Искра Ангелова: Моята задача цял живот е била да казвам и пиша каквото мисля

23.03.2019 /14:48 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Искра Ангелова

Тя е водеща на тв предаване по БНТ, което, макар да се казва „Нощни птици“, може да бъде причислено към породата редки птици за днешната българска тв природа. И това е така, защото вече 13 лета то оцелява, при това успешно и с все повече нарастваща публика, в океана от реалити формати, биг брадъри и екзалтирани майстор готвачи.

Това е Искра Ангелова, която не знам как да я определя, тъй като тя носи много дини под мишница и за разлика от мнозина се справя успешно. Актриса, журналистка, преводач, филолог... Нейна запазена марка е сърдечната и веднага печелеща приятели усмивка.  

Искра се съгласи да сподели вълненията и размислите си за нещата от живота пред сайта на СБЖ. В своето интервю тя пределно откровено разказва за себеси, близките и, разбира се, за  работата, в която се раздава.  

Преди да започнем нашия разговор, Искра, предлагам да си говорим на ти , като колеги. Нещо против? И така, трудно ли е да летиш в ятото на „Нощни птици” и ти самата като каква птица се определяш?

Разбира се, че на ти! Мисля, че искаш да ме питаш дали съм „славей“ или „чучулига“ (помниш ли Шекспир – „той пее нощем в клонките на нара“… а тя е „вестителката на зората“…) и на този въпрос ще кажа, че по принцип винаги повече съм обичала вечерните часове, защото тогава мога да работя на спокойствие, но че откакто имам детенце, всичко се промени и сега заспивам изтощена още преди нея, четейки ѝ някоя книга. (Всяка вечер ѝ чета по един час преди заспиване – баща ѝ е по класическите концерти и колелетата, аз – по четенето, домашните бисквити и театъра.)

Но ще се хвана за думата и ще продължа нататък – аз изглежда никога не успях да „летя в ято“. Винаги съм била по-различна – някак си обаче, когато бяхме по-малки, тези качества, които те правят „различен“ – да си начетен или умен, да си добре възпитан или да имаш богата обща култура, и най-вече – винаги сам да изграждаш своето собствено мнение, т.е. да мислиш свободно (независимо от конюнктурата и „опорните точки“, подавани услужливо от някой друг – дали от партийни централи, дали от лидерите на мнение и инфлуенсърите) – та тези качества се ценяха повече… Сега тези именно качества са под обстрел.

Но понеже аз съм измислила и изработила всеки миг от това предаване, мога да кажа, без да звучи нафукано – че съм се опитвала съвсем съзнателно да създавам и да водя смело напред това „ято“ през всичките му години. „Ятото“ на талантливите, необикновените, изключителните хора на България. Ето това са гостите, които избирам да каня в предаването. Едно време вярвах, че тези хора автоматично и естествено са съмишленици помежду си, че ние принадлежим към една порода – тази на талантливите и можещите хора. Оказа се, че у нас понякога те са готови да се унищожават един друг… Но – това си е за тях.

Превърнала съм се в огледало за гостите ми. Изцяло забравям за себе си, докато правя предаване за някого – мисля за него цяла седмица, готвя се за срещата ни и искам с цялото си сърце да го oпозная, да го зарадвам и развълнувам.

Затова приемам болезнено критиките, защото знам какво е да сътвориш нещо от нищото и да го отстояваш, да се грижиш за него и да го работиш денем и нощем. И съветвам всички, които само намират кусури в чуждата работа – да започнат да създават и те. Книга, градина, филм, дреха, стих, торта… И после да покажат на хората своето „дете“. Да го оставят на открито, публично място. Да видят как е. Да успеят да се усмихнат на злобните нападки и яростните критики. Аз не вярвам в споделената и размита отговорност и заставам с името и труда си зад всеки сценарий, зад всяка дума, зад всеки монтаж и зад всеки гост, който съм поканила. Гордея се с „Нощни птици“. А гостите ни обичам и уважавам, и се опитвам да ги представя в най-добрата им светлина, да ги разкрия и да ги накарам да се почувстват като у дома си.

Заедно с мен на тази сцена стоят прекрасните музиканти от нашия бенд, с които споделяме общ вкус и ценности – хора, които никога не направиха компромис с добрия вкус и избраха да не забогатеят, свирейки друго, освен музиката, която истински харесват. Те са великолепни творци и професионалисти, непрекъснато композират и създават авторска музика, и аз съм истински щастлива, че мога да работя с тях, защото знам, че имаме общ идеал, общ възглед за света, а това е много, много важно! Обичам ги – Мишо, Вяра, Владо, Петко, Румен.

Нашият външен творчески екип има още режисьор с много голям опит и добър вкус – Милена Гетова, и изключително модерен отговорен оператор – Веселин Апостолов, на които дължим визията на предаването, а смея да твърдя – тя е много, много добра! Виделина е нашата безценна връзка с ръководството и структурите на БНТ, а зад кулисите за предаването работят неуморно техническите екипи на студио 1 на БНТ, както и монтажистите Емилия и Милен, които са ненадминати професионалисти.

Питам те, защото се оказва, че ти си от рядката порода птици, които носят няколко дини под „крилото” си – актриса, журналистка, филолог, преводач… Как тези професии се съвместяват у теб и помагат ли ти да се оправяш в морето на живота и ангажиментите?

