Еди Емирян: За мен професията ни е едно безкрайно интервю

16.05.2018 /20:21 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Михайлина Павлова и Еди Емирян в студиото на БНР

Признавам, че съм от късметлиите, на които им върви да се срещат с интересни хора. В това се уверих, за пореден път, когато срещу моя диктофон седна не кой да е, а известният като Сладкодумец Храбър топ радиожурналист Еди Емирян.

Име известно и човек обичан и ценен от много колеги в занаята. За него често можеш да чуеш: „О, той е много благ човек и много добър, толерантен, готов да помогне винаги и влюбен в радиото!“

Освен че Еди е издал книга с интригуващото заглавие „Чуй… Радиороман в 16 въпроса и 32 отговора“, от него има какво ново още да се научи за магията Радио, защото има особени заслуги за развитието на новите радиостанции в България след промените. Преподава в НБУ, където негови студенти са бъдещите радиожурналисти.

В интервюто, което той даде за сайта на СБЖ, съвсем случайно въпросите, които му зададох са 16 и отговорите толкова, а не 32.

Четири десетилетия, отдадени на радиожурналистиката – не се ли уморихте, Еди, не ви ли втръсна тази професия? Или се убедихте, че изборът на живота ви е бил точен?

Преди всичко, благодаря ви, че забелязахте моя, нека го наречем флирт с писаното слово, съвсем съзнателно, наречен „Чуй”. Защото търговците на книги не му обърнаха кой знае какво внимание, заглавието, пък и авторът, очевидно не са сред оборотните, а пазарът си е пазар... дори и за книгите! А професионалното внимание към усилията ти винаги носи удовлетворение, за което искрено благодаря..

Умора?... В първия момент се замислих, дали пък... Което ще рече, че не знам верния отговор. Веднага, обаче, ще кажа - дай,Боже, всекиму умората от свършената работа, особено пък ако тя дава смисъл на живота ти. Колко са хората, които в края на пътя си могат да кажат, че продължават да мечтаят за тази умора. Е, ако трябва да бъда откровен, аз съм един от тях. И по други поводи съм имал възможност да кажа, че професията ни е благословена, че тя е по-скоро начин на живот, как да ми втръсне тогава? А дали изборът на живота ми е бил точен? – ако сега отново имах право на избор, не бих се поколебал да го повторя. Но когато бях в началото на пътя си, ще рече и на избора си, се намеси съдбата. Аз не знаех пътя до Радиото, случайността ме заведе там и пак тя стана причина да вляза в студиото и да покажа „мога ли да чета!” – бях само на десет, на толкова, колкото е било и момчето, което забравило, че има запис на „Добро утро, мили деца” и което трябваше да заместя. Получи се.Записаха предаването. Когато си тръгвах, не намерих изхода на Радиото, загубих се някъде из коридорите и... очевидно и до днес съм си останал там! Чуеш ли веднъж тишината на студиото – няма излизане! Но не се оплаквам!

Та тоя въпрос с избора на живота е малко... по-особен! Когато мислех, че имам право на избор, сърцето ми подсказваше театъра.Законът, обаче, тогава беше на друго мнение – или инженер, или казарма. А законите тогава се изпълняваха, демокрацията беше още далече! Значи инженер. При това – дипломиран! И отново пред избор – микрофонът или заводът? Остана микрофонът, макар и недипломиран за него! - тогава той не питаше какво си завършил, а какво можеш... Така че кой кого е избрал и дали изборът е бил точен, знаят само слушателите през всичките тези години, а сега, може би – читателите…

Заедно с проф. Веселин Димитров създадохте в БНР Радио „Хоризонт“-информационно-музикална програма – нещо ново в медиите у нас. Какво почувствахте, когато голямата Божана Димитрова обяви: „Пред микрофона е Еди Емирян“? Какво си помислихте?

