Георги Константинов: Каквото и да е времето, пламъкът наистина не загасва!

21.10.2018 /16:24 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


В редакцията на списание “Пламък”, основано от Гео Милев и издавано от Г. Константинов в последните три десетилетия

Преди по-малко от месец отбелязахме годишнината от създаването на едно от авторитетните български списания - „Пламък“. Вече 95 лета то продължава да е търсено и обичано от читателите, макар и да има зад гърба си достолепна и респектираща история. Драматичните събития не успяха да угасят неговата светлина и днес то продължава да оставя неизбеляваща диря в българската литература и сред нейните почитатели и следовници.

Повече от трийсет лета негов главен редактор е любимецът на много български читатели поетът Георги Константинов и въпреки трудностите, той успешно продължава делото, започнато от великия Гео Милев. Той е добре познат сред всички и за това е излишно да ви разказвам кой Георги Константинов, защото мнозина освен да си рецитират неговите култови стихове, си и припяват хитове от българската естрада, създадени по стихове от него, какъвто е „Обичам те дотук“. С „последния мохикан на човешката поезия“, както се нарича Георги Константинов, разговаряме за сайта на СБЖ за това как се прави списание, създадено от такъв голям български творец какъвто е Гео Милев, за нещата от поезията, живота и журналистиката.

Как се чувства „последният мохикан на човешката поезия“? Вапцаров беше написал „Не, сега не е за поезия“.За какъв духовен живот говорим днес?

- Да, някои читатели на мои стихове в интернет, пък и в лични разговори, ме наричат така. Очевидно усещат разликата между моите творби и вълнáта от баналната графомания и постмодернистични имитации. Всъщност проблемът е по-дълбок: живеем във време на безпощаден прагматизъм и повечето хора се мятат в пазарни плитчини. За бедния човек една стихосбирка е последна грижа, а милионерите обикновено не четат думи, а цифри. Истинската поезия, меко казано, е избутвана встрани от общественото внимание. Броят се на пръсти литературните издания, по книжарските витрини рядко се появяват стихосбирки. Оставена на самотек, почти без  морална подкрепа и средства, без истинска литературна критика, голяма част от днешната поезия тече предимно  в руслото на самодейната самодостатъчност. Дори и да има тук-там поетични проблясъци, те се губят в тази интернет вълнá от римувани нещица или безмислени кръстословици в уж свободен стих. В такава среда всяка талантлива творба  с оригинална образност, със съпричастие към човешките болежки и надежди  увеличава своята стойност. Стига да бъде забелязана...Може би затова понякога ме наричат „поетически мохикан”. Но дано не съм последният!

Поет, издател, депутат, зам.-министър – къде се чувствахте най-истински и най-уютно? Къде сте Себе си?

Бих прибавил още, че обичам природата: планините, равнинния простор, морето. Пък се случи и така, че много пътувах в живота си – и по родната си земя, и по света. Бил съм отвъд полярния кръг, край вулканите на Мексико, влизал съм в индийските храмове, стоял съм под „едрите звезди на Фамагуста”... Като издател моя скрита гордост е съхраненото Гео Милево списание „Пламък”. Като заместник-министър на културата направих всичко възможно да  се спасят от приватизация хилядите български читалища. В моя кабинет беше изработен първият закон в културната област след промените – Законът  за народните читалища...И аз защитих проектозакона в парламентарната зала. И все пак – най-добре се чувствам пред белия лист (и пред неговата разновидност – компютърния екран). Сигурно сте чували личното ми мото: ”Моят живот не е поезия, но поезията е мой живот”....

Успешно, дори и в тези тежки времена, продължавате делото на Гео Милев като издавате сп. „Пламък“, емблематично силно и с публицистиката си. Виждате ли нещо общо с проблемната, силна публицистика в медиите? Кои днешни журналисти според вас са от „котилото“ на Гео, Хербст, Продев?

- Неотдавна отбелязахме 95-годшнината от създаването на Гео Милевото списание „Пламък” – издание за литература, изкуство и публицистика. Големият български поет ни е оставил важни насоки – да се подкрепят новите български имена и творби, да не стоим извън времето си, да сме отворени към всичко важно, ставащо у нас и по света. Стремим се, въпреки всички трудности от материален характер, да следваме тези насоки - особено плодотворна е работата ни с младите автори. Но като че ли тях публицистичният жанр по-рядко ги привлича. Ала има публицистика в „Пламък”. Публикували сме силни творби от Александър Гочев, който живее и твори в САЩ, от Огнян Стамболиев от Русе, от младия актьор Мартин Петрушев, публицистичен нерв има и в разказите за днешното село от Петър Доневски, неведнъж съм посягал към публицистичното перо и аз... И все пак Гео Милев, с такива статии като „Полицейска критика”, „Свет во тме светится” и много други, е недостижим! А нашето време непрекъснато ни дава основания за критична, честна публицистика, която да е независима от тясно партийни или лични интереси .Уви, за  високи образци на такава публицистика в нашите медии не се досещам...