Благодаря, че си забелязала – понякога нося всичките наведнъж по принуда, понякога – понеже не мога иначе. Обаче никога не съм имала проблем с това раздвоение, със своите два таланта – винаги съм пишела много добре, спечелих олимпиадата по литература и така влязох в СУ първа в България. (Прекрасни учители мои, Албена Руневска и Николай Иванов, благодаря! Благодаря и за тайно посетените лекции на Никола Георгиев – за всичко, което той Е и ни показа от себе си!) Писала съм много текстове – художествени и критически – в периодичния печат. Спечелих и стипендията Фулбрайт, която се дава на особено талантливи чужденци от американското правителство – пак благодарение на таланта си да пиша. Баща ми видя обявата за конкурса в един вестник и ми каза: „Луда си да не опиташ!“ И аз, макар хич да не мечтаех да ходя в Америка, опитах! И до днес това е най-умното нещо, което съм направила в живота си. А тогава конкурсите се провеждаха честно и открито – защото още никой не беше чувал за тях. Освен това чужденците си провеждат конкурсите по правилата (ако не ги „развалим“ у нас…) – българите са тези, които често провалят прозрачността и достойнството на който и да било конкурс. (Днес у нас не можеш да спечелиш награда или конкурс, финансиране или признание, ако не си „човек на някого“ или не изпълняваш нечия чужда висша „воля“… Оттам и дереджето, на което се намира всичко, що е родено след „конкурс“ – независимо дали става дума за плочките на улицата или управлението на някоя културна институция… Кой е архитектът на онзи, станал нарицателен избор – на килима от рози за 38 000 лева и на инсталацията „Столът“ по повод председателството ни на Европа? Не знаем. Това са комисии и подкомисии, избиращи определени никому неизвестни изпълнители и подизпълнители, които по условие НЕ СА най-интересни, безспорни или талантливи. Преди всичко това не ме притесняваше – „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“ – но този начин на провеждане на всички конкурси блокира всяко мое намерение да стартирам нещо ново. А аз имам много идеи и много ми омръзна да минавам през стени, за да ги реализирам!)

Иначе театърът е моята истинска любов и страст още от онзи миг, в който попаднах в студията на Бончо Урумов към театър „Сълза и смях“, може би даже от по-рано – от Пионерския дворец и Валентин Сърнацки, който ме беше видял в „главната роля“ дори на онази крехка възраст. Но Бончо ни „зарази“ с тази магия – това не е клише, театърът е зарАзен и ако попаднеш на правилния учител, си изгубен в него и прахоляка на сцената му завинаги! В това „съучастничество“ живеехме нашия пубертет – ние бяхме като таен клуб, в който си говорехме за философия и музика, за литература и изкуство. Много ми липсват тези години! Липсва ми тази среда! Питам се къде ли ще мога да изпратя сега моята дъщеря, та тя да общува с хора със сравнително общи възгледи за света, със сходен културен багаж, с подобно възпитание… Моите родители ме водеха на концерти и театри, четяха забранените тогава романи и посещаваха панорамите в кино „Дружба“ и джаз срещите в зала „Универсиада“, а децата в Студията също идваха от такива семейства. Това беше една млада и много силна група, която се беше събрала около фигурата на аристократичния, интелигентен и ерудиран Бончо, закриляни и окрилени от неговата личност.

Всичко това днес е невъзможно. Ежедневно общуваме с хора, които идват от най-разнообразни контексти – това е особеното на големия град, на метрополиса – той събира в пазвата си хора от всякакво тесто, род и националност дори… така се чувствах и в Ню Йорк, така се чувствам днес и в София – трудно ми е да намеря хората, с които говорим на един език. Опитвам се да ги събирам в предаването. То остава един от малкото острови, където този разговор е изобщо възможен.

А кога си „най-себе си” – на театралната сцена, с интересна книга за превод, на телевизионния екран? Всички те предполагат превъплъщение, влизане в духовния свят на другите. С какво те ти помагат в журналистиката?

Точно така е. До такава степен хората свикват да си „влязъл“ в нечии чужди обувки, че нямат търпение дори да те изслушат какво имаш ти самият да кажеш. Много е странно. Минавала съм през много различни трактовки на това неприемане на независимата мисъл, особено, ако тя е изразена от жена! („Добрият актьор не е интелигентен!“ „Не казвай всичко, което мислиш, защото така ставаш уязвима!“ „Не бива да се изказват мнения в предавания по телевизията – оставете гостите да говорят!“, „Началният анонс – минутката на водещия – е ненужна!“ и т.н.)

