Георги Ганев: Българската журналистика загуби битката да е четвърта власт

30.01.2018 /09:55 | Автор : Елена Трифонова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Георги Ганев

Георги Ганев е автор на романи, сборници разкази и политическа сатира. Член на СБЖ и на СБП. От двадесетина години живее в Аризона, САЩ. През 2017 г. получи годишната „Априлова награда“ на община Габрово за последния си роман-бурлеска „Ангелът и Яков“.

За последния Ви роман „Ангелът и Яков“ в българските медии се писа доста. Той ви донесе и годишната „Априлова награда“ за култура на община Габрово. Как приехте отзивите и как наградата?

Няма да се вайкам като Славейков („че кат няма поету награда”…), но може би от тридесет години не съм получавал никаква литературна награда и това по-скоро ме смути, отколкото зарадва. Може би, защото научих за удостояването ми, когато вече се бях прибрал в Америка. Разбира се, наградата на името на големия възрожденец, просветител и народен будител Васил Априлов, макар и регионална, не може да не предизвика вълнение. Вълнението ми е не толкова писателско, колкото патриотично и гражданско. Приемам я несамо като писател, но преди всичко като следовник на идеите и делото на големия габровец. Завършил съм Габровската Априловска гимназия, което само по себе си предопределя и отношението и цената на тази награда.

За представянето на книгата се върнахте в родното Габрово миналото лято. Как намерихте града, габровци, местата, които познавате от детството си?

Тъй като вече почнах да цитирам поетите, ще спомена и нещо от Кирил Христов, който напускайки България пише: „Сбогом тихичка родино, напускам те без жал!”. Признавам си, че поне досега не съм изпитвал болезнена носталгия. Имало е тежки дни, в които бих нарекъл чувството по-скоро примирение със съдбата, граничещо с апатия. В началото, когато пристигнах в Америка, имаше мигове, в които веещото се почти навсякъде американско знаме ме сепваше с въпроса: ”Къде съм?”. Мъчех се над знамето да си представя едно „облаче ле, бяло” и така потисках, надигащата се понякога буца в гърлото. Но сега, когато се прибирам в родния град, буцата се надига, задушава ме и навлажнява очите ми. Въпросът „Къде съм?” блъска немилостиво в съзнанието ми, защото облачето би трябвало да бъде тук, на това небе...а го няма! Спомням си, че в началото на борбата за демокрация на една сбирка в габровската зала „Възраждане”, обърнете особено внимание на името, защото то може би ме е подвело да изрека пред стотина души наивните глупости, че само след година-две ще бъдем Швейцария на Балканите. Само след година-две българската демокрация бе издупчена като швейцарско сирене. Дългият и все още незавършил преход, обезличи града и обезлюди някогашния български Манчестър, прословутата габровска сметка е вече „сметка без кръчмаря”, болшинството от хората са някак омърлушени и неразговорливи и въобще не им е до шеги, нито габровски, нито световни. Не знам дали ще ми повярвате, но на представянето на книгата в Дома на хумора, вместо да се почувствам весел и жизнерадостен, ме обхвана една неочаквана рефлексия, изпитах дълбок срам от това мое някогашно словоблудство, че ми се прииска чрез романа си „Ангелът и Яков” символично да целуна ръка и да поискам прошка от моите съграждани.

Вие сте работил като млад репортер във вестник „Тревненски зов“ – говорим за годините преди промените в България. Какво беше за вас тогава и как гледате от годините и натрупания житейски опит на онази „провинциална школа“ след университета?

Връщате ме в годините, за които си спомням с лека насмешка и снизхождението на „варен и печен”, „живял и патил”. Тревненският вестник бе едно задължително стъпало, което ми откри нов по-голям прозорец. Писането бе вече станало професия, което предизвикваше известно замайване и някакъв непознат гъдел, който те кара да се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли. Имах късмета като журналист да се запозная с живеещия в близко тревненско село писател Никола Радев, който по това време бе директор на издателство „Профиздат”. С негова помощ успях да издам и първия си сборник с разкази „Страх от врабчета”. Вече освен журналист, бях и писател и тогава ми се струваше, че това ми дава двойна цена.

Кога един журналист започва да пише художествена литература?

Това е въпрос от вида „кокошката или яйцето”. „В началото бе словото”, така започва евангелието на Йоан, а аз само ще добавя и истината и любовта. Когато ги има тези три неща е без значение какъв е получения резултат - художествено внушение или обществено значима полза.

