СБЖ честити 85-годишнината на проф. Филип Панайотов!

30.10.2018 /20:52 | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Филип Панайотов

Отправяйки най-топли пожелания към изключителния изследовател на историята на българската журналистика, СБЖ предлага на читателите интервюто с него, взето от колежката ни Розалина Евдокимова през 2014 г. и публикувано още тогава на нашия сайт под заглавието "Проф. Панайотов: Никога да не губим способността да различаваме Доброто от Злото!"

Оригиналната публикация на интервюто на Розалина Евдокимова с проф. Филип Панайотов, излязла на 18.03.2014 г., може да бъде видяна тук.

С проф. Филип Панайотов седим в двора на ресторанта, който преди години с голяма любов наричахме Клуба на журналистите и който се беше превърнал място, където можеха да се срещнат култови пера на българската журналистика и току-що проходили репортери.

Гледам го с широко отворени очи и попивам всяка една негова дума, защото какво може да прави човек, когато се срещне с един мъдрец, който живее с богатата на имена и събития история на българската журналистика? Ами освен да го слуша – нищо друго. Като истински Сладкодумец Храбър професорът, дал рамо на много журналисти да тръгнат по трънливия път на професията, не само отговаря на моите въпроси за уговореното за сайта на СБЖ интервю, но и дипли една след друга истории от живота на големи български интелектуалци.

Споделя своите вълнения от действителността ни. Неговият благ и чист български ме подсеща за една мъдрост, която народът ни е казал: „Да ти е драго да го слушаш”.  

Дълги години работи като журналист и преподавател по история на българската журналистика във Факултета по журналистика и масови комуникации в Софийския университет. Днес, освен в софийската Алма Матер, той разкрива и пред студентите в УНСС тайните на народопсихологията.
 
Бил е главен редактор на в. „Пулс”, сп. „Младеж”, основател и главен редактор на в. „АБВ”. Автор на дълъг списък книги, сред които са „Чучулигите”, „Двубой в ефира”, „Да устоиш на всичко”, „Йосиф Хербст”, „Д-р Кръстю Раковски”, „И мъртвите ще проговорят”, „Истината, в която никой не повярва”, „Вестници и вестникари”.
 
Наскоро се появи и най-новата му книга „Изрезки от стари вестници”, в която наднича в събития и процеси в българската журналистика през годините на социализма.
 
Той споделя: „На журналистите никога не е било леко, не е било леко и преди, не е леко и сега. Но аз много обичам Хербст и затова неговият девиз ми се струва, че заслужава да бъде девиз на всеки, който се посвети на журналистическата професия: „Никому в угода, на никого напук”.
 
И още нещо ми се ще да цитирам, което проф. Панайотов беше написал през януари 2011 г., което ме впечатли и накара да се замисля:
 
„Много е хубаво, че сега у нас се строят толкова магистрали, но те са пътища за никъде, щом я няма главната магистрала, тая, която може да ни изведе от тресавището, в което се давим, към по-добро бъдеще. Но тая магистрала може да бъде построена само ако има национално помирение и съгласие, и то с усилията на всички ни – на управляващи и управлявани, на правителство и опозиция, на всички българи.
 
Има ли съгласие за тази магистрала, вече не са страшни никакви други спорове, дискусии и дебати.
Не сторим ли това, краят на България ще настъпи много по-скоро, отколкото можем да си представим...Ние пак ще останем в световната история, само че страницата за нас ще бъде озаглавена: “Самоубийството на един народ”.
 
Г-н Панайотов, вие сте голямо и емблематично име в българската журналистика, един от най-добрите изследователи на нейната история, а тази година отбелязваме 120 години организирано журналистическо движение у нас, затова да поговорим за професията и изминатия път. Първото, което прави впечатление, е, че началото е обявено като „Първий събор на български писатели и журналисти” и в него личат имената на най-видните ни творци. Какво ги е обединявало? Словото? Каузата? Чувството за дълг пред отечеството?
 