А като главен редактор на списанието мислите ли, че днес има място за истинска литература и журналистика при положение, че българинът посяга все по-често към жълтите издания и за него социалните мрежи са сериозното четиво, а и място за изява?

Да, както споменах вече, действителните творби в истинската литература и журналистика никак не са много. Много повече са техните имитации – най-вече в жълтия печат и някои сайтове... Малко са и авторитетните места, където те биха могли да се появят. Спомнете си колко от централните издания с добри културни и публицистични страници изчезнаха. Лично аз много съжалявам за такива вестници като „Преса” или „Новинар”, а и за литературни издания като списанията „Септември”, „Родна реч”, детските „Славейче”, „Картинна галерия”,„Дружинка” и др. Бях писал преди години, че в много от днешните вестници и списания преобладава чалгата – клюки от бомонда, стряскащи криминални новини, популяризиране на мафиотски босове и т.н.

Откривателството, според мнението на президента Радев, е мисия за списание „Пламък“. Това качество не е ли исконно необходимо и на всеки журналист? А срещаме ли го често в медиите – или го търсим в гугъла?

- Да, „Откривателството е мисия” –казва във своето поздравление по случай 95-годишния юбилей на „Пламък” президентът Румен Радев. Ще прибавя само, че това е трудна мисия в духовния ни живот. Нужен е идеализъм, родолюбива мотивация, някакъв вид себеотрицание. И не само да откриеш, но и да подкрепиш, поне в началото, младата дарба...Да вдъхнеш кураж на младия човек – въпреки че литературното творчество не е пистата, която ще го издигне служебно или финансово. Пък и на себе си даваме кураж. Не ми се разказва как сме издали около 130 броя на „Пламък” в общо 150 хиляди тираж – само с частични спонсорства, без постоянна държавна или друга подкрепа... И в немалко случаи – с нарочни пречки от някои хора. Но нека спра дотук.

Какво е за вас книгата в съдбата и бита на българина? В недалечното минало пред книжарниците на „Славейков“ се редяхме на опашка за новоизлязла книга. Сега на този площад емблематичната скулптура на баща и син Славейкови я няма, неизвестно завинаги ли, живият духовен център на столицата се ликвидира. В книгите ли някои видяха грозното лице на София, г-н Константинов, и за да кажат, че тя е модерен европейски град, с какво ще ги заменят?

-  Трудно ми е да обясня защо с такава лекота рушим вече постигнати неща – и в обществено-стопанския, и в културния живот. Обикновено някакви пари тръгват срещу духовността – и срещу паметника на Славейкови, и срещу площадните щандове с книги, и  срещу духовната ни памет. Никой не може да ми обясни например, защо бяха изхвърлени от учебниците публицистиката на Христо Ботев, разказът „Андрешко” и повестта „Гераците” на Елин Пелин, военните разкази на Йовков. А мисля, че съвсем малко място са оставили за „Записки по българските въстания” на Захарий Стоянов... Да не говорим за чудесния български фолклор, за българските приказки, за юнашкия епос и т.н.

Зачеркването на такова духовно богатство може да доведе до обезбългаряване на утрешните, пък и на днешните поколения.

Преди време на „Раковски“, до „Сатирата“ и НАТФИЗ, често виждахме интелигентен на вид мъж да рови из кофите за смет. Казваше, че пише стихове и ги рецитираше. В едно от тях казваше: „Българинът не е най-големият боклук на света“. Как ви звучи тази защита на националното достойнство от устата на един клошар?

- И аз съм виждал такива хора. Дори имах случай да видя възрастна, добре облечена жена със златни пръстени на ръката да рови в кофата за смет. Очевидно не беше поискала да се раздели със своите спомени, със своето достойнство. Но все пак – трябва да изкарва по някакъв начин средства за препитание: от кашони, стъклени бутилки и т.н. Ние всички виждаме това, но държавната власт се прави, че не го вижда.

Наричате безсмъртните поети на България „духовни бунтари“. Те имат ли място и потребни ли са и днес? Или днешната „бунтовност“ е обърната към миналото и търси възможности за собствено оцеляване? А колкото ги има, словото им стига ли до хората при този господстващ облик на медиите?

- Те са били не само „духовни бунтари”, но и родолюбиви идеалисти, „лишени от имота”, горди безсребреници... В днешното пазарно време ги споменаваме само да прикрием нашия смален или изчезнал идеализъм – лепим ги като етикети върху нашия растящ прагматизъм. А техните слова трябва да звучат всеки ден – в класните стаи, по телевизията, по радиото, в парламента. Дано едно такова всекидневно повторение на безсмъртните слова подейства за душевно извисяване – и на млади, и на стари. Имаме нужда от това.

Какво мислите за днешната журналистика и връзката й с духовния живот на българина? Преди дори 4-страничните вестници, радиото и телевизията, редовно отделяха много място на проблемите и постиженията на изкуството и културата, отразяваше се нашироко и Денят на поезията. Сега дебелите вестници, многобройните телевизии са пълни с криминални случаи и лъскавия живот на лъжеелита. Престъпленията се приемат като норма. Можем ли да говорим за отговорността и на медиите за настоящата ни съдба?

