Калин Тодоров: Истината е в почтеността на журналиста

18.05.2019 /19:44 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Калин Тодоров

Тези дни излезе по книжарниците една книга, която събуди интереса на читателите. Журналистът Калин Тодоров успя да надникне „Зад завесата на соца“. Освен като журналист преди и след промените, той е известен с това, че е поел интереса към занаята ни не от кого да е, а от Соня Бакиш – дългогодишен редактор на сп. „Жената днес“ и може би най-респектиращата и достойна за уважение професионалистка, и на най-дълго управлявалия България премиер Станко Тодоров.

В книгата си той разказва и търси отговори на много въпроси, които дори и пепелта на времето не успя да затрупа.

За срещата ни с Калин повод не е само книгата, а и неговите интересни „митарства“ в журналистиката преди и след промените, за които той се съгласи да разкаже за сайта на СБЖ.

Преди всичко – поздравления за появата на изключително интересната ви книгата „Зад завесата на соца“. Тя навярно ще предизвика и оживени спорове, както всичко стойностно у нас, но трудно може да се оспори откровеният и честен разказ на очевидеца на такива съдбоносни събития и спомени за имена от световната история. При това живо, публицистично, без печата на „минало време“. Какво искате да покажете на драгия читател сега, г-н Тодоров, след вече три десетилетия на промени? Има ли послания към съвременния ни живот?

Преди да започна да пиша тази книга мислих дълго време, смятайки, че положението, в което тогава съм се намирал – човек привилигерован от властта, прави спомените ми за това време субективни и невярно отразяващи действителността. Но тъй като в последвалите веднага след промените трийсет години, според мен, се направи масиран и вероятно целенасочен опит да се създава фалшив образ на миналото, който не отговаря на истината и до голяма степен обслужващ сегашни интереси – икономически, политически, геополитически.

Оруел е казал, че който управлява миналото, управлява бъдещето. Но има и една сентенция,че историята се пише от победителите.Те пишат историята на миналото, за да могат да контролират бъдещето. Та за това този образ на онова минало, пълен с концентрационни лагери и с липса на банани и почти нищо наоколо, накара много мои приятели да ме помолят да напиша моите спомени за онова време,защото до голяма степен те са интересни дотолкова, доколкото имах възможност онова време да го гледам от двете страни. От страната на тези, които управляват, и бидейки журналист, дълги години от другата страна. Струва ми се,че моят поглед към миналото би могъл да бъде интересен. Разбира се, той е субективен. Той е от моята камбанария. Опитах се да бъда честен. Опитах се да кажа нещата така, както аз съм ги видял. Вероятно невинаги съм бил точен и съм дал реална оценка на миналото, но това е моят прочит. А какво е посланието ми? То е, че трябва да се стремим да бъдем максимално конкретни, максимално почтени към историята, защото има една мисъл на Маркс, че който не си познава историята, ще бъде принуден да я преживява отново и отново. А аз имам чувството,че това се случва и сега, тъй като ние я преиначихме и до голяма степен я фалшифицирахме, преживяваме негативите отново и отново.

Споменахте, че историята се пише от победителите и на мен ми се ще да пусна мост към една реплика на наш колега, че пък журналистите вървели след победителите. Има ли нещо общо между двата израза или се разминават по трасето?

Това го каза навремето по телевизията Асен Агов. Ние двамата сме приятели. И колкото и да ме раздразни с тази си реплика тогава, до някаква степен той беше прав, защото наистина несамо българската, а и голяма част от световната журналистика е склонна да става метреса на победителите. Когато журналистиката обслужва победителите, тя става вредна за обществото. И колкото високопарно да прозвучи, но си мисля,че основната задача на нашия занаят е, не да обслужваме победителите, а да се мъчим да ги коригираме. Имам чувството, знам, че ще прозвучи еретично, но сега журналистиката в още по-голяма степен обслужва победителите, отколкото когато го правихме ние тогава.

Ако влезем „зад завесите на соца“, кои са героите на „онези интересни времена“? По какво се различават и си приличат с днешните герои на нашето време?

