни версии откъде и как ни се стовари на главите този коронен вирус. Дори такива прочетени през годините мнения, че земята се опитва с всякакви средства да се освободи/спаси от нас и т.н.

22.03.2020 /18:04 | Автор: Иван Василев | Източник: СБЖ

От началото на вечерните балконни аплодисменти – благодарност към лекари, медицински сестри, санитари, органи на реда, фармацевти, които се грижат разпространението на коронавируса да се ограничава, аз лично ръкопляскам силно за журналистите.

18.03.2020 /14:53 | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 26 гости

Бързи връзки