За да бъдем коректни към фактите! – информационно-музикалната програма „Хоризонт”, действително уникално за времето си явление в българския ефир, е дело изключително и само на тогавашния програмен директор Владимир Костов. На професора принадлежи идеята и реализацията на излъчваното години преди това предаване „От 6 до 8”, както личи, двучасов програмен отрязък в ефира на тогавашната Първа програма на Радиото, наситен с много злободневни новини, анализи и коментари, както и с най-предпочитаната от аудиторията музика. Нечувани за времето си два часа, мненията за които бяха от пълно отричане до пълно възхваляване. Това, обаче, след време се оказа моделът, при това – работещ, върху който се изгради споменатата програма. Приемът беше повече от възторжен – тогава ухото на слушателя не беше още свикнало на тази интонация и „Хоризонт” заслужено стана шлагер Колкото до мен, имах професионалния и чисто човешкия шанс да бъда заедно с професора, един от първите водещи в годините на утвърждаването на програмата като информационен лидер.Кой е обявил за първи път името ми в ефир? – не помня, но това наистина не е и особено важно. Важното за мен е това, че в началото на професионалния си път имах неоценимото партньорство пред микрофона на голямата, както я нарекохте Божана Димитрова. Искаше се кураж, за да си партнираш с нея! – мисълта й винаги работи на бързи обороти, страстта й към импровизацията – неизчерпаема, думичките – винаги правилно подредени, безкомпромисна към непрофесионалните изяви... и ако не се опиташ да се доближиш до всичко това – загубен си!

Какво си помислих когато чух за първи път да ме обявяват в ефир? – ако в такъв момент си мислиш за каквото и да е друго извън това, за което трябва да говориш, по-добре да не си си чул името!

Твърдите, че сте човек, чиято „съдба се храни с парадокси“. Кои са те и лесно ли се живее с тях?

Донякъде стана дума вече за тях, а и прочелите книгата ми знаят! – до седмата си година не говорех български, но тъкмо с българския език практикувах най-великата професия, не успях да уча журналистика, но в продължение на 20 години преподавах журналистика, нямах достъп пред националния микрофон заради името си, но тъкмо той го направи разпознаваемо и популярно... Да продължавам ли? А дали се живее лесно с парадокси? – свиква се! За мен е важно, че в нито един миг не си позволих компромис с каквото и да е, свързано с професията и името ми. Спокоен съм да кажа, че съвестта ми е чиста!

В днешните медии се открояват с ярко присъствие журналисти с арменски имена – Кеворк Кеворкян, Еди Емирян, Антон Хекимян, Арман Бабикян… Те по-пристрастено дори и от българите отстояват националните ни интереси. Как ще обясните това и може ли с национални особености да се обясни талантът им за комуникация чрез словото?

Нали не ме провокирате? – вижте, болезнено чувствителен съм към тази тема… Едва ли имам правото да говоря от името на всички споменати колеги, но за мен, да се търси връзка между националността и умението да се комуникира е абсурдно. Талантът за комуникация (дали пък не е по-вярно да кажем умението за куминакиця? - на мен, като че ли по ми допада) не зависи от националните особености. При мен проблемът беше друг – хора с позиции в йерархията ме убеждаваха, че имам талант, но не мога да комуникирам в национален ефир, тъй като името ми... издава друга националност и не се вписва в него. А и в училище, и в Комсомола, и в обществото като цяло ме възпитаваха, че аз съм българин, но от арменски произход... Тогава?

Вижте, всички споменати колеги, а и вероятно не са само те, са родени и професионално реализирани в България. Никой от тях не отрича и не забравя произхода си, но в не една ситуация те са се доказвали, че са повече патриоти от много други свои събратя от български произход. А умението (или талантът, ако ви харесва повече) – или го имаш, или го нямаш.

Кога журналистите започват да пишат спомените си? Какво ги подтикна да напишете книгата „Чуй – радиороман в 16 въпроса и 32 отговора“? На кои въпроси трудно намерихте отговор?