Героите на миналите времена са една плеада от партийни ръководители, разбира се говоря за тази книга само, като се започне от Кимон Георгиев и се мине през Червенков, Тодор Живков, Людмила Живкова, Борис Велчев, ако щете и баща ми, ПетърМладенов, Андрей Луканов. Казах ви, че тези времена съм ги наблюдавал от двете страни, бидейки журналист и попадайки в много интересни случаи. Имам предвид цялата сага около смъртта на Георги Марков в Лондон, около приписания на България атентат срещу папата.В някаква степен бях очевидец на тези събития, тъй като ги отразявах и двете. Написах книга за Георги Марков. Дълго време съм се занимавал с атентата срещу папата, работил съм и по Робърт Максуел. Така че в книгата има и други герои. Не са само партийните ни ръководители.

За да натрупате този богат на факти журналистически материал, безспорно ви е помогнало, че сте израснали в среда, където са се решавали съдбовните проблеми на България. При това сте преживели лично противоречията във висшата власт, макар и под повърхността. Какви са най-ярките ви спомени от тогава? Стана ли ясно кой е „човекът от народа“?

Много мислех по въпроса за човека от народа. Една от вътрешните ми съпротиви да напиша тази книга беше да не се възприеме като опит за разчистване на сметки, опит за дискредитиране на тези, които създадоха проблеми на нашето семейство, опит за дискредитиране на Живков. Опитах се да бъда максимално обективен, защото за Живков имам лични спомени, а и прочетох страшно много, като всички видове мемоари, писани от негови сподвижници и ако щете, негови врагове. Човека от народа го деля на три периода – на ранния Живков, средния Живков и късния Живков. Ранният Живков е някъде от 1954-55 г. и Априлския пленум. Успяването му да овладее властта. Тогава той е целеустремен и до голяма степен все още революционен романтик и все още с вяра, че ще строи светлото бъдеще и модерна държава и новото общество. Вторият му период е когато вече беше овладял властта и всичките нейни хватки и натрупал необходимата политическа опитност. Това е период на един да кажем добър европейски държавник. Сравнявам го с Митеран, ако щете, Вили Бранд, Маргарет Тачър. Той не им отстъпваше. Беше слабо образован човек, сравнително некултурен, но имаше изключително бърза мисъл, стратегическо мислене, беше много ловък и ако щете, коварен, гъвкав. Но има и нещо друго. Тогава социализмът вървеше нагоре. Има една мисъл,че всяка власт развращава. Абсолютната власт развращава абсолютно. През третия си период той беше човек развратен от властта. Основното, според мен, в личното мусъзнание беше да пази властта, която се беше превърнала в самоцел. Това му попречи да вижда реалните проблеми и започна да изпада във волунтаризъм. Д а смята, че нещата могат да се решават с магическа пръчка. Започна да се отървава от хората около него, които мислеха. И ако трябва да кажа какво е моето послание, то е, че ние фалшифицирахме онзи период, ролята на Живков в него и не можахме да дадем точна оценка на явлението какво и защо се случи, че от един добър държавник Живков се превърна в някакъв селски диктатор и за това в момента сме длъжни същия селски диктатор да го преживяваме отново. Затова трябва да си говорим за историята и само истината такава, каквато е. Но в крайна сметка има нещо, което не трябва да се крие. За разлика от многото днес ръководители, Живков обичаше държавата, обичаше и хората. Башка от всичките му кусури важното за него бяха държавата и хората. С две думи, той беше изключително интересен политик, човек, който обичаше България и човек, който в крайна сметка ще остане в нейната история с повече плюсове, отколкото минуси.

Казват, че никой не избира родителите си. Какво е да си син на Станко Тодоров, човек със солиден политически стаж и най-дългогодишен министър председател, и на журналист, за когото всички и до днес говорим с респект и уважение, каквато беше Соня Бакиш?

Монетата си има две страни. Има и тъмна, има и светла страна. Светлата беше, че получих много от тях. Получих една богата обща култура, точен поглед към света, и то по-скоро от майка ми. Един критичен поглед към света и да не приемам, че нещата са такива, каквито изглеждат, а да си давам сметка, че зад тях има милион други неща, да не смятам,че съдбата по стечение ме е издигнала на това място, на което съм. Че другите хора са имали моите възможности и моите шансове. И най-хубавото, което получих, е името, което с приятно чувство нося и до днес. Не ме е срам да кажа, че съм бил син на министър председателя на България, че съм син на Соня Бакиш. Напротив, казвам го с гордост. Мисля, че малко от синовете на останалите ръководители могат да го кажат така. В момент на най-остра ненавист към миналото да си позволя да напиша тази книга, да я предложа за печат и на хората да я прочетат,значи,че не се срамувам от моето минало.

