Йосиф Давидов: От репортера се иска много професионализъм и…малко лудост

20.09.2019 /08:00 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Йосиф Давидов в родния Шумен (октомври 2018 г.)

На 30 септември от 18 ч.в клуб "Журналист" в СБЖ ще се състои представянето на книгата на журналиста Йосиф Давидов „Репортер от Миналото време“, която още преди да се появи в българските книжарници се очакваше с интерес от гилдията, а и не само от нея, тъй като той е журналист с утвърдено име.

И макар че след промените Йосиф Давидов и семейството му смениха адреса си от София с Мадрид той все още се помни като един от журналистите международници със своите интервюта и репортажи. Имал е шанса да се срещне с личности като голямото име в световната журналистика Уилфред Бърчет, с Амилкар Кабрал, Ясер Арафат и с още много имена, оставили своя отпечатък в световната политика, за което мнозина от нас си казват: късметлия!

Между другото, Йосиф Давидов е от онази порода хора, които дори и конкуренцията обича и цени. Работил в „Труд“, а по-късно и кореспондент на БТА в Мадрид, винаги е бил в помощ на закъсали български колеги. Днес Йожи, както го наричат приятелите му, продължава да пише и във вестника на българите в Испания „Нова дума“.

„Имам колеги, за които журналистиката е професия като всички други - е написал в отзива си за книгата журналистът Енчо Господинов. - Но имам и приятели, за които журналистиката е съдба. Йосиф е един от тях, който носи цял живот журналистиката в съдбовната си раница, като войник маршалския жезъл. Йоско вярва в това, което вижда, и в това, което пише. У него очи и сърце са в един орган, наречен съвест.“

А Къдринка  Къдринова, чието впечатление от книгата е публикувано в нея, споделя, че „С неговия ненаситен търсачески дух, водил го от Шумен и София през Китай, Африка и Куба до Бейрут и Мадрид, професията му „лепне”, а репортажите му от „горещи точки” и интервютата му с ярки исторически личности са от класата на големите световни имена в жанра. Йосиф обаче е решил да се определи само като „Репортер от миналото време” - с ирония към онези, които свеждат историята просто до минало, и с малко тъга заради отплаването към вечността на „старата”, истинската журналистика. Живи, увличащи свидетелства и образци от най-добрите й времена пулсират в тази книга. Докато има кой да разказва така, още нищо не е минало...“ И ви гарантирам, че тя го е усетила точно.

Но за да се убедите в това сами, ще е най-добре на 30 септември от 18 ч. в клуб „Журналист“ в СБЖ да дойдете да уважите премиерата на книгата на Йосиф Давидов .

В аванс сайтът на СБЖ помества интервюто с известния български журналист, взето през август още с излизането на книгата, за да го публикуваме сега в навечерието на представянето й.

Защо реши да се определиш като „Репортер от миналото време”? Та нали нашият занаят е от тези, за които няма възраст, и с него си тръгваш от този свят. И още нещо - може ли да се каже, че книгата ти е равносметка на професионалния път?

Наистина съм репортер от Миналото време. Днешните колеги, включително и от „горещи точки“, трудно могат да си представят професията без сателитни аудио и видео връзки, например. Само за едно поколение настъпи немислима преди революция в комуникациите. Към това прибавям и безкрайните възможности, които предлага Интернет в процеса на подготовката на репортера преди тръгването. Не са нужни стотици часове в библиотеки, ровене в справочници и прелистване на стари вестници и списания на различни езици.

Разбира се, ще си остана репортер до края на живота ми – опитвам се да използвам предимствата на техническия прогрес.

Не замислих книгата като „равносметка“, а по-скоро исках да покажа КАК съм упражнявал репортерската професия с изключително ограничени финансови средства. Звучи претенциозно, но имах амбицията да докажа, че и в „затворена“ България един вестникар можеше да бъде не по-лош репортер от западните колеги. Не бях единственият.