Когато усетят, че спомените им стават повече от мечтите! Опитах да се пошегувам, но май е истина? В свое оправдание, обаче, ще кажа, че това е една... изговорена книга. Нямам, а и няма за кога да добивам писателско самочувствие. В един момент си дадох сметка, че след 40 години пред микрофона, 20 години пред изпитателния поглед на студентите, 6 години от другата страна на бариерата като PR в държавната администрация и още 6 като експерт в медийния регулатор... реших, че може би имам правото, а и все още имам какво да кажа, извън онова, което вече съм изприказвал в професионалните очертания (не обичам думата рамки) на тези дейности. Затова и книгата се казва „Чуй“. И, както личи, изградена е като сценарий за радиопредаване – с много действащи лица, много характери, много сюжети, много конфликти, много събития и факти, много биографии, много развръзки... като в роман. А защо 16 въпроса и 32 отговора? – ами просто защото за мен професията ни е едно безкрайно интервю.Ние постоянно задаваме въпроси, за да се доберем до верните отговори, но и за да ги споделим с нашите публики – независимо дали читатели, слушатели или зрители. Така и на мен преди време ми зададоха едни 16 въпроса в ефира на една от програмите на Радиото, аз им отговорих и... както винаги се случва, се разочаровах от себе си. Не обичам да давам интервюта Защото верните отговори при мен винаги идват със закъснение.

Така и този път – само дето ги дадох написани на хартия. Мисля,че се получи. Поне не ме е срам от крайния резултат, а оценката ще я дадат онези, които проявят интерес към него.А колкото до въпросите, на които трудно намерих отговор – той е един: ЗАЩО?

По какво се отличават животът и стилът на радиожурналиста от останалите медии?

Боя се, че това е въпрос за научен реферат! – по много белези. Най-важният, според мен, - радиожурналистът има неоценимата привилегия да борави с въображението на своите слушатели. Освен задължителното за всички умение да си познават добре езика и да умеят да боравят с думичките, радиожурналистът разполага с едно единствено средство за въздействие върху своите слушатели – гласът и звуците, с които илюстрира своя разказ. Т.е., по Радиото възприятието е само и единствено слухово. Текстът може да е брилянтен, но няма ли го отношението, чувството, човешкият дъх, които да му вдъхнат живот, той няма да достигне до този, за когото е предназначен.Именно човешкият глас и звуковото богатство на разказа пред микрофона дават поле на въображението на слушателя да изгради най-верния, най-близкия до истината слухов образ на това, за което говори журналистът. Забележете, простичкото „Да” може да се напише по един единствен начин, по телевизията то може да бъде изчерпано и с едно кимване на главата, а давате ли си сметка колко нюанса има изричането му пред микрофона... затова е незаменима професията на журналиста по радиото.

Как чувствате връзката с хората извън студиото, слушателите? И от това зависи ли кого и какво да запиташ?

Как аз чувствам хората извън студиото? – така, както бих искал и те да ме чувстват. Те веднъж вече ми дадоха знак за това. В най-трудния момент от живота ми, макар и невидими един за друг, те застанаха до мен. Всички – от пенсионера до милионера се бяха обединили в битката за живота на моето дете, събраха непосилната за мен и семейството ми сума за неговото лечение и спечелиха тази битка. Пенсионер от Ловешко село изпрати запис с два лева – безценни, ръководството на Женския пазар в София предостави целия свой еднодневен оборот... да изброявам ли? Как, според вас, мога да чувствам тези непознати за мен хора? Едва ли ще ми повярвате, имаше момент, в който имах желанието да изляза на улицата и, едва ли не, да започна да прегръщам наред. Какво бих ги попитал? – нищо, смятам че и без думи ще се разберем. А дали взаимоотношенията ни влияят на въпросите, които трябва да задам? – ако не успея да спечеля доверието на този, когото ще питам, нищо друго не може да помогне.

Кои новини предпочитате – които пораждат радостни усмивки, или стряскащите, но в които може да разкриете познания, анализ, професионализъм?

Със сигурност! – само новините, които носят информация. Дали е радостна или стряскаща, нека само да е новина, пък дали ще разкрия познания, анализ, професионализъм, това зависи не от новината, а от мен!

Може ли да има „територия на журналистика без отговорности“?

А според вас няма ли? Вие как бихте нарекли явлението „fake news”? А територията, която непрекъснато завладява? Друг е въпросът дали това може да се нарече журналистика, но това е дълъг спор. Той започна още от времето когато блогърите държаха да бъдат наричани журналисти... логика, по силата на която всеки, който умее добре да се ползва от социалните мрежи, може да нарече себе си журналист. Аз не мисля така!