Най-видните представители на нашата интелигенция (сред тях и Алеко Константинов) са били обединени най-напред от преклонението си пред Константин Фотинов – основоположник на българската журналистика, в чест на когото е бил свикан и съборът.
 
Току-що е паднал диктаторският режим на Стефан Стамболов и те горещо са вярвали, че никой повече няма да потъпква свободното слово. Разгорещено са обсъждали какво трябва да се стори, та печатът и у нас да се развива по примера на европейския, за да допринесе за светлото бъдеще на България.
 
Все по това време обаче Бай Ганьо подушва, че и журналистиката може да носи келепир, основава в. «Народно величие» и също става вестникар.

Не минава много време и Байганьовщината взема връх и в обществото, и в журналистиката. Днес инициалите на Бай Ганьо (BG) – каква ирония!– служат за обозначение на нашето отечество.
 
Кои са най-характерните черти на българската журналистика от първите вестници и списания и до днес? Известно е, че в други страни първите вестникарски заглавия се появяват, за да информират за светския живот (до това завоевание стигнахме в наши дни!), при нас беше различно.
 
Всъщност още в началото на ХХ век у нас се появява така нареченият масов (жълт, булеварден, сензационен, „независим”) печат, който в наши дни дотолкова избуя, че напълно заглуши престижната ни преса, доколкото я има. Бързо „пожълтяха” и повечето от частните радиостанции и телевизии. Тъй като за тях е важна само и единствено печалбата, те не се гнусят от нищо.
 
Обликът на българската журналистика се е определял преди всичко от живите традиции на възрожденския ни печат, но и от многобройните наследници на Байганьовата газета „Народно величие”.
 
Кои са имената, без които българската журналистика ще „обеднее” – включително и между двете световни войни?
 
Малките народи не могат да се мерят с големите нации по богатство, власт и могъщество, но и те могат да имат ненадмината поезия, публицистика и журналистика, родени от тяхната драматична и трагична съдба. И нашият народ не прави изключение.
 
Ние имаме творци, чието творчество и гражданско поведение не отстъпват и на най-добрите европейски образци – Христо Ботев, Захарий Стоянов, Симеон Радев, Стоян Михайловски, Александър Балабанов, Йосиф Хербст, Гео Милев, Илия Бешков, Димитър Найденов, Данаил Крапчев, Стефан Продев.
 
При предшествениците говорите за „отлични вестникари и продажни газетари”. Само за миналото ли се отнасят тези думи? Има ли ги и сега? И как бедният читател (зрител и слушател) да ги различава?
 
В наши дни първите се броят на пръсти, вторите нямат чет. Не е толкова трудно за критичния читател зрител да ги разпознае, още повече, че напоследък „поръчковите” журналисти, журналистите „на повикване” не си правят много-много труда да се прикриват.
 
Те обикновено днес отричат това, което вчера са утвърждавали, не се свенят да маскарят и най-почтените люде, ако те не са угодни на собственика, те са без благородна кауза, единственото, което ги интересува са хонорарите, бързото напредване в кариерата, пребиваването в кръга на „избраните”, покровителството на властимащите.
 
Цитирате младия Маркс: „Всеки народ изразява своя дух в печата”. Ако съдим по съвременния ни печат за духа на българина, можем ли да бъдем оптимисти?
 
Напротив, би трябвало да изпитваме тревога. Ние сме много, много далеч от идеала „здрав дух в здраво тяло”. При нас по-скоро е „болен дух в болно тяло”. За жалост дотам докарахме нашето общество.
 
Немалка вина имат медиите, които вместо да лекуват недъзите на нашия национален характер, още повече ги задълбочават и раздухват, щом могат да спечелят и от това.
 
Известен сте като любим професор на студентите – бъдещи журналисти. Същевременно сте убеден, че „само с лекции не се става журналист”. Най-важното, което им втълпявате, че трябва да притежават?
 
Опазил ме Господ от това да „втълпявам” нещо в главите на моите студенти.
 