Тази книга е олицетворение на искреността така, както авторът я чувства. А това е много в епоха на доминиращата PR-журналистика. Днес можем ли да бъдем искрени и свободни да пишем за това, което искаме?

Не мога да коментирам всички журналистически жанрове. В информационните виждам значително присъствие на PR-журналистика, на пропагандата, та даже и на „копи пейст“. Може би така е по-лесно? Може би това искат собствениците на медии? Не знам.

Мисля, че всеки, който чувства, че неговата съдба е журналистиката, би трябвало да бъде искрен и свободен. Въпросът е дали е готов да понесе последиците, особено материалните, от искреността и свободата.

За съжаление днешният читател, слушател, зрител често поставя журналиста пред избор: вътрешно удовлетворение или лъскава слава и материално благополучие. Той, човекът, за когото работим, не е виновен – той следва утвърдените сегашни обществени критерии за „успешен професионалист“.

Как изглежда днешна България през очите на български журналист, който от десетилетия живее в Испания?

Труден въпрос. Посещавам родината като турист, който владее местния език. Срещам се предимно с близки, познати, приятели и колеги, които в материално отношение принадлежат на средната класа, т.е., нямам реална представа за живота на хората в страната. Следя всекидневно български електронни медии. Информацията в тях е оскъдна, едностранчива и с ниска познавателна стойност. Опитвам се да поставям България на европейската и световна карта. Ровя в сравнителни данни на международни институции. От тях не лъха „български оптимизъм“, но те не отразяват живота на обикновения човек у нас. Липсват ми репортажите на българските колеги именно за този живот.

Разговарям с „испански българи“, които посещават родината. И техните мнения са разнопосочни. А за „второто поколение“ не ми се говори. Типичен пример. Отива семейство при възрастните си родители в провинциален град. Бабите и дядовците се радват на „испанските внучета“. На третия ден 10-12-годишните българчета започват да хленчат: „Мамо, кога ще се приберем у дома?“. „У дома“ е в Испания…

Как се вписахте ти и семейството ти в испанския живот?

Трудно и лесно. Трудно, тъй като все пак сме чужденци и не всички врати се отварят широко. Лесно, защото испанците, особено в космополитния Мадрид, са добронамерени към постоянно живеещите в страната чужденци. Испанците познават емиграцията от столетия (има израз „Отивам да правя Америка“, т.е., на гурбет); не само в тежките години след Гражданската война (1936-39). Те съчувстват на икономическите имигранти и ги ценят, когато са работливи. Разбира се, има и изключения.

Само сантиментален ли е изборът на името на в. „Нова дума“, като връзка с родината? И кое й е новото и чия е тази дума? Каква е тематиката и авторитетът на това издание? Как оцелява?

Вестник „Нова дума“ е създаден преди 18 години от младата и енергична българка Богдана Мараджийска, която завърши с отличен успех специалност журналистика в публичния Комплутенски университет на Мадрид. (Познавахме тогавашния декан на факултета и той често я хвалеше пред нас, но аз не бях я виждал.)

Главата на вестника подсказва, че Богдана е търсела връзка с Ботевия „Дума на българските емигранти“ от 1871 година, поставяйки лика на гениалния поет, публицист, издател и революционер.

Присъединих се към екипа по-късно (в края на книгата споменавам за това)

Допреди две години вестникът беше седмичник, както и румънският, който издава същата компания на Мараджийска. Сега българският е двуседмичен, тъй като секнаха големите испански рекламодатели към българската общност. Българите в Испания, конкретно нашите читатели, са добре интегрирани, знаят езика, не се различават от местните хора и не представляват специфичен интерес за рекламодателите – за разлика от румънците, които продължават да бъдат „отделна общност“.