Знаеш ли какво съм забелязала – хората у нас не са свикнали жените да говорят. Това не е феминистки възглед – наблюдение от живота е. Всеки път се улавям как се дивя на това – в една компания не е прието жените да се хвалят например, да изтъкват своите постижения, а когато го правят мъжете – се смята за много очарователно, редно, уместно някак. Така си е – огледай се, заслушай се и ще се убедиш. Установих с учудване на колко малко места можеш да чуеш жените да говорят… след огромния успех на онази пиеса, която намерих, харесах и преведох преди 14 години – „Красиви тела“. Играем я още на пълен салон в Младежкия театър! И до днес! Невероятно просто… В колко малко пиеси всъщност има хубави роли за жени! Добрите женски роли са рядкост… Ние тогава така започнахме да търсим пиеса – искахме да изиграем роли, които ни вълнуват, с които имаме какво да кажем! И тогава такъв „свободен“ проект беше възможен. Конюнктурата обаче много се промени – театрите вече са толкова бедни, че не могат да си позволят да канят такива свободно прелитащи птици (като мен) – актьори на свободна практика с техните (макар и силно печеливши и интересни) проекти и ниски хонорари – дори това им се струва непосилно… И така ние останахме на улицата. Не се оплаквам – ние винаги намираме къде и как да кажем онова, което ни вълнува – но е интересно как цяло едно поколение, което излезе от академиите по изкуствата или от университета между 1989 и 2000 г. – после или емигрира, или не се занимава с творчество. Сякаш е случайно, а май си е съвсем нарочно. Вече започвам да мисля, че хич не е нехайно обезглавяването на интелигенцията, на талантливите хора в тази страна, на хората със свой собствен глас и почерк, с идеи и талант, с мнение. Аз и затова може би винаги съм имала две професии – за да се изхранвам. Затова и заминах в Щатите – за да си „взема хляба в ръцете“, както се казва… Доколко това се случи (с хляба) и как никой никога няма да допусне човек като мен – с нужния ценз, образование, квалификация и идеи – до истинското продуциране и произвеждане на програми и проекти за телевизията или до каквато и да било по-реална реализация у нас… е друга тема… Все пак са ме допуснали, нали - „Нощни птици“ е вече запазена марка със своите 13 години ефир.

Но когато някой ми каже: „Бъди благодарна!“ или „Стига сте мрънкали, имате всичко – свобода, магазините пълни, границите отворени, медиите свободни, книгите издадени, можете да направите всичко, което си пожелаете с живота си!“, си казвам – да, така е, и не е. Айде, викам си, ела ти живей с 500 евро заплата да те видя! Защото нищо не се е променило – ако ти е важно не дали магазините са пълни, а кого показват по телевизията, кой печели проекта, кой заема ръководния пост, кой взима наградата, кой може да осъществи потенциала си, кой е на почит в това общество… ще видиш, че всичко си е същото. А аз не искам много – просто искам да осъществя, да реализирам потенциала си.

И не, не е християнско, не е проява на силен дух да си мълчиш героично пред несправедливостите и да си смирен. Героите са онези, които ги забелязват (несправедливостите) и се борят срещу им. Ние харесваме Ромео и Жулиета, Хамлет или Беатриче (Шекспир), Ставрогин или Настася Филиповна (Достоевски), Жана д'Арк (Ануи) или Степния вълк (Хесе), Дагни Тагарт, Джон Голт или Хауърд Роурк (Айн Ранд) не защото тихо са изтърпели каквото ги е сполитало… (Включително и в християнството – ето, идва Гергьовден – да не би Свети Георги да е стоял стоически в ъгъла, докато змеят си развява байрака???) А днес герои нещо липсват. Всички си мълчат. И някак са притихнали. Когато на този тих пейзаж изгрее – с талант, с дух, със смелост – някой (Здравка Евтимова и нейният разказ в учебника в САЩ, Митко Маринов и Оскара в ръцете му, все едно)… тук всички запретват ръкави и го оплюват. За да не остане нищо, в което да вярваме и на което да се осланяме…

Тези така успешни разнолики твои изяви на какво се дължат – наследени таланти и качества, твоя характер или нещо друго?

Никога на „нищо друго“ не са се дължали – когато преди много години една приятелка на майка ми предложи „да го приемат детето“ малко по-лесно във френската гимназия, да се обадим, нали, нещичко да кажем за нея – и тя, и аз категорично отказахме. Така и не ме приеха, аз и не исках – в езиковите гимназии бяха децата на „другарите“, с връзките. Никога не съм имала нито връзки, нито протекции от никакъв вид – затова съм и там, където съм – без възможност за развитие, без бляскава кариера, но честен и трудолюбив труженик на пазара.

Какви ли качества съм имала? Бях приета едновременно първа в СУ, във всички класове в НАТФИЗ – на Леон Даниел, на проф. Димитрина Гюрова и Пламен Марков и на проф. Елена Баева и Атанас Атанасов. Както и театрознание. Всичко това означава, че явно съм имала талант(и). Но аз изобщо нямам усещането, че съм „успяла“, напротив. Имам чувството, че всеки ден се боря с всички сили, че много се уморявам, че тъпча на едно място и че силите често не ми достигат…

Мисля обаче, че „устояването“ в днешно време е равно на „успех“ – стоиш на едно място, но отстояваш някакви важни морални и духовни категории, вкус и смисъл. Толкова силно е съпротивлението срещу онова, което правя, което правим, че и „отстояването“ е движение с голяма скорост напред…  А иначе установих – някъде около огромното съпротивление, което имаше срещу това да направя филм за Юлия Кръстева – че характерът ми се е калил в годините и че никога не се отказвам. Не знам дали това е толкова хубаво – понякога губиш цели години в довеждането на нещо до край, без да спечелиш нищо за себе си, без да изпиташ каквото и да било удовлетворение, защото обемът на вложените усилия и нерви е толкова гигантски, че вече си прегорял…

Защо избра журналистиката и с какво тя успя да те спечели при положение, че днес на нея не гледат много с добро око? Притесняват ли те хората, които ругаят нас журналистите и как се отнасяш към критиците?

Журналистиката за мен съчетаваше двата ми интереса – към писането/мисленето и към опознаването на други хора (което всъщност се случва по-другояче и в театъра). Има всякакви журналисти – както има всякакви „българи“, „актриси“, „жени“ или „художници“ – всяко обобщение е нелепост. Мисля, че общата тенденция – хората са заразени от някакъв огромен страх – е в голяма степен техен личен избор. В днешно време можеш да кажеш свободно онова, което мислиш в социалните мрежи, в интернет, да създадеш независима медия онлайн, да говориш… Въпросът днес е, че самите медии не ценят независимите си журналисти-личности, а се страхуват от тях… Това е много обезпокоително. Изчезват хора, уволняват колеги – тъжна работа.

