Юрий Мечитов: Ако човек е творец, трябва с кожата си да чувства всичко, което става

13.03.2018 /19:50 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Многообичаният кинопразник „София филм фест“ подари не само на любителите на седмото изкуство хубави преживявания, но към него се присъедини и галерия „Синтезис“ и Дома на киното. Организаторите се включиха в Дните на легендата Сергей Параджанов със свои фотоизложби. В галерия „Синтезис“ бе представена „Сергей Параджанов: HOMO LIBER“ на грузинския фотограф Юрий Мечитов, когото съвсем заслужено наричат легендарен.

Той има привилегията да е един от най-близките приятели на кинолегендата Сергей Параджанов, като цели дванайсет години документира това свое приятелство със знаменития режисьор както и неговите срещи с такива колоси в изкуството като Марчело Мастрояни, Мая Плисецка, Тонино Гуерра, Алън Гинзбърг.

Но кой е Мечитов ви предлагам да прочетете това, което той е написал за себе си: Родил съм се на 10 май1950 г. в Тбилиси, Грузия. Започнах да снимам на 8 години, но се замислих за фотографията сериозно много по-късно. Първата ми изложба беше в Тбилиси през 1979 г. Работех главно в документалния жанр,а след това разбрах, че ми се харесва да снимам хора. Щастлив съм, че работя в света на изкуството. А това стана случайно, но сега вярвам, че не беше така. Учителите ми бяха художникът Марк Поляков, който сега живее и работи в Ню Йорк, режисьорът Сергей Параджанов, който почива в пантеона в Ереван, и Виктор Пичхадзе, погребан в Тбилиси в еврейското гробище. Тези трима много различни хора направиха всичко възможно, за да мога да се науча как да създавам сам изкуство...“

Ще допълня само, че Юрий Михайлович е вече фотограф с международна известност, автор на няколко фотокниги, сред които и „Сергей Параджанов. Хроника на диалога“ и съавтор на „История на грузинската фотография“. Пътува и и изнася лекции за фотографията, а школата, създадена от него, е фотографската визитка на Тбилиси.

С Мечитов се срещнахме в Асоциацията на арменската общност, където той гостува в Деня на отворените врати. Той е от хората, които веднага те заковават със своето излъчване и най-вече с погледа си – искрящ и пълен с любопитство и усмивка. Нашият разговор премина сякаш отдавна се познаваме, и то на фона на красиви старинни и пълни с много емоции арменски песни, които се лееха в съседната стая. Слушайки ги, той ми каза, че е прекрасно да си говорим на този прекрасен музикален фон.

„Знаете ли - ми каза Юрий Михайлрович, - древните нации, каквато е и вашата, не приемаме тази древност като предимство, а трябва да е така. Слушаме сега едни хора, които имат зад гърба си само200 години държавност, казвам го без да конкретизирам. Знаете ли, когато у нас имаше протести, хората излизаха с плакати, на които пишеше, че дърветата са по-стари от държавата, която са създали управляващите. Така че смятам,че тази мъдрост, която притежават древните нации, трябва да бъде ценена и пазена. Голямо престъпление е, когато нацията се ограничава само със своето малко място в света.“ 

Завършили сте Грузинския политехнически институт, Юрий Михайлович, а фотографията е станала ваша професия и навярно ваша съдба.Как станахте  неин „пленник“?

Знаете ли, това е много странно, защото и досега нямам нито един документ, който да потвърди, че съм фотограф, макар че аз издавам такива документи днес на други. Имам своя школа и в нея издавам сертификат на всички, които я завършват. Но да се върна на мен. Всичко в началото беше като детска игра. И аз като другите се възползвах от модерните за онова време технологии и се захванах да снимам. Отначало не придавах голямо значение на фотографията като изкуство. Това се случи когато почти 29-годишен беше моята първа изложба и тогава започнах да разбирам, че аз владея не просто занаята, а нещо, чрез което може да се създава изкуство.   

Вие сте легендарен фотограф, който е запечатал цяла епоха и хората, правили тази епоха и историята на Грузия –велики и никому неизвестни. Какво ви даде това и научихте ли нещо неизвестно и ново за историята на вашата родина? Може ли фотографията да прави история и вие имате ли такова самочувствие?