Вестникът е създаден, за да служи на българските имигранти с информации за права и задължения, трудов пазар, наеми, закони, здравеопазване, образование, социално осигуряване, съвети на адвокати и т.н. Имахме и страници на испански, за да познават хората испанските термини, да показват, когато трябва, на испански работодатели и чиновници конкретните нормативи и права. Неговата тематика се движи успоредно с развитието на „испанските българи“. Сега те са икономически по-стабилни. Интересуват се от местни и световни политически и обществени събития, от богатата история на Испания, от опазването на околната среда, от свободно време, спорт, отдих и култура – литература, музеи, концерти. Вълнуват се и от проявите на над 50-те български културни асоциации и неделните училища към тях. Отразяваме и техните граждански прояви – събори на българи, петиции, участие в испанските общински избори и българските парламентарни и президентски.

Интересен е фактът, че за разлика от румънския седмичник, „Нова дума“ е платен вестник - струва 1,30 евро. Имаме абонати от цяла Испания. Сключили сме договор с агенция по разпространение на печата и той се продава в над 1200 вестникарски „кьоска“ в страната, главно в Мадридска област, Валенсианска област, Каталуния, Кастиля и Леон, Андалусия, където има съсредоточени големи български общности. Продава се и в български магазини, барове, ресторанти, кол центрове. Тиражът в момента е около 8000 – 10 000, което означава близо 50 000 читатели.

Оцеляването на вестника е под въпрос. Приходите от малкото реклами и абонаментите  едвам покриват разходите по отпечатването и пощенските услуги. Ние не получаваме заплати – работим безплатно. „Нова дума“ има изграден авторитет. Мисля, че ще правим вестника, докато има интерес към него. За съжаление, не успяхме да приобщим второто поколение и кончината на вестника е въпрос на време. 

Като журналист, видял трагични събития през живота си, можеш ли да кажеш, че днес светът е станал по-добър?

Струва ми се, че всяко време има своите добри и лоши страни. Според мен, в някои отношения светът е станал по-добър – по-отворен, например. В други не е – по-драстични са индивидуализмът, егоизмът, ксенофобията, климатичните промени…

Срещал си се с исторически личности. С кого от световните политици и лидери би искал да разговаряш сега? Има ли такъв?

Би ми било интересно да разговарям отново с много от личностите, с които съм се срещал. Може би сега, от върха на белите ми коси, бих им задал по-интересни за читателите въпроси. Но далеч повече са личностите, които не успях да интервюирам…и няма да имам такава възможност,

От кого Йосиф Давидов е получил най-ценните уроци по журналистика? И кое е най-важното в тях?

В книгата ги споменавам. В това отношение аз съм абсолютен удачник – от Филип Панайотов и Кирил Нешев в списание „Младеж“, през колегите ми от международния отдел на „Труд“ Никола Малинов, Георги Илиев, Илия Пиронков,  Лео Хасид; главния ми редактор Коста Андреев (през 1989 г. бях най-младият журналист в редакцията и всички ми протягаха ръка), до гениалния австралиец Уилфред Бърчет, който в началото на 1972 г. в Пекин ми обясни с една метафора какво означава да си репортер. Разбира се, имаше и дълъг период на „самообучение“. С помощта на тези учители и самообразованието постепенно разбирах, че когато гледаш, трябва да виждаш, когато слушаш, трябва да чуваш, когато пишеш, трябва да споделяш искрено и съвестно всичко, което е в твоите зеници, ума и сърцето.

Като пишещ брат с опит, какво място има България в испанските медии? Има ли я, или за нея нищо не се пише?

България почти отсъства от испанските медии. Мисля, че и ние имаме „вина“ за това. Испания е четвъртата икономика в ЕС, втората най-посещавана от чужденци страна в света, третата по културно-историческо историческо наследство, според списъка на ЮНЕСКО, държава с подчертан международен авторитет и със „специални“ връзки с Латинска Америка и Северна Африка.

Колко и какво се споделя за Испания в българските медии, въпреки че тук живеят 130 000 официално регистрирани в общините български граждани, а с временните работници вероятно са около 200 000? Изключително полезният Институт „Сервантес“ има представителство в София с многообразни прояви. Има гимназии с изучаване на испански език. Пише ли се за всичко това?

