Оля Стоянова: Писането започва като експеримент, никога не знаем какво ще се получи

27.06.2018 /20:05 | Автор : Лилия Динова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Оля Стоянова

Светът не е престанал да бъде интересен, пълно е с важни събития, просто трябва да знаем къде да ги търсим, смята известната журналистка и писателка

Оля Стоянова е журналист, поет и писател с доста забележителна творческа биография за своите 41 години. Родена е на 14 септември 1977 г. в София. Завършва магистратура и докторантура по журналистика във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Кл. Охридски“.

Работила е във вестниците „Дневник“ и „Литературен форум“. В момента е журналист в Българското национално радио. Води Сутрешния блок на програма „Христо Ботев“.

Носител е на множество литературни награди. Те са за поезия, проза и драматургия.

Автор е на девет книги. Сред тях са сборниците с разкази „Висока облачност“ („Жанет 45″, 2017) и „Какво сънуват вълците“ („Сиела“, 2011 ), а също и „Пътеводител на дивите места“ („Жанет-45″, 2011), романът „Лични географии“ („Жанет-45″, 2005),  сборникът с драматургия „Малки ритуали за сбогуване“ (Black Flamingo 2015).

Има и четири поетични книги – „Фотографии“ (2000), „Проза“ („Жанет-45″, 2002) , „Пътна карта“ (2003) и „Улица „Щастие“ („Жанет-45″, 2013). За последната си стихосбирка „Улица „Щастие“ получава националните награди „Николай Кънчев“ 2013 и „Иван Николов“ 2013. През 2014 г. прибави към отличията си и „Аскеер“ за пиесата си „Покана за вечеря“.

На 24 май т. г. Оля Стоянова взе и тазгодишния „Аскеер“ за драматургия за пиесата си „Цветът на дълбоките води“, поставена от актрисата и режисьор Бойка Велкова в Народния театър „Иван Вазов“. На сцена в момента са две нейни пиеси.

Успешната авторка е щастливо омъжена и е майка на три деца.

- Оля, разкажете за работата си върху пиесата „Цветът на дълбоките води“, донесла ви „Аскеер”. Сюжетът не е български, не е и съвременен. Защо решихте да пишете за две английски кралици - Мария Стюарт и Елизабет Първа?

- Имаше голяма доза несигурност в работата върху тази пиеса – дали изобщо ще се захвана с тази тема и дали ще завърша онова, което съм започнала. Истината е, че писането започна като експеримент – нищо не беше сигурно. Но то е така при всеки текст. Винаги започваме отначало, върху празен лист и никога нямаме гаранции какво ще се получи.

Но процесът на проучване за тази пиеса се оказа много интересен, работата с документите, ровенето в книгите, неподозираните възможности, които дават архивите. Това, че става въпрос за истинска история и реални исторически личности, предполага човек да се обърне към фактите. Още повече, че архивите се пазят.

Все още продължават да излизат нови документи – като писмото, което Мария Стюарт е написала в последните месеци от живота си и е изпратила до Ватикана да моли за помощ,. Това се откри преди пет-шест години.

Преди седем-осем години пък се оказа, че е открито и копие на заповедта за екзекуцията на Мария Стюарт, която е смятана за унищожена. Много неща научих в процеса на писане. А освен това този път имаше хора, които чакаха резултата – Бойка Велкова и Емануела Шкодрева, така че след близо две години писане, имах пиеса, върху която продължих да работя. 

- Имате и предишен „Аскеер“ за друга ваша пиеса – „Покана за вечеря“. Откога е връзката ви с театъра? Имате ли определен интерес към това изкуство или писането на драматургия дойде естествено и закономерно?

- Обичам театъра, но никога не съм имала интерес към драматургията. Освен като читател, разбира се. Отстрани погледнато театърът винаги ми е изглеждал като много тежка и бавна машина, за която трябват изключителни усилия, за да бъде задвижена и да се създаде представление.