Да, казват, че съм такъв. А фотографията не прави историята, тя я описва, като понякога лъже, и тя както всичко лъже на този свят. Но има снимки, които се превръщат в икони на времето и които много точно описват какво се случва. Но това се случва много рядко. В снимките се вплитат всякакви елементи, които създават картина, но това се случва много рядко. Истински съм щастлив, че и аз имам няколко такива фотографии.

Когато се подготвях за нашата среща, прочетох, че сте се захванали и с политика. Защо вие, успешният и известен фотограф, решихте да се захванете с политика? Това не вреди ли на вашата професия и не се ли губите като професионалист?

Смятам, че твърдението, че художникът трябва да се затвори в някаква кула от слонова кост, да е далеч от политиката и от действителността, е много неправилно. Ние живеем в много лошо и преломно време и ако човек е творец, трябва с кожата си да чувства всичко, което става, а изкуството е точно за това, чрез някакви образи да отразява действителността, да създава друг смисъл, който да помогне на човечеството да преодолее трудностите. Живеем в един глобално свързан свят, който е много опасен. И този, който не вижда тези опасности, и вярва,че трябва да създава нещо, да се радва на създадените от него красиви неща, е абсолютно грешна позиция.Големите творци са били винаги свързани с политиката. Е, не е било задължително да са депутати, но чрез тях е преминавало всичко. А щом е така, значи те са творци. 

Кое пресъздава за вас истинската картина на днешната епоха – събитията или портретите на известни хора?

Да, събирайки се, те правят картината на епохата. Аз много обичам да общувам с хората и за мен е интересен този, в който виждам история. Младите момичета не ме интересуват, а човекът, на чието лице е запечатана някаква история. Живеем в социално време и човекът е единственото живо същество, което знае, че трябва да умре. Затова той сам по себе си е много трагична фигура и общуването с хора, намиращи се на границата между живота и смъртта, дава много. Когато се обръща и ми казва,че съм жива легенда, веднага контрирам: засега жива.   

А какво търсите в портрета и какво означава за вас човешкото лице?

Ще ви отговоря с казано от Екзюпери. когато той е летял високо в небето е казвал, че най-голямата радост на света е общуването с хората. Това аз го споделям. Ето сега, общувайки си с вас, получавам голямо удоволствие. Същевременно захващайки се с фотографията, не съм сигурен, че ще мога да получа добър портрет, дори образът да е великолепен. Така че невинаги всичко се получава едновременно. Но ако стане така, даден портрет да говори за други неща, отваря им очите да видят, е добре, а не както днес медиите правят така, че чрез повърхностни портрети да вижда всичко шарено, само и само човек да не мисли за нищо.

Защо се захванахте с Параджанов? Кое ви тласна натам?

Знаете ли, Параджанов беше човекът, който ме научи не да ловя мига, а да го създавам. Това са различни неща. Дотогава бях журналистически фотограф – да уловя някой добър кадър, или пък не. А когато започнах да общувам с Параджанов, разбрах, че мога да създавам, да творя, да правя така, както киното прави от обикновените неща. Разбрах, че мога не да ловя живота, а да го създавам. И използвах това в проектите си, и мнозина знаят, че за това съм много задължен на Параджанов.   

Имахте щастието да бъдете негов приятел, както и личен фотограф. Какво открихте в този гений на киното, когото не признаваха, докато беше жив?

О, признаваха го и когато беше още жив, но просто ситуацията не беше такава тогава. Смятам, че съдбата на Параджанов беше щастлива. Той самият, въпреки всичко, беше щастлив човек, макар и както всички хора на земята и нещастен едновременно. Той имаше тъжни очи, но у всичките арменци очите са такива, това е знак, защото те носят цялата тежест на ужаса на преживените геноциди. Това е и хубаво, и лошо. Така че и Параджанов едновременно носеше чрез своите корени това. Той имаше и арменски, и грузински корени и носеше тази трагедия, но пък едновременно носеше у себе колосална радост към живота. Радваше се на това, че съществува, на личните страсти, на любовта, радостта, омразата. Всичките тези чувства бяха тухлите на неговите творби. 

А как се срещнахте и колко години продължи вашето приятелство? Спомняте ли си вашата първа снимка, която му направихте?