Не ми е много удобно, но все пак ще го кажа. Живка Балтаджиева (тя е съпруга на Йосиф Давидов - бел. ред.) издаде няколко свои двуезични (испански и български) поетични сборника, за които получи много испански и международни награди, а някои имат и трето издание; участва в големи испански и международни поетични и културни фестивали. Тя преведе и беше отпечатано двуезично издание на поезията на Христо Ботев - с предговор и богати обяснителни бележки. Има ли сериозни отзиви в България за тази нейна творческа дейност?

Питаш за България в испанските медии… Ако испанското посолство у нас информира Мадрид за по-голям интерес у нас към Испания, непременно ще има отклик и в испанските медии, който ще предизвика и по-голям интерес към България.

Какви са според теб, предизвикателствата днес пред съвременните медии и журналистите?

Изкушавам се да цитирам бившия директор на британския The Guardian Алън Ръсбриджър, който в интервю с един от директорите на испанския „Ел паис“, Хуан Крус, казва: „Лично аз съм на мнение, че обществото винаги ще има нужда от журналисти… Виждаме какво означава да живеем в свят на информационен хаос. Той ни заобикаля отвсякъде и води до един вид популистка политика, която засяга хората с ограничени възможности за вглеждане, или неспособни да отличават добрия източник на информация от лошия…

Днес в света чувствата надделяват над разума. Успешни политици са онези, които знаят как да се обръщат към емоциите. В тази сфера Доналд Тръмп е един феномен. Фактите вече не съществуват…Трябва да се запитаме дали искаме свят от факти, който да противодейства на опасния, основан на емоции свят. Ако искаме свят от факти, ще ни трябват журналисти.“

Според мен, това е предизвикателството пред нас, журналистите: да върнем на читателя, слушателя, зрителя реалните факти.

Като журналист, живеещ не от вчера, в Испания, мислиш ли, че медиите у нас могат активно да съдействат за „помирението”, както го наричат там, за сплотяване около национална кауза, или и там вече те по-скоро разпалват противоречията в обществото? Каква роля може да изиграе един паметник на помирението?

Не разбирам добре въпроса. След кончината на Франко в Испания започна процес на демократизация, в който участваха „смъртни врагове“. Той завърши с приемането (с референдум) на демократичната конституция през декември 1978 година. Има и закон за историческата памет, който цели да върне достойнството на всички жертви на Гражданска война. По тази тема няма противоречия.

В момента основният политически проблем на Испания е стремежът на част от каталанските националистически партии (те имат парламентарно представителство и подкрепата на малко под половината от гласоподавателите в Каталуния) да откъснат тази автономна област от Испания. Сепаратистите спекулират с емоциите, за които говори и Алън Ръсбриджър. Фактите сочат, че Каталуния, както и всичките 17 испански автономни области, имат по-голяма икономическа, политическа, социална, културна и езикова автономия от който и да е лендер в Германската федерална република, например. Те разполагат с фондовете за образование, здравеопазване, областна инфраструктура, сигурност.

Последните години у нас много говорим за медийната независимост. А как испанските ни колеги отстояват своята независимост? По какво се отличават условията за работа на испанските и българските журналисти?

Повечето собственици на големите медии (освен държавните, автономните и общинските телевизионни канали, радиостанции, вестници и списания) са собственост на акционерни дружества. Те са известни, знайни са и техните политически възгледи. Медиите имат т.нар. „Книга на стила“. В нея ясно са посочени рамките, в които се разпростират работещите в тях журналисти.

„Ел паис“, например, е с центристка насоченост (любопитна подробност: всекидневникът не отразява боксови състезания, тъй като смята този спорт за жесток), „АБС“ е с монархистки възгледи, „Ел мундо“ е по-сензационен, популярното радио „КОПЕ“ е собственост на Испанската католическа църква, мадридските спортни вестници са видими привърженици на „Реал“ и „Атлетико“, а каталанските – на „Барселона“ и „Еспаньол“ и т.н.