Познавам немалко хора, които не желаят вече да четат вестници, даже телевизия не гледат, рядко включват интернета...Защото имат чувството, че нашите медии искат да ги привикнат с лошите новини, да им представят злото като приемливо ежедневие. Убеден съм, че в нашия живот има и много хора, извършващи добрини - примерите на почтеност и човешко съчувствие  са навярно повече от далаверите и политическите демагогии. Но кой знае защо те не са в центъра на медийното внимание. Други са героите нашето време – главно люде, които са надхитрили закона, които са се издигнали в пазарното ни общество с наглост и житейски хитрини. Някога, в тоталитарно време, бях написал сатирични стихове против онази партокрация, която демагогстваше и и всъщност мислеше само за своите егоистични интереси. А сега партиите са десетки, мафиотите стотици, „обслужващият” ги персонал – хиляди. Но кой може да промени  характера на четвъртата, както я наричат, власт? Кой може да промени мафиотската власт изобщо? Мисля, че истинските журналисти биха могли да посочат на хората спасителния път. Но затова е необходим не само литературен талант, но и силен честен характер.Дано дочакаме това време...

И накрая – как се чувствате: „Вечно подранил“ или закъснял? В какво време бихте искали да живеете? Не ви ли стига нашето, „интересното“ – колкото и да е съдбоносно според китайците?

- Радвам се, че споменавате заглавието на една от последните ми стихосбирки. Да, аз съм „вечно подранил” в нашето динамично време. Но като става дума за заглавия – след „Вечно подранил”, в последните две години се появиха още три мои поетични книги: „Неделен човек” – с нови стихотворения, „Миг като вечност” – сто стихотворения за любовта, писани в различни години, и „Как се ражда дракон” – мои стихове на български и английски, с чудесните графикатури на големия художник Иван Газдов.

  С други думи – каквото и да е времето, пламъкът наистина не загасва!

 

Снимки Личен архив

Сподели в
 

Тази книга грабва отведнъж. Още от първите редове. Сграбчва те за гърлото като изненадващо докосване до интимната същност на една обикновена и необикновена личност, която е присъствала силно в годините на младостта ни. Георги Карауланов десетилетия беше любимец на журналистите и медиите – та досега. Те го нарекоха „Човекът, построил половин България”.

03.11.2018/16:04

Отправяйки най-топли пожелания към изключителния изследовател на историята на българската журналистика, СБЖ предлага на читателите интервюто с него, взето от колежката ни Розалина Евдокимова през 2014 г. и публикувано още тогава на нашия сайт под заглавието "Проф. Панайотов: Никога да не губим способността да различаваме Доброто от Злото!"

30.10.2018/20:52

Традиционната информационна закуска в РКИЦ се оказа и прощална, тъй като за представителя на Россотрудничество и директор на центъра Павел Журавльов тя беше последна. И както се казва, времето тече неусетно бързо, така и за него мандатът му в България приключи и дипломатът потегля за Москва.

30.10.2018/19:42

Преди по-малко от месец отбелязахме годишнината от създаването на едно от авторитетните български списания - „Пламък“. Вече 95 лета то продължава да е търсено и обичано от читателите, макар и да има зад гърба си достолепна и респектираща история. Драматичните събития не успяха да угасят неговата светлина и днес то продължава да оставя неизбеляваща диря в българската литература и сред нейните почитатели и следовници.

21.10.2018/16:24

Многостранни са талантите на директорката по реклама и връзки с обществеността в списание „Осем”, която е известна актриса. Моноспектакълът й „Приятно ми е, Ива!” е едно от театралните събития на годината

20.10.2018/09:58

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Всяка година около Деня на народните будители СБЖ връчва своите годишни награди на онези журналисти, отличили се през дванайсетте месеца. Верни на традицията, в клуб „Журналист“ в СБЖ се стекоха представители на перото, словото и електронните медии не само от столицата, но и от страната, за да присъстват на церемонията по връчването на наградите.

09.11.2018 /23:07

Пошлото клипче, с което студентската ни телевизия „Алма матер“ кани на кастинг кандидати за сътрудници, вече произведе поредния неприятен медиен скандал.

09.11.2018 /21:13

Спомняйки си на днешния двоен празник за най-ярките имена в наша история, разбуждали гражданско, революционно и отговорно съзнание в обществото ни, виждаме все хора на духа, на словото, на устрема и всеотдайността. Остро ни е нужно и днес увлечението по техния пример и тяхната мисия. Особено в журналистиката. Ето защо СБЖ припомня един от образците на Ботевата публицистика - „Политическа зима”

01.11.2018 /03:23

 Мнения

Пошлото клипче, с което студентската ни телевизия „Алма матер” кани на кастинг кандидати за сътрудници, вече произведе поредния неприятен медиен скандал.

09.11.2018 /11:20 | Източник: СБЖ

Нима журналистите, които временно са и депутати, не виждат как бият и малтретират гилдията ни?

15.10.2018 /23:09 | Автор: Милена Димитрова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 17 гости

Бързи връзки