Разбира се, че помня първата снимка, която му направих, и тя е на първата страница на моята книга. Тя беше шедьовър и Параджанов я определи като такава. Наричаше я Мона Лиза. И така започнахме с Мона Лиза. всичко започна така. Аз не го знаех, бяха ми казали, че е кинорежисьор, но не бях гледал филмите му, защото беше време, когато неможеше да вземеш видеокасета. Нямаше ги още. Така че още преди да ги видя, повярвах, че той е гений. Поканих го да му покажа мой филм, посветен, както се оказа, на неговата учителка по литература. Стана случайно. Като видя учителката си, много хареса филма ни и оттогава се завърза нашето приятелство. Радваше се да я види на екрана. И така след това приятелството ни продължи в годините.

Вашите фотографии на Параджанов са визитната картичка на неговото творчество. Защо?

Всеки ден аз бях у дома му и имах възможността да направя негови снимки-икони, както се казва. Някои от тях правех случайно, други неслучайно, и то благодарение на него се създаваха условия за тези фотографии. Например снимката ми на летящия Параджанов стана негов паметник в Тбилиси. И когато в Ереван се състоя кинофестивалът, „летящият Параджанов“ беше разлепен из целия град. Този негов полет е символ на свободата, на свободния човек, защото този човек и в затвора беше свободен. А има хора, които не са в затвора, и пак не са свободни.   

Като споменахте за неговата свобода, казват за Параджанов, че винаги е бил човекът-празник. Такъв ли беше, когато се запознахте, и след като излезе от затвора? Как успяваше да запази своя слънчев характер и да превръща всичко в празник? Само, защото се чувстваше свободен или…

Това сигурно е до характера, но има писма от затвора, в които той споделя, че му е много тежко, но аз си мисля, че дори и там той е създавал празник. И това е така,защото когато бяхме с него приятели, му гостуваха хора, с които е бил в затвора. Идваха в Тбилиси само, за да го видят, и дори му ставаха помощници. Сергей снимаше филми с тях. За тях той и там, в затвора, където условията са ограничени, е бил празник. От затвора той донесе 200 работи, които е рисувал там. Правил е хербарий, използвал е химикалки, чашките от кефира, и правил от тях всякакви предмети. Разбирате ли, той беше човек, който не можеше да стои без работа и една секунда. Беше човек творец и именно и там той много ценеше това място. Казваше, че съветската власт го е направила гений. В моята книга съм включил един негов разговор с Андрей Тарковски, в който му казва: „Тарковски, ти си талантлив, но не си гений (извинявам се за думата), защото не си педераст и никога не си лежал в затвора, което е най-важното.“     

Имате ли представа защо не го обичаше властта и го преследваше? Казват, че никой не се е родил пророк в собствената си страна, и с него ли се случи същото?

Власт това е много разтегливо понятие. Него не го обичаха конкретни хора, в лицето на които той директно им казваше, че са идиоти. И докато той имаше възможност да прави това, защото в лицето на първия секретар на компартията в Украйна Шелест казваше каквото си иска и никой нищо не можеше да му направи. Но когато онзи си отиде от властта, Параджанов не разбра смяната на ситуацията и продължаваше да говори тези изстъпления. И когато се оказа, че няма подкрепа, просто го потопиха. Така че това не е просто идеологически, не защото имаше нещо антисъветско, а просто чиста хорска завист и злоба по отношение на свободния човек. Това можеше да се случи във всяка една страна, в която ако има истински закон, с който никого не биха обвинили в изнасилването на трима комунисти, както бяха написали в неговата присъда. Това не би се случило нито в Норвегия, нито в друга някаква държава с нормално законодателство. Но у нас, и при наличието на толкова много злост, него го осъдиха. Но да се смята, че това е във връзка с недемократичния строй, е неправилно, защото този строй е дал на Сергей образование, учил се е безплатно. Петнайсет години е прекарал в Украйна и направил седем посредствени филма, никому ненужни тогава, и ценеше това. Да у нас имаше цензура, но едновременно с това имаше пълна свобода да се правят филми. Вярно, че някои от филмите не ги пускаха на екран, както стана с лентата на Тарковски „Андрей Рубльов“, който дълго време лежа на лавицата, докато не разрешиха да го пуснат на екрана. Но все пак това гениално произведение беше пуснато. Такива гениални творби винаги са се създавали под натиск, а днес има пълна свобода - и какво създадоха у нас близко до качеството на старите филми? Да се върнем към античните гръцки пиеси, та те всичките са били цензурирани! Имало е канон, който трябвало да се спазва, но въпреки това те са гениални. И това се дължи на пресата, която ги е притискала и цензурата е принуждавала авторите да говорят със символи и на езика на изкуството.