Подписвайки трудовия си договор, журналистите знаят къде работят. Характерни за испанските медии са информационните жанрове – собствени новини и хроники, репортажи, интервюта. Разбира се, има коментари и мнения. Основният проблем, който напоследък обсъждат различните сдружения на испанските журналисти, е световният  проблем: фалшивите новини – целенасочено подавани от източниците на информация, или доброволно споделяни от някои медии, особено електронни.

Не познавам добре условията на работа на днешните български колеги и не мога да направя сравнение.

Какви предизвикателства отправя към журналистите днешната ситуация в света и в Европа? Споделяш ли опасенията на Ориана Фалачи за арабското преселение? Испания има исторически опит… Как испанските журналисти отразяват бежанските вълни и как се отнасят към проблема?

Според мен, основните предизвикателства пред днешния свят са бедността и неравенството, гладът и недохранването, климатичните промени и замърсяването на планетата, тероризмът и стотиците местни военни конфликти. Европа не е изолирана от тях. Те са в основата на т.нар. „миграционен проблем“. До голяма степен той служи за „оправдание“ на ксенофобските и расистки партии и движения.

След атентатите от 11 септември 2001 г. в Ню Йорк и Вашингтон у Ориана Фалачи настъпи рязка промяна и написа прочутата си трилогия за „арабското нашествие“. Това е последният етап от нейния бурен професионален живот (чел съм жадно нейните репортажи от Виетнам, интервюта с Ясер Арафат, аятолах Хомейни, Индира Ганди, Голда Меир, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, Дън Сяопин – учил съм се от тях).

Не споделям нейните опасения. Според мен няма „арабска заплаха за Европа“.

Има егоистични късогледи политици, които от една страна приемат Саудитска Арабия и страните от Персийския залив да финансират строителството на джамии и медресета, в които се проповядва радикален ислям, а от друга плашат народите с арабска инвазия. Защо няма обща европейска миграционна политика?

Как Испания успя да намали с 40% притока на мигранти от Мароко? Когато преди 15 години видя, че е сама, изработи стратегия за икономическо, политическо, полицейскo, военно, културно сътрудничество с Мароко, направи големи инвестиции и сега Мароко спира наплива на мигранти. Кой унищожи „бариерите“ в Либия и Ирак пред икономическите емигранти от Африка на юг от Сахара? Кой разпали войната в Сирия? На тези въпроси Ориана Фалачи не отговаря – почина през 2006 година.

Като цяло испанските медии се отнасят със съчувствие към бежанците и икономическите мигранти. Отразяват тяхната съдба с репортажи и интервюта, коментари и анализи. На кораба „Open arms“, с десетки мигранти на борда, който дни наред стоеше на 800 метра от брега на Лампедуза, тъй като Салвини не разрешаваше да акостира, имаше постоянен екип на Испанската национална телевизия; на сушата чакаха десетки испански журналисти.

Нека повторя: проблемът не е в журналистите, а в причините, довели до днешната мигрантска вълна. Впрочем, когато се говори и пише за „арабско нашествие“, някой в Европа и у нас напомня ли на обществото как Меркел покани бежанците през 2015 година? Някой пита ли се защо го направи, при това без да се съобразява, че за да стигнат до Германия, тези хора трябваше да минат през външните граници на ЕС: Гърция, България, Италия, Испания? Испанските колеги задават тези въпроси и търсят отговори.

Като разследващ журналист-международник „откри“ Африка за български читател, с нейните проблеми, хора, ежедневие – репортажите ти в „Труд“ се чакаха и търсеха. Как успя да го направиш, като знаем с какви затруднения се сблъскваха по това време журналистите като теб? Книгата ти е категоричен пример как репортерът трябва да успее на всяка цена. Но твоят пример само за “миналото“ ли се отнася?

Повтарям, че замисълът беше да разкажа КАК направихме – незабравимият фоторепортер Стефан Тихов и аз, а после сам – тези репортажи. Предлагам читателите на книгата сами да се запознаят с разказите.