Казвате: „Родителите ми бяха бунтари по дух“. Как се проявяваше това „по върховете“ и какви бяха ответните реакции? Как се отразяваше на семейството ви? Чувствате ли в гърдите си този плам и как може да се прояви днес? Необходим ли е на журналиста?

Бунтари по дух не е съвсем точно. Майка ми беше не бунтар, а бунтовник даже. Баща ми не, а по-скоро беше един безкрайно почтен и лоялен човек. Една от големите грешки на Живков беше, че до последния момент не разбра, че баща ми беше лоялен на него и на партията. Виждаше много от недъзите и нещата, които не вървяха, но много пъти си замълчаваше, и то от лоялност към идеите и паритята. Докато майка ми не цепеше басма на никой и накрая си плати сметката с лихвите и покрай нея плати и той, а и ние до някаква степен. Което е добре и зле. Зле,защото в някаква степен тя прекъсна политическата му кариера, а в друга степен му даде възможност да излезе почтен от играта.

Избрахте да тръгнете по пътя на майка си. Какво ви каза тя, когато узна за вашия избор? Опитваше ли се да ви съветва в работата ви като журналист и вие търсехте ли нейните съвети?И още нещо, чувствахте ли се в нейната сянка?

Тя винаги е била против това да бъда журналист. Исках да кандидатствам журналистика, но ме убеди,че по-добре е да следвам право, и беше права, защото то ми даде много по-широка обща култура. След това беше против да започна работа в БТА, да бъда кореспондент и по всякакакъв начин ми е пречила в кариерното развитие. Никога не ми е давала съвети, а и аз никога не съм ги търсил, защото имам самочувствие на добър журналист. Но пък ми даде погледа ми към света и да приемам винаги със съмнение нещата, да ги подлагам на преоценка и анализ и винаги да се стремя да не вървя след победителите. Не го правех тогава, не го правя и сега. И тогава бях остро критичен, колкото ми позволяваше онова време. В книгата ми има едно интервю с Лех Валенса, което направих в Гданск, въпреки, че тогава той беше под домашен арест и въпреки че след това ми струваше дисциплинарно уволнение,а и на баща ми много сериозни неприятности, защото той тогава все още беше член на политбюро. Но така или иначе, това си е някаква вътрешна нагласа да разбереш как стоят нещата и да се опиташ да им дадеш оценка.

Не съм стоял обаче в нейната сянка. А по-скоро в сянката на баща ми и тя беше тежка сянка. И на въпроса ви за негативите ще ви кажа, че много е тежко цял живот да бъдеш възприеман като син на баща си. Никога успехите не се признават изцяло, че са твои. Има винаги едно подозрение, че те се дължат на общественото положение на родителите и винаги провалите се преувеличават. Така че аз никога не успях, макар и цял живот да се опитвах да изляза от тази сянка. Едва сега до някаква степен излизам от сянката на сина на министър председателя.

Интересно е, че тогава сте успели да интервюирате Лех Валенса. На собствен ход ли го направихте или с протекции отгоре?

Валенса може би беше най-строго охраняваната личност в Европа и когато взехме интервюто, както ви казах, беше под домашен арест. В Гданск пред църквата имаше може би три автомобила с 15-20 души, а ние успяхме да се свържем с него, като от полските тефонни услуги взехме номера му. Обадихме се там и поискахме телефона на Валенса. Телефонистката ни попита на кой Валенса и ние казахме, че на Лех и тя ни го даде. Разбира се след това съжали, но вече беше късно. Та така станаха нещата с любопитство и авантюризъм.          

Вие сте разследващ журналист още преди 1989 година. Тогава трудно ли беше да пишеш за нередностите или сам се автоцензурирахте? Кога беше по-лесно за разследващия журналист - преди или след промените?

Много е особено. Аз съм разследващ журналист, но почти не съм се занимавал с вътрешна проблематика. Общо взето съм международник и там на нас ни беше по-лесно. Три години се занимавах с епопеята за атентата срещу папата. И тогава нито в един момент не съм приемал на доверие нито нашата теза, нито тяхната. Докато не изясних нещата за самия себе си какво се е случило, не написах нищо от официалната пропаганда, която се опитваше да внушава и тук, и там. Същото се отнася и за Георги Марков.