По време на лекциите просто ги запознавах с най-важните имена в нашата журналистика, а те сами трябваше да си изберат живота и творчеството на кого да изучат, за кого да пишат есе, доклад, курсова или дипломна работа. А за да направят това, трябваше доста да се потрудят в библиотеките и архивите. Да запишат спомени на съвременници.
 
Често пъти по време на упражненията пламваха дискусии. Така те придобиваха умения и да спорят, да полемизират, защото полемиката е живецът на журналистиката. Но нека не идеализираме нещата. Не липсваха и студенти, които смятаха, че историята не им е нужна, че така само си губят времето. Но и те я учеха, защото изпитът не беше никак лек. Дано да са запомнили нещо.
 
Пословични са недоучените и неграмотни репортерки, които не знаят какво да питат, бъркат популярни имена, но вадят световно самочувствие. Много от тях са завършили при вас. Чувствате ли се виновни за тяхната подготовка и поведение?
 
Де да бяха само репортерките! Ами „водещите”? А депутатите? Министрите? Политиците?    
 
Сякаш оглупяването и опростачването се разпространяват като епидемия. Чия е вината? Тук няма един виновен, защото всички сме виновни, но най-много ние от старото поколение, защото допуснахме обществото ни да се превърне в това, което е днес.
 
А какво ще кажете за езика в медиите – той вдига ли им рейтинга?
 
„Негово величество езикът” – така е озаглавена една от главите в книгата на Хербст „Вчера, днес и утре”. Това говори много за отношението на нашите предшественици към езика. Затова и в техните статии, есета, та дори и дописки, намираме богат, чист, ясен и благозвучен български език.
 
Имало е вестници, които фанатично са държали да се списват на хубав, правилен и богат български език. И за това също са били търсени от просветените българи („Мир” на Михаил Маджаров, „Зора” на Данаил Крапчев).
 
„Медиите” на прехода извършиха и продължават да вършат истинско престъпление спрямо чистотата, богатството и хубостта на родния език. Ужасявам се от мисълта, че един ден всички ще почнат да пишат както в интернет. Надявам се да не го дочакам.
 
В тези предюбилейни месеци винаги питам събеседника: има ли журналистическо име в миналото, което е еталон за него? Има ли име на съвременник журналист, което ще остане в историята? Вие предлагате на студентите си сами да си изберат чий пример искат да следват. А вие какво бихте отговорили?
 
Вече посочих немалко имена на бележити наши журналисти. Ако трябва от тях да се спра само на едно – това е Йосиф Хербст. В продължение на много години проучвах живота и творчеството му, но и сега продължавам да се удивявам от неговото журналистическо майсторство.
 
Оказва се, че един текст може да бъде едновременно и злободневна вестникарска статия, и образец на изящна словесност!
 
Да не говорим за гражданското му поведение, за личната му борба срещу диктатурата и мракобесието. Той е рàнен предходник на Карл фон Осиецки – първия и единствен публицист, носител на Нобелова награда.
 
Питате ме кой от днешните български журналисти ще влезе в историята. Историята обича да се надсмива над онези, които самонадеяно предричат каква щяла да бъде нейната оценка след 50, 100 и повече години.
Моят отговор е: НЕ ЗНАМ.
 
Мога само да призная, че следя с интерес и удоволствие и си изрязвам много от сатиричните рисунки на Христо Комарницки, който не само продължава, но и обогатява най-хубавите традиции на българската политическа карикатура.
 
В една от книгите ви има специална глава за Стефан Продев. Какво е мястото му в историята на българската журналистика и с какво?
 
Стефан Продев завинаги свърза името си с промяната през 1989 година. Веднага след 10 ноември той превърна „Народна култура” в катализатор на бурните обществени процеси (втората страница на вестника беше озаглавена „Митинг”!)
 
Високото му професионално майсторство пролича и при създаването на в. „Дума”. Той пръв заговори за „червените мобифони” и пръв предугади в каква ще се трансформира лявата партия.
 
И Стефан Продев стана жертва на партийната върхушка, която не може да търпи талантливи, самостоятелно мислещи творчески личности.
 