А иначе журналистите-наемници (като мен) следват някакъв кодекс на медията, в която работят навсякъде по света и това е нормално – помня как се съпротивляваха на всяко просръбско мнение в CBS, където работех през 1999 г. по време на войната в Косово. Прочутият им журналист, репортер и водещ на новините Дан Радър беше отишъл на място и предаваше от Белград – помня го как каза: „Но, изненадващо, и те са хора като нас – виждам майките с количките, децата, техните мъже – с уплашени погледи – те всички са против режима на Милошевич!... Те и политически са като нас! Но ние ги бомбардираме!“ Много бързо го върнаха и продължиха с сърцераздирателните репортажи от полетата, на които лагеруваха бежанците от Косово. Има такова нещо като „политика на медията“, но у нас то сякаш е надминало всички норми на приличие… Слава Богу, аз работя за телевизия, която продължава да спазва журналистическите норми…

„Нощни птици” май се оказва, че е от породата предавания, за които може да се каже, че са редки птици. Казвам това, защото от него освен позитивизъм, откровения, които не са в графата скандални и жълти, и приятно настроение не лъха нищо черно. Как днес се прави такова предаване, което е избягало от жълтините и скандалите и какво искаш да споделят гостите ти с теб и драгите зрители? Смяташ ли, че нощта е време за откровения, но не от типа да си късат ризите и да си посипват главите с пепел участващите в него?

Не знам кой и кога реши, че скандалът и жълтите новини ще продават. И защо – всъщност това не е напълно вярно. По-скоро жълтите и скандални предавания показват нивото на падение на шефовете на медиите, в които е възможно да се случат… Мисля, че хората се умориха от профанизацията, която тече така мощно през чалгата, през долнопробните реалити формати, през таблоидите – писна им.

Всеки човек има нужда да бъде добър, да бъде романтичен, да бъде величествен, да бъде голям. Принизяването на другите (което е основната цел и средство на гореописаните медийни низости) не може да остави и теб (който воайорстваш, гледайки) неопетнен. Когато клюкарстваш или говориш лошо за някой друг, когато доносничиш – ти самият се оцапваш. 

Рейтингът на „Нощни птици“ – с изключително скромния си бюджет и екип от 15 души – аз, музикантите, операторите и режисьорката ни, гримьор и фризьор – доказва, че е настъпила умора и че зрителите са по-интелигентни, отколкото ги мислят! Ние имаме много висок рейтинг, като на гърба ни са продукции, които струват милиони и се произвеждат от гигантски екипи. Аз искам специално да благодаря на ръководството на БНТ, че най-сетне ние сме позиционирани в прайм-тайма в петък вечер от 22 часа, защото иначе никой не успяваше да ни гледа! Това ми носи огромна радост и усещането за още по-голяма отговорност, разбира се.

Как изглеждат ежедневните ни грижи и тегоби в един нощен разговор – приглушени или напротив?

Ни най-малко. Още повече – ще ти издам тази тайна – ние снимаме тази година по 2 броя, така че първият си е направо сутрешен!

Мнозина от нашите колеги, най-вече в електронните медии, като че ли канят гостите си само, за да се изявят пред тях колко много знаят или какви са личните им пристрастия. Твоя коментар защо този стил взе все повече да се налага?

Честно да ти призная, аз рядко гледам българска телевизия, защото или ще попадна на неподходящо за 4 годишната ми дъщеря съдържание, или пък – на някаква откровена простотия. Ядосвам се, че телевизиите подценяват зрителите. Информирам се през печатни или електронни медии, а ако искам да гледам някое специално издание на някое предаване – правя го онлайн. Иначе знам от опита си и зад океана, че интересно е онова предаване, което се води от „личност“ – съобщителят Е съобщението. Всички помним Петко Бочаров и неговите коментари, Живка Гичева или Бригита Чолакова, Кеворк Кеворкян в годините преди 1989 г., Димитри Иванов, Иван Гарелов, Нери Терзиева, Митко Цонев, Асен Агов – и ние не ги помним, защото са били незабележими и невзрачни – напротив! Те не бяха пример за мълчаливо и услужливо съгласие със събеседника или с конюнктурата, а напротив – те имаха ясни позиции, които – къде по-явно, къде по-скрито, са изразявали. Ние затова ги гледахме! Искам да кажа – винаги и у нас, и по света, съм искала да гледам по телевизията хора, които са личности. Които имат мнение, пристрастия, отстояват ги, спорят. Независимо дали съм съгласна с тях или не. Това е смисълът на качествената журналистика. Сега – да си признаем – това, което аз правя, не е новинарска, истински злободневна и актуална журналистика, а е портретно, по-лайфстайл интервю, но винаги ми е важно да засегнем и злободневни теми, да говорим за ставащото, да го осмисляме заедно… Точно както това би се случило в моя хол, ако съм поканила тези хора на гости – нарочно бягам от застиналото и изпълнено с неловки паузи, статично и сковано интервю. Знам, че е нетипично за българските медии – но така водят интервютата си Опра Уинфри, Джей Лено, Барбара Уолтърс или Елън Дедженеръс – това е съвременната телевизия, другото – всеки си казва по реда каквото има да каже – е като на комсомолско събрание и не ми е интересно. Това не означава, че водещият трябва да е много „разкрепостен“ и напълно невеж – напротив. Той трябва да има желязна подготовка, но тя да не си личи, той да не я подчертава, а умело да повежда разговора в една или друга посока.