Но за мен по принцип след 10 ноември е много по-трудно за разследващата журналистика. Докато по наше време все пак имаше някакви равнища, до които можеше да се прави разследваща гурналистика, като до директор на завод, секретар на окръжен комитет на партията. Дори и до ниво министър можеше да се правят разследвания. Помните разследванията на Георги Тамбуев. Все пак имаше някаква възможност да се прави това. Докато сега почти положението с разследващата журналистика е почти катастрофално, защото до голяма степен журналистите са икономически заробени и не могат да правят разследваща журналистика, защото няма къде да я правят. Почти не се намира медия, която да не е в частни ръце, които се вълнуват само и единствено от собствените си интереси. Така че да се прави честна разследваща журналистика е сложно.

Следили сте всичко за атентата срещу папа Йоан ПавелІІ. Смятате ли, че днешното отношение към паметта на Сергей Антонов за нормално? И то при положение, че Йоан Павел ІІ дойде в България и каза, че тя не е замесена в покушението срещу него.

Ще бъда максимално откровен и си мисля, че това е едно от големите достойнства на тази моя книга. Казал съм, според мен, истината за Ватикана, за папата, и то несамо за Йоан Павел ІІ, но и за Йоан Павел І. Казал съм и до голяма степен какво се случи. Познавах Сергей Антонов. Правил съм няколко интервюта с него. Веднага след 10 ноември, когато всички го бяха изоставили на произвола на съдбата ,случайно до нас в един гараж се появи едно малко магазинче за плодове и зеленчуци, което отвори сестра му. Тя го беше направила, за да може да изхранва Сергей, защото беше тотално забравен. Та тя ми разправяше за трагичната му съдба в края на живота му. И ще ви кажа, нещо, което звучи малко патетично, но е истина. Вечер той си пускаше на магнетофона химна, ставаше прав и пееше с него. До последния момент той не забрави България и не я предаде, докато България го забрави и предаде отвсякъде.

Що се отнася до папата, и го казвам с пълното съзнание, за мен Ватикана е част от голямата геополитика и обслужва несамо политическите, но и интересите на едрия капитал. Папа Йоан Павел І беше убит едно за да се скрият машинациите на Ватиканската банка с парите на мафията, както и да може поляк да стане папа, за да може да бъде финансирана Солидарност и да събори социалистическата система. Имаше една Ватиканска банка, ръководеше я Марцинкус, както и банка Амброзиано, ръководена от Роберто Калви. Тези две банки перяха парите на мафията. И така изпрани отиваха, за да се финансира Солидарност. Знам го категорично и съм го доказал. А що се отнася до сегашния папа Франциск, той също обслужва политически интереси. Дойде тук с конкретни две задачи и ги изпълни.

А що се отнася до Сергей Антонов, едно от нещата, с които папа Йоан Павел ІІ ме порази, и то крайно неприятно, беше ,че дойде в България и каза,че тя няма нищо общо с атентата срещу него. Но не каза кой и защо го е направил, защото все пак имаше атентат срещу него. Все пак Ватикана има най-мощното разузнаване и на тях им беше пределно ясно кой и защо го направи, но той не го каза. Папата опрости Агджа, но не и Антонов. Беше тук и каза, че България няма нищо общо със случилото се, но не пожела да се срещне със Сергей Антонов.               

Как успяхте да проникнете и разгледате най-строго забраненото и охранявано „Бунгало“ на Тодор Живков в Евксиноград? Какво открихте? Смятате ли че „неудържимото любопитство“ и малко авантюризъм помагат на журналиста, особено за разследванията?

През целия си живот аз съм бил тласкан от любопитство, на което не мога да устоя и винаги искам да знам истината и не ме интересува пропагандата. Има един английски философ от ХІІ в., Уилям Окам, и той има една мисъл, наричаща се „Бръсначът на Окам“, която е, че най-лесно се стига за нещата по най-прекия път. И аз тогава отидох при сърбина, който беше охрана на Живков, и го попитах дали иска да го черпя кафе и той ми отвърна с да. И аз веднага му казах, че първо искам да видя Бунгалото и тогава ще го черпя. И се получи. Пак ще повторя,че така стават нещата с любопитство и авантюризъм.  

Работили сте в различни медии: БТА, БНТ, в. „Отечествен фронт“ и „Отечествен вестник“, разнообразна тематика. Къде се чувствахте „най-себе си“ и най-свободен?