Когато решихте да се преместите отвъд океана – имаше ли съпротива от писателя във вас за тази решителна крачка в живота?

Повече от двадесет години се лутам духовно и физически между континентите. Наричам себе си не емигрант, не изгнаник, а изгоненик. Напуснах България в едно трудно време. Като журналист и демократ бях настъпил политическата мотика, и от червената и от синята страна. Останах около пет години без постоянна работа. Писането на книги не се очертаваше като изход от неясния и непредвидим преход. Бях вече член на Съюза на писателите с един сборник разкази и два романа зад гърба си, но някак си усещах, че в обозримото бъдеще не ще може да се разчита на писането, така че, писателят въобще нямаше думата. Живот на социални помощи и безработица бе неприемлив и бих казал, че в един „исторически” (за мене, разбира се) миг, печалбата от лотарията „Зелена карта” бе повече от изход. Понякога си мисля, обаче, че всичко можеше да тръгне по друг начин, защото през цялото това време се чувствам като ковач на когото огнището е тук, а наковалнята през реката.

Живеете в САЩ, но пишете на български по общочовешки и много източноевропейски проблеми. Излишно е да ви питам дали се чувствате космополит и гражданин на света. Но според вас – кои са нещата, оставащи неразбрани от американците за нас и какво българите никога няма да разберат и проумеят за американците?

Да оценяваш и правиш разлика между два народа е трудна и главоболна работа. При всички случаи приликите ще са повече от разликите. Няма да се впускам в народопсихология и ще се задоволя само с три неща: американците имат американска мечта, колкото и изкористена според мене да е тя, ние лелеяхме дълго време, без вяра, измислената мечта за „светло бъдеще, а сега живеем ден да мине, друг да дойде. Американците имат Ден на благодарността, на нас по ни прилича Ден на завистта. В Аризона, където живея, има предупредителен пътен знак с нарисувана патка с малки патенца, в България има „зебри”, на които умират хора.

С какви очи днес гледате на журналистиката?

Погледът от далече може да се окаже безфокусен и не дай Боже късоглед и затова ще кажа, че гледам с очите на Темида. През последните двадесетина години съм публикувал журналистически материали, колкото пръстите на едната ръка и то насочени към някои неуредици на Габровската община. Така, че нямам нито професионално основание, нито пък морално право да съдя или анализирам състоянието на гилдията. Има много трески за дялане, но най-вече ме безпокои рецидивът на някогашното партийно послушание. Но все пак, отвътре нещо ме напъва и не мога да не го кажа - българската журналистика пораженчески загуби битката за четвърта власт, сега даже не е и четвърта дупка на кавала... За радост статиите в излязлата наскоро „Черна книга на правителственото разхищение в България” дават надежда, че българската журналистика, а и българския демократичен процес като цяло, ще видят своята бяла лястовица.

Вие гледате на ставащото в родината малко или повече отстрани. Кой би могъл да бъде моралният коректив на българите на общество днес – човек или повече хора, думата на които да тежи в обществото, извън политиката, извън баластрата на дребнотемието.

От доста време насам чак през океана дочувам настоятелно и гръмогласно да се задава въпросът „КОЙ”. Романът „Ангелът и Яков” е опит за умалена литературна дисекция на прехода и породения от него мафиотско-олигархичен модел, поставя, но не отговаря на въпроси. Спомням си, че дядо ми на неудобния въпрос „КОЙ” се сопваше ядосано: ”Койчо от Койчевци и Койна от Койнаре!”, с една дума - никой. Моето дълбоко убеждение е, че на този въпрос няма да се отговори нито днес, нито утре, вдругиден, че дори и в някакъв далечен Видовден. По-важно днес е тихо, но настоятелно да си зададем въпроса не „КОЙ”, а „КОИ”. Кои сме ние, какви сме ние, защо сме ние? Тогава наболелият въпрос защо несъстоялият се демократичен преход бе изроден в мафиотски, ще намери своя отговор, а нотките на олигархична риторика и политическото надвикване ще се обезсмислят. А отговорът на въпроса „КОЙ” нека оставим на бъдещите директори на българските затвори. Вярно е, че гледам на ставащото в родината малко отстрани и повече отгоре. В такъв пространствено - времеви ракурс се проявява и надеждата, че народ, който за стотина година два пъти е преживял първоначалното натрупване ще има и правото на ново Възраждане.