Истина ли е, че такива велики личности като Марчело Мастрояни, Андрей Тарковски, Мая Плисецка са гостували на Сергей Параджанов все едно,че са влизали в храм? 

Да. точно като в храм идваха и това беше, защото го разбираха. Бях свидетел когато Мастрояни му гостува. А Параджанов викаше: кой е този Мастрояни, не го познавам и не съм го виждал. А след това те така се сприятелиха и разговаряха дълго. Но те бяха много различни и въпреки това имаха за какво да си говорят. Най-интересна бяха срещите между него и Тарковски. Толкова се различаваха, макар и да живееха в едно общество, но изповядваха различни неща. Тарковски беше християнин и силно вярващ, християнството беше в душата му, но с комплекси, а Параджанов бе съвсем различен. Той беше абсолютно земен и без никакви комплекси.    

Какво разказвате на младите хора за него и мислите ли,че днес той е забравен?

Казвам им да бъдат винаги свободни хора в мислите си и нищо да не ги ограничава. Да усещат у себе си свободния човек, защото именно той е този ,който не се поддава на натиска, защото днес живеем в много по-несвободно време, отколкото по време на комунистическия режим. И това е така, защото не го забелязваме. Вероятно след 20 години ще го разберат и ще напишат за това. Днес живеем в много по-тоталитарно време, но това е друг тоталитаризъм.

Вие какво взехте от него в своя живот? В увода си към книгата „Сергей Параджанов. Хроника на диалога“ пишете, че той ви е дал много уроци. Можете ли да си спомните най-важните?

Най-важният урок за мен? Той е, че Параджанов ме научи да приемам материалната култура и да я ценя. За мен това не е случайно. Дотогава аз пиех вино в пластмасова чаша и се чувствах недобре, докато не взех нормална стъклена чаша.

За вас лично кое прави една снимка голяма, която остава във времето и отправя послания към хората?

Изкуството - това е послание, ако не ти говори нещо, не трябва да се занимаваш с него. Но да се занимаваш просто ей така с изкуство, е както да се захванеш с любов, т. е.да не обичаш, а само за едното занимание. Да обичаш значи силни чувства, а да се занимаваш с любов е просто физическо упражнение.Така че за мен изкуството е послание от материални образи. Ако човек ги отправя, значи има какво да каже на останалите. Ако не си бил никъде, ако не си преживял нещо,дори ако не си лежал в затвора, не си страдал за любимата, не си работил тежък труд, не си изкарвал пари, а си живял добре,значи няма какво да кажеш. Така че поставено на тази основа, изкуството е много странно нещо. Днес живеем в постмодернизма. Няма никакво изкуство, защото хората и обикалят изложбените зали с празни очи. Те нищо не преживяват, защото няма послание. Ако то липсва, те просто фиксират,че там са използвани такива бои, там е изобразено нещо, но те просто фиксират дадено положение. А там нищо не казват, защото вече е изречено. Всичко това напомня за един виц: „Един евреин по съветско време ходи и разлепва прокламации по улиците, а това са празни листа. Питат го защо са празни листата, а той казва, че и така всичко е ясно.“

Черно- бялата или цветната фотография е важна за вас и е по-силна?

В моята школа посвещавам цял урок на тази тема и й отделям два часа.Сега мога да кажа само това, че има неща, които могат да са единствено цветни, и има други, които могат да са само черно-бели. 

Какво послание искате да отправите към хората с вашите снимки?

Искам да им кажа, че животът е прекрасен, удивителен и много опасен.