Къде обичаш да пишеш като журналист – в печатни или интернет издания? И още нещо – осъдени ли са на изпращане в миналото печатните медии?

Аз вече пиша по-рядко, нямам никакво свободно време – сега пиша за L’Europeo и ще пиша за Артизанин. Ще пиша и в един онлайн сайт за майки, в който правя съдържателната част. Обичам печатните медии, макар да съзнавам, че те принадлежат на миналото. Но това е като с книгите – аз съм ужасен традиционалист и ще продължавам да задръствам къщата ни с книги, независимо какви нови технологии ги заместят!

Като журналист чувстваш ли се свободна да пишеш за това, което искаш, и смяташ ли, че днес можем да пишем или казваме всичко, което искаме, или ни тежи бремето на цензурата и несвободата на словото?

Моята задача цял живот е била да казвам и пиша каквото мисля. Смятам, че сме длъжни да го правим. Независимо какво ни коства това. Няколко пъти съм била спирана или уволнявана и това съвсем не беше „днес“, а преди повече от 15 години. В по-близките времена съм била само заплашвана и финансово „наказвана“. Вярно е също, че аз излязох от публицистиката, така че нямам реални наблюдения какво се случва там.

Но искам да кажа, че „цензура“ винаги е имало – поне по мое време в медиите. И това е ужасно. Аз съм се стремила винаги да следвам безкомпромисно своите вътрешни убеждения, като никога не съм била „вярна“ на определена политическа или икономическа централа – просто потомствено съм антикомунист и капиталист по убеждения – цялото ми семейство са били такива и са си патили заради тези си убеждения – но такава е съдбата на свободните духом и талантливи предприемачи и интелектуалци след 1944 г.. Заради тези си идеи съм си патила и аз.

Но и тогава, и сега внимавам да не развия онова подло и естествено състояние на страхливеца – състоянието, в което той постоянно се подлага на „автоцензура“… Започна ли да се улавям в тази хитрина, ще спра да се занимавам с журналистика. А и какво имаме толкова да губим, скъпи колеги? Освен самоуважението и достойнството си?!

Изобщо смятам, че е много важно журналистите да бъдат свободни, защото иначе боледуват не само медиите, боледуват обществата. Вижте какво се случва в Турция – журналистите им, интелектуалците им се събуждат и не знаят кой ще е следващият – затворен или изчезнал… Това е началото на края. На държавата, на обществото, на връзките между хората. Някаква анитутопия – по Замятин, Бредбъри или Оруел. 

Работила си в американски медии. Там по-свободна ли се чувстваше да говориш или пишеш? И кое е по-различното в журналистическата среда отвъд океана от нашата тук?

Различно е – в Америка трябваше да се следва точна, отработена и печеливша схема, но смелите идеи се приемаха радушно и човек биваше „забелязан“, затова пък дръзките самоинициативи биваха наказвани жестоко… В Нова телевизия по времето на гърците бяхме относително свободни – можехме да „създаваме“ нови телевизионни форми, да творим, да измисляме, да експериментираме… доста безотговорно и в този смисъл – приятно беше. А сега… се чувствам по-свободна от една страна, по-затисната от друга (свързана с битовите проблеми, с които е неуместно да ви занимавам – условия на работа и т.н.)

Колкото до CBS – чудно е, че изобщо имах шанса да попадна там. Т.е. моето богато и впечатляващо CV ми „намери“ работа в една от трите национални телевизии в САЩ! Опитайте днес да кандидатствате – никому неизвестен студент, че и чужденец – в някоя телевизия тук… Да видим какво ще ви кажат.

Там – независимо дали човек е българин, ескимос или американец – имаше право да изказва своите идеи и много бързо да бъде забелязан – от един от фрилансърите-втори продуценти на сутрешния блок аз бях повишена и назначена на трудов договор като един от основните продуценти – макар да знаеха, че поради изискванията на стипендията Фулбрайт ще трябва да се върна в България в края на същата година.

Позволиха ми да опитам да взема интервю от онзи беглец от ФБР и аз успях, така моята „история“ стана основа на цял епизод на легендарното публицистично предаване „60 минути“. Да, работех нощем и денем, а понякога, когато имаше „брейкинг нюз“ – тайфун или престрелка в някое училище – съм работила и по 17 часа… Помня как веднъж ме откараха с такси в близък  хотел, за да спя точно 2 часа и да се върна обратно на работа… Но не съжалявам нито за миг – това беше най-голямата казарма в живота ми.

А тук – макар на първо четене да си по-свободен, всъщност те оставят да си креташ – няма кариерно израстване, няма развитие, никой не се интересува от идеите или уменията ти, не му и хрумва да те повиши, да те награди или да ти даде по-широко поле за действие. Всъщност – не съм справедлива – покойният Митко Цонев ми даде това – пълната свобода да изградя предаването, да му измисля и снимам шапка (досега сме с нея, толкова стана хубава, снима я Иво Сеферов), да му изобретя цялостния облик, рубриките, изненадите (те са моя идея от 2005 г., радвам се, че днес всички колеги ги използват – чувствам се цитирана), да избера художник, да му направим нов декор, да вземем още музиканти, Митко ни даде и достоен бюджет… Но тъжната равносметка е, че хората като нас, като мен навсякъде по света биха направили кариера и – онова, което върви ръка за ръка с успешната кариера – биха спечелили пари. А ние тук се чудим как да оцеляваме… Срамно е. Продуцент и водещ на подобно седмично предаване в Обществената телевизия в Германия прави по 5 милиона годишно. А ние… няма да казвам какво правим, че е срамота.