В театъра просто зависим от много хора. Театърът е колективно усилие. А аз със сигурност не исках нито да бутам, нито да задвижвам тази машина, нито да влагам всичките си усилия в това. Още повече, че писането винаги ми е давало свободата да пиша и да не се съобразявам с никого.

Така ми изглеждаше ситуацията преди седем години. Затова и писането на драматургия беше изненада. Просто един текст, който пишех, не се получи точно така, както си го представях, и едва след време си дадох сметка, че пиша само диалог. Процесът на писане беше много хубав. Имаше лекота, радост от това, че съм махнала всичко излишно – описанията, въведенията, и съм оставила героите да говорят.

Това обичам при драматургията – гласовете, чистия диалог. И не спирам да се изненадвам колко пристрастяващо е това. 

- Години наред сте била журналист. Кога и как се захванахте с писането на книги?

- Кандидатствах специалност „Журналистика“ именно заради желанието да се занимавам с писане, но да избягам от литературата. По-скоро се надявах журналистиката да донесе различна гледна точка към света. Но никога не съм правила планове да пиша книги. Това просто се случи. Когато бях на 22 години, спечелих националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ в Стара Загора и за първото място се полагаше издаване на стихосбирка. Така се появи първата ми книга „Фотографии“.

По онова време бях вече на 23 години, тъкмо бях завършила специалност „Журналистика“, имахме със съпруга ми тригодишно дете и правехме планове дали можем да продължим да живеем в горе в планината или трябва да се върнем за постоянно в града. Със сигурност не съм мечтала за издаване на книги.

Беше ми важно друго – да си пиша моите неща. Това правя и сега. Пиша онова, което ми е интересно и което ми е важно. Какво ще стане с тези текстове, в повечето случаи и аз нямам идея. Не натоварвам процеса на писане с очаквания.

Чак като мине известно време и се отдалеча достатъчно от текстовете, виждам какво се е получило и дали мога да кажа, че имам разкази, стихове, пиеси или сборник с пътеписи. А мога и изобщо да не се върна към тях и да не ги прочета. Това си е мое право. И това ми дава усещането за свобода.

Въобще мисля, че трябва да подхождаме с по-малко амбиции към литературата. Литературата и амбициите, публикуването на всяка цена, публикуването на книга всяка година със сигурност не са сред нещата, които харесвам. А големите амбиции у хората ме карат да бъда подозрителна и да се отдръпвам.

- С какво ви помага журналистиката в писателската професия ?

- Не знам къде свършва едното и къде започва другото. Знам, че съм внимателен слушател и обичам да давам думата на хората. Пък и хората никога не са преставали да ми бъдат интересни. Това май е задължително за журналистиката. И сигурно е полезно за писането. Но пък кой е казал, че и обратното не е в сила – че писането или отношението към литературата, не са полезни за журналистиката?

- Какво ви носи повече удовлетворение – журналистиката или писателството?

- Добре разказаната история. Но при журналистическите текстове завися повече от другите хора – все пак тези текстове се появяват заради тях. И нося отговорност пред читателите или слушателите. Когато съм си свършила работата както трябва, усещането е хубаво.

- Какво е отношението викъм медиите и тяхното място и значение в обществено-политическия живот у нас?

- Истината е, че през последните години почти не гледам телевизия. Или ако гледам, това са документални филми и нещо, което специално съм си отбелязала. В последно време рядко отварям вестници и няма какво да се лъжем, дори по себе си усещам как медиите губят доверие и губят позиции.

Случвало ми се е да застана пред пълни щандове с вестници и на фона на цялото това изобилие и шарени заглавия да не открия вестник, който да искам да си купя и да прочета.

Но пък положението не е безнадеждно – винаги има алтернативи. Или ако перифразирам онази песен на Ленард Коен, която звучи като стих – истината винаги ще намери пукнатина, откъдето да се промъкне.

Така че във време, когато сме залети от огромен поток от информация, въпрос на личен избор е да избираме сами източниците си и да не губим време в излишно разсейване и четене на глупости. Светът не е престанал да бъде интересен, пълно е с важни събития, просто трябва да знаем къде да ги търсим.

- Имате ли творческо кредо и житейско верую?