Мисля, че и днес има място за далеч по-добри от професионална гледна точка репортажи. Сега, докато разговаряме, в света има над 80 военни конфликта с хиляди човешки жертви всеки ден. Да, информирани сме за израелско-палестинския конфликт, защото Израел е демократична държава и допуска постоянни кореспонденти и специални пратеници; Палестинската автономия прави същото, включително в контролираната от „Хамас“ ивица Газа. Ала какво знаем за войните в Йемен, Минамар, Сахел, Габон, Конго, Северна Нигерия, Филипините, Шри Ланка? Информирани ли сме за всекидневните изнасилвания на жени в индийски автобуси, за убийствата на жени и мъже в Мексико и Гватемала?

Това са теми, които търсят своите репортери. Иска се много професионална стръв и… малко лудост.

И в контекста за бежанците ще припомня, че Ришард Капушчински доста сериозно настоя за необходимостта да се говори за „другия“, да се поставим на неговото място. Смяташ ли, че това е една от духовните ни мисии – да помогнем на хората да се поставят на мястото на другия, да го разберат?  Може ли да се каже, че това е важен морален дълг и на нас – журналистите?

Мисля, че философите – Цветан Тодоров, например – отдавна поставят стария въпрос за „другостта“, за необходимостта от „влизане под кожата и в съзнанието“ на другия, непознатия. Като есеист и писател Ришард Капушчински (цитирам го в книгата) също засяга тази тема. Като кореспондент на Полската информационна агенция и репортер той е нямал възможност да се задълбочи в нея, тъй като борави с информационни жанрове. Прави това в книгите си.

Репортерите могат да помогнат, разбира се. Техните хроники, репортажи и интервюта би трябвало да се анализират от изследователи и писатели, които – от своя страна – да повлияят на общественото мнение и на политиците. Да, журналистите могат да предоставят тонове фактологична руда, от която да се извлекат благородните метали на взаимното опознаване и разбирателство.

Смяташ ли, че девизът на Йосиф Хербст: „Никому в угода, на никого напук”, изразява същността на истинската българска журналистика и днес? А на испанската?

Знаем кой е Йосиф Хербст, известно е в какво време живее и как „изчезва безследно“ през „белите нощи“ на фашистката диктатура през април 1925 година. Освен първи ръководител на БТА, той е издател на вестници с посоченото от теб мото/девиз. Хербст е преди всичко ярък публицист и може да изрече подобен афоризъм. Даже е длъжен, имайки предвид политическата обстановка в България.

Формално фразата не е пригодна за днешната журналистика – българска, испанска, каквато и да е - още по-малко за репортерството. Ако сме съвестни, ние работим „в угода“ на Негово величество читателя, слушателя, зрителя. Но Йосиф Хербст е визирал политическите партии. В този смисъл е абсолютно прав.

Не знам дали не те разочаровам с този отговор?

И накрая – как „Репортерът от Миналото време“ се вписва и се чувства в настъпилите промени? След „запознаването“ на българите с Африка, не планираш ли да ги запознаеш отблизо и със съвременна Испания? Още повече че тя е любимата им дестинация?

Преди много години (мисля, че беше през 1988 г.) списанието на СБЖ „Български журналист“ публикува в два поредни броя мой обширен очерк за Испания, за всичките 17 автономни области. Вероятно текстът е болезнено остарял – Испания е много променена, България е много променена, много българи познават емблематични части от иберийската държава.

Мисля, че все още не мога да намеря онази нишка, от която да се разплете плетката на непознатото за Испания и испанците.