Истината е, че докато в България всяка фризьорка, водопроводчик, маникюристка, шофьор или бавачка са по-богати от хората на изкуството или журналистите, от интелектуалците, от учителите, от професорите… няма да има уважение към тези професии и никой няма да зачита техния глас. А това респективно води до едно цялостно затъпяване и опростачване на цялата нация, чиито плодове вече берем – поколението, отгледано с героите и идолите от Радка Пиратка и Бял Мерцедес,  вече е тук… Докато героите, които се фаворизират по телевизията, са поп-фолк дивите и престъпниците – няма да можем да стъпим на здрава почва и няма защо да се тюхкаме как е направен ремонтът на Графа или защо лекарите били избягали в чужбина – всеки, който става за нещо, гледа да се спаси и да отиде да живее на място, където моженето и знаенето са на почит. А ние почитаме гласовити и кръшни жени с по едно име и мъже с прякори и оръжие.

Интелигенцията на една страна трябва да е нейният „елит“ – само интелигентните хора – образованите, предприемчивите, способните, талантливите, мислещите – могат да дръпнат обществата напред, защото те знаят как. Освен това тъкмо ние можем да изразяваме обществените нагласи и да сме много ясно аргументирани и дори шумни, правейки го… но сме бедни, много бедни. И това ни поставя в неизгодна позиция. Както се случи с учителите – те загубиха авторитета си покрай ниския си социален статус. За жалост в днешните времена стойността ти се измерва в цифри. Изключително много уважавам богатите предприемачи, които инвестират богатството си в образование и изкуство – това са новите Евлоги и Христо Георгиеви, новите ни меценати, жалко, че са толкова малко!

До кои личности се докосна по пътя на журналистиката и какво си „открадна” от тях, което да ти помага в работата и в живота? 

Имах страхотни учители по журналистика в САЩ – тези, които правеха сутрешния блок на CBS. Отдадени професионалисти, които понякога не спяха в домовете си, защото оставаха на работа. Моята шефка например беше млада и красива, имаше мъж и две деца, които никога не виждаше. Изпитвах едновременно възторг пред тази отдаденост, и ужас. Не исках да се превърна в работеща машина. Но видях какво означава смазана и добре работеща система. Видях как – в безмилостната борба за рейтинг – уволниха целия екип, защото решиха да обновят визията на медията и да инвестират в изцяло нов сутрешен блок… Видях колко сбъркаха, като направиха копие на конкурентния… Видях и как загубиха от това. Видях много неща, научих невероятни уроци, направих си важни изводи.

Разбира се, опитах да ги приложа в България – когато се върнах, направихме сутрешния блок на bTV (за който се бях явила на интервю още във FOX в Ню Йорк) по модела на онзи, в който бях работила. После и другите сутрешни блокове харесаха тази схема… bTV не ме издържа дълго тогава – и там, както навсякъде у нас, всички бяха оплетени в много сложни отношения – ние сме много малка страна и всички се познават. Независимите играчи не могат да успеят, ако не се причислят към някой „кръг“, който да ги поддържа и подкрепя. А и през 2001 г. вече не беше модно да си „десен“, глобяваха ни, като споменаваме името на определени медии, които цитирахме в прегледа на печата… Та казвам… това за свободата на словото е силно преувеличено. И преди, и сега. За жалост.

Искра, разбра ли „Кой се страхува от Юлия Кръстева” и как успя да представиш у нас първия за нея биографичен филм? Как се роди идеята за лентата? Срещата ти с нея беше ли сбъдната мечта, както казваш? Можеш ли да кажеш като Юлия Кръстева „Българийо, страдание мое”?

Да, разбрах, по най-мъчителния за мен начин. Опитвайки се с глава да пробия стената – опитвайки да направя филм за най-успялата ни българка, за най-прочутата с изследванията и научните си трудове жена в научните среди на Запад… Много грешно потеглих явно – но който не срещнах по пътя си, той не ми отказа помощ. И все пак – както казах, аз съм доста упорита – и така успях да доведа това начинание до край. В крайна сметка БНТ продуцира филма и той излезе.

Истината е, че се оказа, че от Юлия Кръстева се страхуваме… ние самите. Това щеше да е просто един духовит каламбур, ако година по-късно не излязоха онези факти около нейното „досие“, които помрачиха образа ѝ завинаги – без доказателства, без нито един лист, написан от нея и… без никаква пощада. Тук като цяло прекалено умните, необикновено талантливите, изключително кадърните не са на почит… Но четейки увлекателните и поучителни романи на омерзената от социализма в родната си Русия и от жестокия капитализъм в САЩ любима моя писателка Айн Ранд разбирам, че не само у нас е така. Явно това си е общочовешка черта.

Ако срещата ти с нея е сбъдната мечта, то с кого още мечтаеш да се срещнеш?