- Не, никога не съм имала нито девиз, нито мото. Тези въпроси ме затрудняваха още от времето, когато бях ученичка и ми се налагаше да попълвам лексикони. Днес пак не знам как да отговоря.

Но забелязвам, че през последните години се дразня от претупаните неща, свършени набързо, дразня се от хора, които не обичат работата си, независимо дали става въпрос за лекари, учители или журналисти. Защото това си личи. И защото оттук тръгват проблемите – от желанието да се отбие номера, да се претупат нещата, да се отнесем като чиновници, а после да търсим оправдание в системата, когато ние сами създаваме системата.

Въобще трябва да обичаме онова, което правим. И да не забравяме да се радваме на другите хора. А също и на чуждите деца, на чуждите успехи, на чуждите книги, на чуждите филми и спектакли, защото това е сигурен знак дали сме се запазили като хора.

- Майка сте на три деца и сигурно нямате много свободно време, но когато намерите пролука, към какво ви тегли?

- Опитваме се да избягаме по-далеч от София, защото повечето проблеми, погледнати отдалече, вече изглеждат различни.

- Какво е вашето пожелание към читателите на сайта на СБЖ ?

- То се отнася за всички ни - да не губим усещането за смисъл.

Сподели в
 

Проблемите идват от липсата на адекватна политика на държавата в подкрепа на образованието и културата, защото именно те променят душите и съзнанието на хората, смята диригентът на Биг-бенда на БНР

14.12.2018/11:12

Когато се докоснеш до една легенда, чувството е за цял живот, и то се пренася върху всички, които са били близки и свързани с нея. Личности като Петър Увалиев завинаги остават с сърцата. И то е така по право несамо защото са хора на духа, а и за това,че са заели достойно място в олтара на будителите. Тези дни се навършват 20 години откакто майсторът на изящното българско слово не е между нас.

11.12.2018/08:05

Преди двайсет години на 11 декември ни напусна майсторът на изящното българска реч Петър Увалиев, който ни показа със слово и обич как се гради имидж на една държава, за да има тя величие и достолепие.Ще припомня какво ми каза за него през декември 2014 г. тогавашният вицепрезидент на страната Маргарита Попова: "Личност, която прави магистрали не от бетон, а магистрали за мислене и духовност, за архитектурата на света. Увалиев е от личностите, които помагат да се изведе светът на такова стъпало, където ценностите са от друг порядък – не дневен и материален.“

11.12.2018/08:00

Известната журналистка и депутатка стартира подписка за проверка на сигурността на пътищата и не спира битките си за изсветляване на тъмните страни в управлението на България

17.11.2018/17:36

Романът на дългогодишната и известна радиожурналистка, писателка и поетеса е своеобразна фамилна сага с център на действието БНР

17.11.2018/14:28

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Събранието се проведе в залата за пресконференции, намираща се в сградата на Съюза на българските журналисти - София, ул. „Граф Игнатиев“ 4, етаж 3. Събранието бе открито в 10,15 часа.

21.11.2018 /20:02

Съгласно решение на последното Общо събрание на СБЖ, проведено на 10 ноември т.г., да бъде огласен изходът от делата по искове на шест члена на СБЖ срещу решенията на ОС на СБЖ, проведено на 14 и 15.03.2015 г., предоставяме следната информация:

16.11.2018 /20:32

Становище на Комисията по журналистическа етика на СБЖ: Общинският съвет по наркотични вещества - Благоевград, изпрати писмо до СБЖ по повод предаване „На кафе” по Нова телевизия, излъчено на 14 ноември т.г.

16.11.2018 /12:04

 Мнения

Пошлото клипче, с което студентската ни телевизия „Алма матер” кани на кастинг кандидати за сътрудници, вече произведе поредния неприятен медиен скандал.

09.11.2018 /11:20 | Източник: СБЖ

Нима журналистите, които временно са и депутати, не виждат как бият и малтретират гилдията ни?

15.10.2018 /23:09 | Автор: Милена Димитрова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 14 гости

Бързи връзки