Най-себе си и най-свободен се чувствах в БТА. Бях в една особена редакция, която се казваше „Информация за чужбина“. Имахме един супер интересен ръководител. Казваше се Алфред Криспин. Фреди беше личност с европейска култура и изключително ерудиран. С много широк поглед върху света. Даваше ни общо взето да пишем каквото си искаме. И тъй като трябваше да бъдем интересни, защото бяхме на самоиздръжка и продавахме информацията на Запад, а с тези лозунги тук нищо не можеше да бъде продадено. Така че тогава пишех това, което исках, и се чувствах най-свободен.

Как посрещнахте репресиите към семейството ви по времето на Живков – не намирам друга дума?

Приехме ги тежко, защото това не е само от власт. Приятелите започват да те отбягват и да те гледат с известно подозрение. Това беше едната страна на въпроса. Но другата беше по-сериозна, защото започваш да се чувстваш като враг на собствената си партия, на собствената си държава. Вътрешно знаехме,че майка ми е права,защото не беше нарушила нито закона,нито морала като подкрепи русенския комитет срещу екологичната катастрофа. Имам една приятелка от Русе, Галя Антонова, която беше кореспондент на „Народна младеж“. Когато идваше в София, тя идваше и при мен в „Отечествен фронт“ и ми разказваше какво се случва там. Разказвах го на баща ми и така в някаква степен се занимавахме с подривна дейност. Знаех, че майка ми е права и че не са направили нищо лошо, но това усещане, че си враг, че си предал своите е много тежко. Но това сплоти семейството и застанахме зад нея. Нито един от нас, по нито един повод не я е укорил.

Казвате, че промените не са били неочаквани за вас. И все пак, кое ви изненада? Какво очаквахте и какво се получи?

За мен те не бяха неочаквани. До 80-та година бях пламенен марксист-ленинец. Твърдо вярвах в идеите на комунизма. И понеже съм любопитен и авантюрист, през 1980 г. братът на един приятел избяга в Англия и започна да изпраща дисидентска литература от руски автори. На няколко пъти исках от този колега да ми даде нещичко да прочета и той ми даде много интересна книга, която промени живота ми. Обърна го. Книгата се казваше „Утопията на власт. Автентичната история на КПСС и на СССР“ , която обхващаше периода от 1918-та до периода, когато я четох. Авторите, професори по история, бяха написали автентичната история на КПСС – всичко, както се е случило. Ние тук всичко започнахме да го научаваме на час по лъжичка, а аз го получих концентрирано и разбрах, че се намираме до един колос на глинени крака. Бях страхотно въодушевен от падането на Живков и от идването на Горбачов на власт и си мислех, че за две-три седмици ще станем Швейцария на Балканите, че е възможно да стане конвергенция между това, което беше постигнал социализмът, и това, което е капитализмът, и сборът между двата строя щеше да ни даде рая. За съжаление се оказа, че ние и от двата строя взехме най-лошото. За мен България никога не се е намирала в по-трагично положение от това,в което се намира сега.

Оценката ви за Прехода е, че „той започна бездарно, егоистично, нечестно. Това, вероятно, е и една от причините България да се управлява от бодигардове и шофьори“. Жестока преценка! Какво имате предвид?

Ще бъда малко по-обстоятелствен. Веднага след 10 ноември по някакъв повод казах на баща ми: Първата ви работа сега трябва да бъде да дадете една точна и ясна оценка на Живков. Кой е, какво е. И нека да не се лъжем, но тогава до голяма степен България беше Живков. Останали бяха миманс. А те първо му благодариха, обещаха му, че ще го оставят президент на страната. Но Луканов и Младенов го излъгаха. След това му благодариха и на пленума получи висока оценка. Две седмици след него се състоя нов пленум, на който му дадоха отрицателна оценка, след което го обвиниха във всички смъртни грехове, в които и те до голяма степен участваха. Това беше бездарното и нечестното. След което беше направена диференциация – едните са виновни, а другите не. Луканов и Младенов са целите в бяло, а останалите ще ги вкарат в затвора. С тази погрешна оценка, която беше дадена на Живков и социализма. България беше изкарана едно мракобесно общество, в което нищо хубаво не се е случило, и започнаха планомерно да разрушават всичко. На негово място не създадоха нищо стойностно. Това е преходът – бездарно, нечестно и непочтено.