Мечтаех да се срещна с някой от любимите ми, големи режисьори на нашето време – направих най-вълнуващото си интервю с Вим Вендерс… За жалост и Бергман, и Тарковски, и Фелини не са живи… Ако бих могла да интервюирам Селинджър, Ъпдайк, Маркес, Кортасар, Луис Карол, К.С. Луис, Набоков или Достоевски, Блага Димитрова или Пейо Яворов, Иван Хаджийски или Йордан Йовков… Милорад Павич или Херман Хесе… А от живите – Ларс фон Триер, Ким Кидук, Паоло Дженовезе… Харуки Мураками, Кийт Джарет или Здравка Евтимова… Еха, последното го направих! Великолепна писателка! Направо велика. Бях изумена от интервюто си с нея, от факта, че съществуват такива хора, от нейната скромност, сдържаност и изключителен талант!

Бих била щастлива да играя в много добър филм на някой истински добър режисьор – това всъщност е най-голямата ми мечта, да срещна режисьорЪТ, който да ме разкрие като актриса.

Написа роман в тандем с Петър Волгин, един много уважаван наш колега. Трудно ли е да си дует с него, когато тематиката ви е различна, и кого питате: „Обичам ли те?” Това не е ли въпрос лично към себе си?

Да, това беше в „розовия“ период на Петър, когато той все още можеше да води (включително политически) диалог и тъкмо на базата на този диалог се появи и този епистоларен роман. Ние си пишехме по различни теми, като основно спорехме и постепенно напредвахме в повествованието. Всъщност началото сложи един конкурс за есе по мит – Петър ми предложи аз да го напиша, а аз му казах – ще пишем заедно. Много беше странно – ние изобщо не се виждахме, само пишехме ли пишехме, мисля, че подобен опит не е правен скоро.

Колкото до въпроса „Обичам ли те?“, ние разказвахме за нашите плахи опитности в любовта – като две деца, които са загубили надежда, че любов изобщо е възможна, че тя може да се състои. Интересното е, че в началото на романа аз бях убедена, че силата, която движи света, е споделената, силна, истинска любов, а Петър беше по-скептичен. Накрая на романа ролите се смениха… героите ни ни повлякоха след себе си. Аз вече не бях сигурна в чудото, а Петър – тъкмо обратното! Слава Богу, животът ме обори. И аз си върнах вярата в огромната сила на любовта и в нейната непобедима, паралелна реалност! И още живея в нея.:-)

Какво още желаеш да напишеш, преведеш, снимаш, реализираш на тв екран?

Имам една-две авторски идеи за предавания, които много ми се ще да реализирам – с хем забавно, хем интересно, хем образователно съдържание. Т.нар. инфотейнмънт. Мисля, че има нужда от нови, авторски формати у нас – няма нужда да копираме само чуждите... Ето, „Нощни птици“ е такъв мой авторски формат – я вижте колко е сполучливо! (Това всичкото, понеже умря циганката.)

Искам да реализирам 3 прекрасни пиеси, които със сигурност ще имат съдбата на „Красиви тела“ – ще се радват на дълъг живот и много публика, но засега не намирам техния дом. Т.е. днес е  много трудно, както ти разказах, да направиш пробив в професионален театър, защото си „извън“ щата му… А може би – защото… си извън конюнктурата?

Искам, както казах по-горе, да снимам. Киното е най-привидно безболезнения и бърз начин да „пътуваш наум“ – включително в други епохи, времена, в чужди души и обстоятелства… А това много ме привлича. Вълнува ме безкрайното разтягане на границите, на моите си лични вътрешни граници и посещаването на други, чужди, непознати вселени, каквато е всяка нова пиеса, всеки филм.

Искам да пътешестваме с моето семейство по целия свят, да няма граници за нас, да имаме възможността да откриваме чудесата заедно, както и моите мили родители и баба да са здрави и много щастливи. (Баба Пепка е на 95 години и е съвсем самостоятелна и много бойна, напълно с „разума си“ и аз съм много щастлива, че е такава! Възхищавам й се. А майка ми и баща ми винаги са били много умни, културни, интересни и приключенски настроени хора – истински интелектуалци, затова и общуването с тях е много интересно.)

От какви хора се възхищаваш, с кои „най-големи” звезди си общувала? Какви „нощни птици” не би искала да кацнат на рояла пред теб?

Една пролетна сутрин към 7 часа прегърнах Дъстин Хофман в гримьорната на сутрешния блок в Ню Йорк, а той, висок колкото мен, чудесен, малко сънен и трогнат остави кафето си в картонена чашка, гушна ме и каза: „Вие сте актриса, нали?“ Снимах се с Хю Грант, който флиртува по срамежлив и чудесен английски начин… „Наистина ли мислите, че съм добър актьор?!“ Колегите ми ми направиха номер – докато буквално заспивах след ефир и след нощна смяна на бюрото в апаратната, Брендън Фрейзър дойде след интервюто си, нежно ме докосна по рамото и каза, че чул, че съм прочута българска актриса и искал да се запознае с мен… Дълго разговарях с Мартин Скорсезе след интервюто му за CBS, което бях подготвила… Снимах Уинстън Марсалис и Глен Клоуз…

А миналото лято направих интервю с Вим Вендерс в предаването! Представяш ли си? Велико беше.

Възхищавам се от безспорния талант, той ме обезоръжава и съм готова да му простя всичко. Както и от извънредната интелигентност. И на нея мога да простя. Някак вярвам, че умните и талантливите не могат да пакостят на другите и да действат подло. Обаче, оказва се, често греша. Възхищавам се от изключително даровитите и докоснати от Бога хора на изкуството, от големите умове, от безкрайното благородство, от нежността, от безупречната почтеност, от дързостта. Не искам срещу ми да седнат клюкари, простаци, лъжци, посредствени и кухи хора, крадци или конформисти. Презирам конформистите.