Той си отиде от този свят огорчен и наранен, но запази докрай младежките си идеали и творческите си пориви.
 
Някъде прочетох думите ви: „У мен се пробуди старият вестникар, който някога си въобразяваше, че словото може да направи човека по-добър, живота по-хубав и света по-справедлив”. Още ли вярвате в тази журналистическа кауза? И какво очаквате, на какво се надявате?
 
Дали защото съм вече на преклонна възраст, или защото сме свидетели как с помощта на новите технологии словото служи повече на Злото, нежели на Доброто, у мен има повече тревога, отколкото оптимизъм.
 
Какво съкровено бихте пожелали на новото журналистическо поколение?
 
На младите колеги бих пожелал тяхната жизнена и творческа съдба да бъде по-щастлива от нашата. И никога да не губят способността си да различават Доброто от Злото.  
 
 
Снимки: Иван Василев

Сподели в
 

Тази книга грабва отведнъж. Още от първите редове. Сграбчва те за гърлото като изненадващо докосване до интимната същност на една обикновена и необикновена личност, която е присъствала силно в годините на младостта ни. Георги Карауланов десетилетия беше любимец на журналистите и медиите – та досега. Те го нарекоха „Човекът, построил половин България”.

03.11.2018/16:04

Отправяйки най-топли пожелания към изключителния изследовател на историята на българската журналистика, СБЖ предлага на читателите интервюто с него, взето от колежката ни Розалина Евдокимова през 2014 г. и публикувано още тогава на нашия сайт под заглавието "Проф. Панайотов: Никога да не губим способността да различаваме Доброто от Злото!"

30.10.2018/20:52

Традиционната информационна закуска в РКИЦ се оказа и прощална, тъй като за представителя на Россотрудничество и директор на центъра Павел Журавльов тя беше последна. И както се казва, времето тече неусетно бързо, така и за него мандатът му в България приключи и дипломатът потегля за Москва.

30.10.2018/19:42

Преди по-малко от месец отбелязахме годишнината от създаването на едно от авторитетните български списания - „Пламък“. Вече 95 лета то продължава да е търсено и обичано от читателите, макар и да има зад гърба си достолепна и респектираща история. Драматичните събития не успяха да угасят неговата светлина и днес то продължава да оставя неизбеляваща диря в българската литература и сред нейните почитатели и следовници.

21.10.2018/16:24

Многостранни са талантите на директорката по реклама и връзки с обществеността в списание „Осем”, която е известна актриса. Моноспектакълът й „Приятно ми е, Ива!” е едно от театралните събития на годината

20.10.2018/09:58

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Всяка година около Деня на народните будители СБЖ връчва своите годишни награди на онези журналисти, отличили се през дванайсетте месеца. Верни на традицията, в клуб „Журналист“ в СБЖ се стекоха представители на перото, словото и електронните медии не само от столицата, но и от страната, за да присъстват на церемонията по връчването на наградите.

09.11.2018 /23:07

Пошлото клипче, с което студентската ни телевизия „Алма матер“ кани на кастинг кандидати за сътрудници, вече произведе поредния неприятен медиен скандал.

09.11.2018 /21:13

Спомняйки си на днешния двоен празник за най-ярките имена в наша история, разбуждали гражданско, революционно и отговорно съзнание в обществото ни, виждаме все хора на духа, на словото, на устрема и всеотдайността. Остро ни е нужно и днес увлечението по техния пример и тяхната мисия. Особено в журналистиката. Ето защо СБЖ припомня един от образците на Ботевата публицистика - „Политическа зима”

01.11.2018 /03:23

 Мнения

Пошлото клипче, с което студентската ни телевизия „Алма матер” кани на кастинг кандидати за сътрудници, вече произведе поредния неприятен медиен скандал.

09.11.2018 /11:20 | Източник: СБЖ

Нима журналистите, които временно са и депутати, не виждат как бият и малтретират гилдията ни?

15.10.2018 /23:09 | Автор: Милена Димитрова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 24 гости

Бързи връзки