Срещите и разговорите с кои личности сте запомнили? Лесно ли се стига до техните откровения? И с кои свои журналистически „удари“ се гордеете?

Нека ви кажа така – не бих се отказал от нито една от срещите и разговорите, които съм имал през годините. Не бих ги и степенувал. Защото всяка една ми е дала нещо, от всяка една съм излизал различен – и от добрите, и от не дотам успешните. А „удари”? – ами май не съм ги търсил много, не съм спортна натура. По-скоро имах изключителния шанс да съм, както казват, на точното място в точния момент – моята професионална биография съвпадна с някои от етапните моменти от биографията на Радиото, свързани със скъсяването на дистанцията с неговите слушатели – „Разговор с вас”, новините, водени от журналисти, „Неделя – 150”, десетки преки предавания, включително и от хеликоптер, и от Центъра за управление на полетите край Москва, и кореспондентството в Москва. Излиза, че се гордея с биографията си, което стана малко нескромно, затова спирам дотук. Важното за мен е, че не се срамувам от начина по който я живях.

С какво си допаднахте с Уйлям Сароян – само с майчиния ли език? Каква е тази негова случка с шофьора на такси?

О, аз не знам дали си допаднахме? По-скоро, може би ни сближи ситуацията по време на интервюто – той ми разказа за изненадата си от факта, че стъпвайки на българска земя, е разпознат от български шофьор на такси, който го е чел, а аз го изненадах с факта, че и аз съм арменец. Нито един от двамата не се изненада, обаче, от факта, че и двамата не владеем майчиния си език. Поради едни и същи исторически факти и събития, отвели неговите предци в Америка, а моите в България... Факти!

Ами да, ето това е може би причината когато двама арменци от различни краища на света се срещнат... все едно къде, да се чувстват роднини

Защо след промените отидохте в Радио „Експрес“? Заради проблемите в БНР ли, които продължават и досега? И къде се работи по-добре – в обществена или в частна медия?

Кои точно промени имате предвид? Ако така наричате събитията след ноември 1989-та, аз си бях и си останах на работа в Радиото още 11 години след това. Предпочетох професионалното предизвикателство да се включа в съживяването на една от успешните навремето частни медии едва след като се появиха реалните предпоставки за грубо политическо обладаване на моето Радио – нали помните когато полицаи застанаха пред студиата, за да ги пазят от неудобни журналисти, а пред микрофона сядаха хора, абсолютно непълноценни за работата, която трябваше да вършат. Да, това беше наистина проблем, но не бих казал, че продължава и сега. Ако кажа, че се работи по-добре в частна медиа, означава да изтрия всичко, което съм изживял пред микрофона на обществената. А това не е вярно! Аз наистина съм убеден, че най-добре се работи там, където има добре мотивиран екип от хора, които, дори и да не са професионално пълноценни, са готови на всичко, за да се научат, да експериментират, дори и със себе си, само и само това, което се случва пред микрофона, да им е интересно на тях, а значи и на слушателите им. В ”Експрес” аз срещнах именно такъв екип, а това е незаменимо удоволствие.

Какви изстрадани от вас истини за професията на журналиста споделяте със студентите си в университета?

За една от тези мои истини аз още страдам! – за езика, на който трябва да говори радиото. Сигурно е много демодирано, но страдам, когато от екрана ми предлагат да гледам нещо он лайн на лонг плей... Страдам, че съм принуден да съм фейс-приятел с децата си... Страдам, че не успях да вдъхновя студентите си да четат, дори и само вестници – карах ги дори да решават кръстословици, за да се упражняват да търсят синоними... Страдам, че утре ще станат журналисти, а не знаят и не се интересуват какво се случва около тях, или далеч от тях, или със самите тях... Страдам, че смислената журналистика изневери на публиката си с PR-флирта... Загубих тази битка и спрях да преподавам. Беше най-честното, за което се сетих!

Как се оценявате като инициативен човек?

Средна хубост! Дори се чудя дали не сбърках и с последната си авантюра – да направя тази книга. Не че не си струваше усилието, но... питам се кой ще я чете! Утешава ме все пак мисълта, че имах до себе си партньор като Националното радио, без чиято подкрепа нищо нямаше да излезе.