Вярваш в чудеса, казваш. Досега кои от тях си сбъднала?  Оптимист ли си в живота, който „ни предлага различни възможности всеки ден”? Кое е следващото ти  приключение?

Не аз, не ние сбъдваме чудесата, те СЕ сбъдват. Наистина. Понякога разбираш, че нищо не зависи от теб. В тези мигове усещаш края на нещата – там, където ти вече нямаш власт над тях – тогава или някой (Бог?) те помилва и ти дава нов път и нова надежда, или виждаш безвъзвратния край на нещо, на някого… Чудесата са наистина големи… Нима сме си представяли като деца, че днес Мъск ще направи космически автобус за екскурзии до Марс? Или че ще доловим радиосигнали от други съседи на разстояние 1.5 милиарда светлинни години от Земята? Че човекът би могъл да се клонира или направо да замрази свое поколение (ембрион)? Че ще можем да носим цялата информация, която притежава човечеството, в една кутийка (лаптоп)?

Дори едно пътуване до Египет потвърждава усещането, че и в миналото ни има необясними чудеса и че сякаш някакъв тайнствен висш разум е участвал в създаването на тези мащабни шедьоври на скулптурата и изкуството. А големият взрив? Нима това научно обяснение на нашето сътворение може да обясни наличието на разум или… любовта?

Нима самата вяра в Бога не е чудо? Да вярваш, без да познаваш или да си виждал нещо, някого… Да го обичаш и да се осланяш на него в тежки мигове? Да знаеш, че имаш свой велик „баща“ и той ще се погрижи за всичко…

Аз съм ужасен оптимист, всъщност – от най-опасните, неразумни оптимисти. Които вредят на всички около себе си с оптимизма си. Затова се върнах завинаги в България, защото вярвах, че всичко хубаво предстои… и че от нас има нужда. Дано оптимизмът ми не е бил напразен.

 

Снимки Иван Василев и личен архив

Сподели в
 

Известната актриса от Централния куклен театър се вдъхновява от срещите си с малките зрители. Всяко лято с група други творци работи за деца в неравностойно положение, събрани на Юндола

13.06.2019/20:36

Испанската фамилия Санча пречупва през съдбата си войните и вдъхновенията на 19, 20 и 21 век. Поела от Малага през Лондон, Париж, Москва, Берлин, Мексико, след важна спирка в София, тя стига до Мадрид и Виена. Изложба в Националната галерия показва картините и историите на 4 поколения от удивителното семейство. Важна роля в него има и журналистката Анелия Стоянова-Санча, дъщеря на Людмил Стоянов и съпруга на Хосе Санча.

07.06.2019/11:53

По повод 175-годишнината на българската журналистика и 125 години от учредяването на организирано журналистическо движение гост на СБЖ беше председателят на Съюза на руските журналисти Владимир Соловьов. Неговата визита предизвика интерес сред журналистическата общност, с която той проведе сърдечна среща-разговор, в който откровено отговаряше на зададените му въпроси.

24.05.2019/22:36

Тези дни излезе по книжарниците една книга, която събуди интереса на читателите. Журналистът Калин Тодоров успя да надникне „Зад завесата на соца“. Освен като журналист преди и след промените, той е известен с това, че е поел интереса към занаята ни не от кого да е, а от Соня Бакиш – дългогодишен редактор на сп. „Жената днес“ и може би най-респектиращата и достойна за уважение професионалистка, и на най-дълго управлявалия България премиер Станко Тодоров.

18.05.2019/19:44

Отдавна се бях „прицелила“ да разговарям с главния редактор на в. „Ереван“ Вартануш Топакбашян. И ето че събитие около вестника ни събра на разговор. Нашега или наистина, но вестник „Ереван“ вече е на 75 лета и е сред изданията, за които може да се каже, че в условията на демокрация у нас е дълголетник и успява да удържи на житейските бури.

14.05.2019/17:21
 Реклама

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Ситуацията със свободата на словото в България продължава да буди безпокойство, особено след поредицата от кадрови събития в най-голямата медийна групировка у нас – „Нова Броудкастинг Груп” ЕАД (НБГ).

05.06.2019 /18:25

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова поздравява цялата колегия със светлия празник на светите братя Кирил и Методий, дарили ни с азбука и с път към уникалното място на България в световната духовност и напредък. Мисията на всички хора на словото днес е то да остане непобедим лъч на правдата

24.05.2019 /00:22

Никоя епоха не е комфортна за журналиста, посветен на истината, а първата жертва на всяка диктатура е истината на върха на перото, се казва в адреса на държавния глава до СБЖ по случай по случай 175 години от началото на българската журналистика и 125 години от създаването на организирано журналистическо движение у нас.

22.05.2019 /17:31

 Мнения

Прочетох тия дни, че популярното предаване ще бъде излъчвано по БНТ до края на юни. След това излизало в летен отпуск. А продължаването му през есента не било сигурно – щяло да зависи от подписването на нов договор, от решението на новия директор на обществената ни телевизия и т.н.

30.05.2019 /13:51 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

На 22 май ще отбележим с шествие в София 175-ата годишнина на първото печатно периодично издание в България и 125-ата годишнина от началото на организираното журналистическо движение в нашата страна. Въпреки всичко, тази професия все още е жива и се бори за своята мисия!

13.05.2019 /14:52 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 124 гости

Бързи връзки