След като не се вписахте в промените, нямахте ли желание да емигрирате?

Веднага след 10 ноември имахме няколко много трудни месеца, защото започнаха да ни преследват. Мен ме изхвърлиха от работа съвсем безапелационно, след което много трудно си намерих работа. Много  дълго време бях извън професията. След това започнаха да ни се обаждат вкъщи и да ни заплашват. Аз дори по едно време си бях купил пушка. Жена ми каза да се махаме,защото децата ни бяха малки и тя се страхуваше за тях. Дори отидох в Синагогата и си извадих документ, че съм евреин с желанието да тръгнем към Израел. Тогава бащата на съпругата ми се разболя тежко и нямаше как да го оставим и това ни попречи. Освен това аз обичам България , езикът ми е тук, гробовете на родителите ми са тук. Така че не съжалявам, но наистина имаше един такъв момент, когато си мислех да напуснем страната.

Кое ви принуди сега да се сте „на свободна практика“? И понеже няма понятие „пенсиониран журналист“, вие и сега активно участвате в мрежата, страницата ви във фейсбук живо и интересно откликва на събитията. Липсва ли ви непосредствената работа в медия?

О, да! Много ми липсва, гледайки по-младите колеги си давам сметка, че те са много несвободни. А когато работиш в медия няма как да си свободен. Ако днес си зависим от конкретна медия, не можеш да напишеш нищо интересно и стойностно. Журналистите  сме разказвачи на истории. Това, което правя във фейсбук, нито ми носи някаква финансова обезпеченост, нито пък някой го иска от мен. Просто си е вътрешна необходимост. Един да ме прочете днес е достатъчно,защото на някой съм му разказал една история.

И тъй като в нашия разговор на няколко пъти споменахте Георги Марков, си спомням, че в началото на прехода заедно с Владо Береану написахте книга, посветена на убийството му. Какво цените в него като журналист и писател?

За мен Георги Марков е изключителен писател. „Портретът на моя двойник“, „Жените на Варшава“, „Санаториумът на доктор Господов“ ще останат в пантеона на българската литература. Той е огромен писател. Имам определени забележки към него като към личност. Според мен там той не беше почтен, направи много сериозна грешка и това до голяма степен му попречи да се развие като голям световен писател. Всичко това, което се нарича „Задочни репортажи за България“, колкото и интересно да беше да ги слушаме тогава, не беше съвсем почтено. Когато беше тук, беше галеникът на режима. Книгите му вървяха в огромни тиражи, пиесите му се играеха при пълни салони. Да се махнеш и да започнеш да плюеш по този начин не беше коректно, а и не му направи добра услуга, защото „Задочните репортажи“, макар и до голяма степен верни, все пак са някаква манипулация, която отговаря на конкретни интереси на конкретни господари. Не знам колко са били полезни за България. Аз обаче го разделям.За мен беше голям писател и не съвсем почтен журналист.

Наскоро говорих с Иво Хаджимишев, защото в моята книга снимките са негови. И по този повод се видяхме и той ми каза,че в Лондон се е срещал на два пъти с Георги Марков. Според него той толкова не е работил за ББС, колкото за американците, работеше за „Свободна Европа“ и в някаква степен през последните дни от живота си е решил да изневери и на тези си господари и вероятно това му костваше живота. Това го казвам в книгата си.

Към края на разговора ни: според вас с днешна дата нашата професия обезцени ли се и как се отнасяте към въпроса за доверието в словото? Как то се завоюва?

Смятам, че нашата професия тотално се обезцени, и то по три причини. Първо, корпоративният капитал до голяма степен завладя света и до голяма степен диктува и мейнстрийма. Спомняте си, че американските и английските журналисти бяха за нас еталон. Те си позволиха да извадят и Уотъргейт, да говорят за ИРА. Какво ли не правеха. За мен тогава ББС беше еталон на честната журналистика. Сега смея да го заявя,че те служат на определени икономически, политически и всякакви други интереси по-сервилно и от нашите. Това е първата причина за обезценката на нашата професия. Втората е, че светът се промени. Стана виртуален и в него всеки може да пише, всеки смята,че има право да пише и да дава акъл на другите. В това море от мнения и писаници стойностното и качественото наистина много трудно може да се появи. И третото, според мен, което е и най-страшното, че се обезцени самият език. Той вече не е това, което беше. За мен всяка дума означава нещо. В Библията, знаете, пише, че в началото бе словото. Сега под напора на безброй много бездарни политици се леят реки от думи, които не означават нищо. Опитах се да гледам някакви предизборни студия, но там казват неща, които не значат нищо. Говорят си едни кухи думи. И затова до някаква степен сме длъжни да се опитаме да пазим нивото на журналистиката. Когато пиша във фейсбук, не си позволявам да използвам думи, които не съм ги проверил и не съм сигурен в тях. И това е така, защото имаме дълг към езика.