И тъй като поводът за това интервю е новият ми роман, считам че е нужно да споделя, че неговото осъществяване се дължи на екип, пръснат по целия свят. Без спонсора, писател и журналист Ангел Колев, когото фамилиарно наричам Матей Миткалото от Филаделфия, без неговото любородно дело „За буквите”, този роман нямаше да види бял свят. Безкрайно съм благодарен на известния български писател, редактор и кръстник на книгата Йото Пацов от село Ъглен, издателят Христо Пацов от Люксембург, в чието издателство ”Потайниче” ръкописът стана роман, художника Василен Васевски от Чикаго и аз - габровецът от Финикс….

Сподели в
 

По повод 110-годишнина от обявяването на Независимостта на България в Държавната агенция на архивите бе представена книгата на доктора на историческите науки и дипломат проф. Петър Куцаров „Независимостта на България и Русия“. Това е втората част от поредицата му „България в руските секретни архиви“. Първата беше посветена на Съединението.

10.10.2018/15:40

В заглавията на много от книгите му присъства думата „война“. Автор е на книги, в които разкрива жестокото й лице по време на събитията в Северна и Южна Корея, Виетнам, Лаос, Камбоджа. Пет са книгите му за войните в Азия през ХХ век. Сред тях са „Мълчаливата война“, „Войната в Южен Виетнам, както я видях“, „Студената война в Германия“… Такъв бе и животът на талантливия австралийски журналист Уилфред Бърчет - преминал в сложни и опасни времена.

09.10.2018/09:33

Ирина Вакуловска е известен журналист. Била е водеща на предавания в тв каналите РТР, СТС, НТВ и радиоводеща. за своята работа тя е лауреат в категорията „Авторски програми“на престижната награда „ТЕФИ“, която наричат „Оскар“ на руската журналистика.

05.10.2018/15:55

Преди време в разговор със сина на големия руски поет Константин Симонов – журналиста Алексей Симонов, той ми каза, че свобода на словото има само за тези, които са готови да се борят за нея. Това ми дойде на ум, когато се срещнах с топ перото на българската журналистика Велислава Дърева, за която можем да кажем, без да се замислим, че е точно онзи журналист, за когото свободата на словото е верую не само в работата, но и в живота. Та с кого друг можеш откровено да си говориш дали е свободно днес журналистическото слово у нас или не!

01.10.2018/15:00

Мишел Хунцикер и Силви Майс са две прекрасно изглеждащи дами, които немскоезичните телевизионни канали направиха много популярни и богати. Общото между тях е, те не са германки, но говорят перфектен немски. През последните дни в Германия излезе от печат автобиографичната книга на Мишел Хунцикер „Един външно перфектен живот“, а Силви Майс за пореден път даде „топ-интервю“ на водещо списание, в което пак разказа за възходите и паденията в живота си.

30.09.2018/14:07

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

СБЖ отново настоява Народното събрание да обърне внимание на внесените преди повече от година наши предложения за законодателни промени в защита на журналистическия труд и свободата на медиите. Изискваме да се увеличи наказанието за посегателство над журналисти и то да се определи в Наказателния кодекс като квалифициращ признак от съответните състави на престъпление - заплахи, телесни повреди, убийства и пр.

07.10.2018 /20:52

Отличието е учредено съвместно от УС на СБЖ и от НС на БСП в памет на големия български публицист, оглавявал и СБЖ

03.10.2018 /07:14

Публикуваме изказването на председателя на УС на СБЖ Снежана Тодорова, което тя не получи възможност да произнесе по време на дискусия в НС по повод медиен законопроект, задвижен от депутати от ДПС. На предложенията на СБЖ за законодателни промени в защита на свободата на словото и правата на журналистите, които бяха внесени преди повече от година в Комисията по културата и медиите, и досега не е даден ход

21.09.2018 /19:30

 Мнения

Нима журналистите, които временно са и депутати, не виждат как бият и малтретират гилдията ни?

15.10.2018 /23:09 | Автор: Милена Димитрова | Източник: СБЖ

На сърдития на цял свят премиер Бойко Борисов медиите, опозицията и чужденците са му виновни за „охулването” на държавата, която именно неговото управление докара дотам, че на всички да изглежда логично убийството на журналистка, посмяла да засегне темата за корупцията

10.10.2018 /14:54 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 21 гости

Бързи връзки