Снимки Мари Къналян, Красимир Пеков и личен архив

Сподели в
 

Константин Иванов разказва за главните редактори, с които е работил - Хараламби Трайков, Христо Марков, Валентин Караманчев, Радослав Радев, Генчо Арабаджиев, Боян Трайков, Стефан Продев

22.09.2018/07:15

На 24 септември по БНТ1 ще бъде излъчен документалният филм „Мокър от дъжд не се бои". Сценарист е Драгомир Драганов, режисьор Николай Василев, а оператор – Борислав Георгиев. Лентата е посветена на една тъжна годишнина - 35 години от пожара, изпепелил сградата на Софийския държавен цирк. Предпремиерата се състоя в Дома на киното, а във фоайето беше подредена фотоизложбата на фотожурналиста от вестник „Поглед" Иван Григоров, който единствен е запечатал в кадри спомена от опожаряването на едно от най-любимите места за млади и стари в София.

21.09.2018/12:26

Клуб „Журналист” на СБЖ събра на уникална среща 25 гостуващи у нас български възпитаници от 11 държави в Латинска Америка, които днес са в интелектуалния елит на страните си. Те изповядаха своята обич към втората си родина и благодарност за полученото образование. Споделиха удивителни лични истории - за любови и деца, родени тук, за цели научни школи отвъд океана, тръгнали от техните български учебници, за човешки истини, които ние сякаш сме забравили, а те още пазят. Накараха ни отново да открием онази България, която сами загубихме, а те още боготворят

09.09.2018/20:06

Не е за вярване, но все пак има телевизия, в която можеш спокойно да гледаш сутрешния блок и това се дължи както на качествените дискусии и плурализъм на гледни точки в студиото, така и на неговия водещ, който успява с майсторство да „жонглира“ с тях. Това е Златимир Йочев, който е част от екипа на Bulgaria ON AIR и който, без да е въоръжен с агресия или пък да показва, че има претенции да знае повече от гостите си, предлага да сме свидетели на спокойно и нормално общуване в студиото на „България сутрин“. Приятно и полезно като начало на нашия обичайно нелек ден.

06.09.2018/10:38

Длъжен съм най-напред да обясня откъде дойде това заглавие за моя стар приятел Илия Пехливанов, който през тези дълги и белязани с какви ли не събития и промени десетилетия, кое от кое по-историческо и трагично, продължава да изненадва с непреходната си и неутолима отдаденост на едно дело и на една тема, които, откъдето и да ги погледнеш, би трябвало да станат съдба на всички ни, ако искаме да ни запомнят, че и „ний сме дали нещо на светът”.

03.09.2018/10:57

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Публикуваме изказването на председателя на УС на СБЖ Снежана Тодорова, което тя не получи възможност да произнесе по време на дискусия в НС по повод медиен законопроект, задвижен от депутати от ДПС. На предложенията на СБЖ за законодателни промени в защита на свободата на словото и правата на журналистите, които бяха внесени преди повече от година в Комисията по културата и медиите, и досега не е даден ход

21.09.2018 /19:30

По традиция Съюзът на българските журналисти ще връчи годишните си награди за творчески постижения по повод 1 ноември – Ден на народните будители, за които се приемат предложения до 15 октомври 2018 г.

18.09.2018 /21:09

Европейският парламент (ЕП) прие спорната и преработвана реформа на разпоредбите за авторското право. На сесията в Страсбург евродепутатите одобриха с мнозинство от 438 гласа „за“, 226 „против“ и 39 „въздържали се“ позицията, която задължава интернет гигантите да заплащат труда на журналистите и артистите, когато използват техни произведения. Журналистите също така трябва да получават дял от всяко възнаграждение, свързано с авторското право, получавано от издателските къщи, реши ЕП.

12.09.2018 /16:56

 Мнения

Във връзка със задържането в РПУ Радомир на двамата журналисти от OCCRP – Димитър Стоянов от "Биволъ" и Атила Биру от Rise Romania – румънския партньор на "Биволъ", изразявам недоумението и категоричния си протест срещу ареста на представители на медии и нарушаването на правата на нашите колеги по време на изпълнение на служебните им задължения.

14.09.2018 /16:14 | Автор: Иван Върбанов | Източник: СБЖ

За читателите на сайта на СБЖ може би не е потребно да се припомня кой е Борис Ангелушев. И все пак... Роден през 1902-ра в Пловдив, учи в Художествената кадемия в Берлин, после отива в Прага, живее и в Цюрих, завръща се в родината си.

09.09.2018 /23:16 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 27 гости

Бързи връзки