Тази година Съюзът на българските журналисти празнува юбилей като най-дълголетната организация. Какво бихте пожелали на колегите в тези трудни за всички времена?

Бих им пожелал да оцелеят, опитвайки се да запазят почтеността си.

Снимки Иван Василев 

     

 

Сподели в
 

Известната актриса от Централния куклен театър се вдъхновява от срещите си с малките зрители. Всяко лято с група други творци работи за деца в неравностойно положение, събрани на Юндола

13.06.2019/20:36

Испанската фамилия Санча пречупва през съдбата си войните и вдъхновенията на 19, 20 и 21 век. Поела от Малага през Лондон, Париж, Москва, Берлин, Мексико, след важна спирка в София, тя стига до Мадрид и Виена. Изложба в Националната галерия показва картините и историите на 4 поколения от удивителното семейство. Важна роля в него има и журналистката Анелия Стоянова-Санча, дъщеря на Людмил Стоянов и съпруга на Хосе Санча.

07.06.2019/11:53

По повод 175-годишнината на българската журналистика и 125 години от учредяването на организирано журналистическо движение гост на СБЖ беше председателят на Съюза на руските журналисти Владимир Соловьов. Неговата визита предизвика интерес сред журналистическата общност, с която той проведе сърдечна среща-разговор, в който откровено отговаряше на зададените му въпроси.

24.05.2019/22:36

Тези дни излезе по книжарниците една книга, която събуди интереса на читателите. Журналистът Калин Тодоров успя да надникне „Зад завесата на соца“. Освен като журналист преди и след промените, той е известен с това, че е поел интереса към занаята ни не от кого да е, а от Соня Бакиш – дългогодишен редактор на сп. „Жената днес“ и може би най-респектиращата и достойна за уважение професионалистка, и на най-дълго управлявалия България премиер Станко Тодоров.

18.05.2019/19:44

Отдавна се бях „прицелила“ да разговарям с главния редактор на в. „Ереван“ Вартануш Топакбашян. И ето че събитие около вестника ни събра на разговор. Нашега или наистина, но вестник „Ереван“ вече е на 75 лета и е сред изданията, за които може да се каже, че в условията на демокрация у нас е дълголетник и успява да удържи на житейските бури.

14.05.2019/17:21
 Реклама

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Ситуацията със свободата на словото в България продължава да буди безпокойство, особено след поредицата от кадрови събития в най-голямата медийна групировка у нас – „Нова Броудкастинг Груп” ЕАД (НБГ).

05.06.2019 /18:25

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова поздравява цялата колегия със светлия празник на светите братя Кирил и Методий, дарили ни с азбука и с път към уникалното място на България в световната духовност и напредък. Мисията на всички хора на словото днес е то да остане непобедим лъч на правдата

24.05.2019 /00:22

Никоя епоха не е комфортна за журналиста, посветен на истината, а първата жертва на всяка диктатура е истината на върха на перото, се казва в адреса на държавния глава до СБЖ по случай по случай 175 години от началото на българската журналистика и 125 години от създаването на организирано журналистическо движение у нас.

22.05.2019 /17:31

 Мнения

Прочетох тия дни, че популярното предаване ще бъде излъчвано по БНТ до края на юни. След това излизало в летен отпуск. А продължаването му през есента не било сигурно – щяло да зависи от подписването на нов договор, от решението на новия директор на обществената ни телевизия и т.н.

30.05.2019 /13:51 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

На 22 май ще отбележим с шествие в София 175-ата годишнина на първото печатно периодично издание в България и 125-ата годишнина от началото на организираното журналистическо движение в нашата страна. Въпреки всичко, тази професия все още е жива и се бори за своята мисия!

13.05.2019 /14:52 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 14 гости

Бързи връзки