Силно ме впечатли едно ваше споделяне: „Надявам се, че съм човек, който е намерил себе си, но не е особено доволен.“ Какви са основанията ви за второто?

Винаги може още! - ако приема, че съм доволен от всичко, което съм, значи съм свършил.

Оптимист ли сте? В какво вярвате?

А вие какъв отговор очаквате да чуете след всичко, което си казахме?

 

Снимки Личен архив

Сподели в
 

По повод 110-годишнина от обявяването на Независимостта на България в Държавната агенция на архивите бе представена книгата на доктора на историческите науки и дипломат проф. Петър Куцаров „Независимостта на България и Русия“. Това е втората част от поредицата му „България в руските секретни архиви“. Първата беше посветена на Съединението.

10.10.2018/15:40

В заглавията на много от книгите му присъства думата „война“. Автор е на книги, в които разкрива жестокото й лице по време на събитията в Северна и Южна Корея, Виетнам, Лаос, Камбоджа. Пет са книгите му за войните в Азия през ХХ век. Сред тях са „Мълчаливата война“, „Войната в Южен Виетнам, както я видях“, „Студената война в Германия“… Такъв бе и животът на талантливия австралийски журналист Уилфред Бърчет - преминал в сложни и опасни времена.

09.10.2018/09:33

Ирина Вакуловска е известен журналист. Била е водеща на предавания в тв каналите РТР, СТС, НТВ и радиоводеща. за своята работа тя е лауреат в категорията „Авторски програми“на престижната награда „ТЕФИ“, която наричат „Оскар“ на руската журналистика.

05.10.2018/15:55

Преди време в разговор със сина на големия руски поет Константин Симонов – журналиста Алексей Симонов, той ми каза, че свобода на словото има само за тези, които са готови да се борят за нея. Това ми дойде на ум, когато се срещнах с топ перото на българската журналистика Велислава Дърева, за която можем да кажем, без да се замислим, че е точно онзи журналист, за когото свободата на словото е верую не само в работата, но и в живота. Та с кого друг можеш откровено да си говориш дали е свободно днес журналистическото слово у нас или не!

01.10.2018/15:00

Мишел Хунцикер и Силви Майс са две прекрасно изглеждащи дами, които немскоезичните телевизионни канали направиха много популярни и богати. Общото между тях е, те не са германки, но говорят перфектен немски. През последните дни в Германия излезе от печат автобиографичната книга на Мишел Хунцикер „Един външно перфектен живот“, а Силви Майс за пореден път даде „топ-интервю“ на водещо списание, в което пак разказа за възходите и паденията в живота си.

30.09.2018/14:07

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

СБЖ отново настоява Народното събрание да обърне внимание на внесените преди повече от година наши предложения за законодателни промени в защита на журналистическия труд и свободата на медиите. Изискваме да се увеличи наказанието за посегателство над журналисти и то да се определи в Наказателния кодекс като квалифициращ признак от съответните състави на престъпление - заплахи, телесни повреди, убийства и пр.

07.10.2018 /20:52

Отличието е учредено съвместно от УС на СБЖ и от НС на БСП в памет на големия български публицист, оглавявал и СБЖ

03.10.2018 /07:14

Публикуваме изказването на председателя на УС на СБЖ Снежана Тодорова, което тя не получи възможност да произнесе по време на дискусия в НС по повод медиен законопроект, задвижен от депутати от ДПС. На предложенията на СБЖ за законодателни промени в защита на свободата на словото и правата на журналистите, които бяха внесени преди повече от година в Комисията по културата и медиите, и досега не е даден ход

21.09.2018 /19:30

 Мнения

Нима журналистите, които временно са и депутати, не виждат как бият и малтретират гилдията ни?

15.10.2018 /23:09 | Автор: Милена Димитрова | Източник: СБЖ

На сърдития на цял свят премиер Бойко Борисов медиите, опозицията и чужденците са му виновни за „охулването” на държавата, която именно неговото управление докара дотам, че на всички да изглежда логично убийството на журналистка, посмяла да засегне темата за корупцията

10.10.2018 /14:54 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 19 гости

Бързи връзки