Наскоро прочетох книгата на известния испански писател Артуро Перес-Реверте „Една история на Испания“. Преди да се захване само с писателска дейност, той беше журналист във в. „Ел паис“. Книгата е съставена от 92 хронологично подредени откъса по 80-90 реда всеки, които той беше публикувал по един на седмица във вестника. Вместо предговор Перес-Реверте цитира силно противоречивите мнения на известни личности от античността до наши дни за Испания и испанците. От една страна цитира фраза от най-старата запазена епическа поема на испански език „Песен за Сид“: „Бих бил добър васал, ако имах добър господар“, от друга  дукът на Уелингтон казва: „Испания е единственото място в света, където две и две не правят четири“, а Наполеон допълва: „Всички испанци се държат като един човек на честта. Пресметнах лошо това.“ Но Хосе Ортега и Гасет с тъга отбелязва: „Емоционален бунт на масите, омраза към по-добрите, недостиг на такива. Това е истинският корен на големия испански провал.“ И т.н., и т.н.

Трудно е, но предполагам че ще имам време и най-важното, ще намеря нова гледна точка за нов репортаж от Испания.

Ще го чакаме с нетърпение…

 

Снимки фейсбук

Сподели в
 

От три години се бори с един текст и вероятно в най-скоро време ще имаме удоволствието да се сдобием с книга на Енчо Господинов, която отсега надушваме, че ще бъде интересна, защото и неговият живот не е по-малко интересен и достоен за филм.

13.10.2019/20:43

Ако си мислите, че този разговор с Юрий Борисов, гост на сайта на СБЖ, е във връзка с „онзи скандал“, грешите. Говоря си с отговорния редактор на едно може би будителско и много българско електронно издание, а именно сайта 24may.bg.

07.10.2019/10:09

На 25-я ден от най-златния месец в годината – септември, Родопа планина е дала първата глътка въздух и живот на един от най-талантливите български сладкодумци – журналиста, писателя и публициста Владимир Арденски. И не е за вярване, че тази година му донесе 90-годишен юбилей.

05.10.2019/11:45

На 30 септември от 18 ч.в клуб "Журналист" в СБЖ ще се състои представянето на книгата на журналиста Йосиф Давидов „Репортер от Миналото време“, която още преди да се появи в българските книжарници се очакваше с интерес от гилдията, а и не само от нея, тъй като той е журналист с утвърдено име.

20.09.2019/08:00

На 7 септември се навършиха 80 години от рождението му. Чавдар Киселинчев безспорно остава като е едно от най-разпознаваемите и авторитетни лица на Българското национално радио.

13.09.2019/11:07
 Реклама

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

По традиция Съюзът на българските журналисти ще връчи годишните си награди за творчески постижения по повод 1 ноември – Ден на народните будители.

11.10.2019 /20:57

Европейската федерация на журналистите (ЕФЖ) и Международната федерация на журналистите (МФЖ) се присъединяват към своята партньорска организация - Съюза на българските журналисти (СБЖ), в изразяването на подкрепа за журналистите от Българското национално радио (БНР), които са подложени на натиск от своето ръководство, посочва на сайта си ЕФЖ.

29.09.2019 /11:49

УС на СБЖ изразява категоричната си позиция в подкрепа на журналистите от БНР и настоява да бъде прекратен договорът за управление на генералния директор на БНР Светослав Костов във връзка с извършените груби административни нарушения, накърняващи свободата на словото, националната сигурност и изпълнението на лиценза на програма „Хоризонт“. Настояваме СЕМ да освободи от длъжност и членовете на УС на БНР.

20.09.2019 /17:22

 Мнения

Оставка или остава? И днешното заседание на СЕМ не реши категорично каква ще е съдбата на шефа на БНР Светослав Костов

27.09.2019 /20:44 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Няма да забравя с какво всеобщо възмущение навремето целокупният български телевизионен зрител посрещна решението на ръководството на БНТ да „модернизира” по европейски и световен тертип заставката на „По света и у нас”, като замени живото, действено въртяшо се земно кълбо като символ на събитията през деня, с друг модерен, статичен дизайн. Тогава неспокойният дух на Тамара Джеджева избухна, мисля, че беше по времето, когато работехме в „Поглед”, с гневната филипика „Върнете ни кълбото!” И то отново се завъртя пред очите ни...

16.09.2019 /19:11 | Автор: Иван Василев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 20 гости

Бързи връзки