Тони Николов: Човекът на словото трябва да бъде оптимист

25.11.2017 /13:52 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Тони Николов

Не е за вярване, че в пренаселения и шумен център на столицата все още може да има кът на спокойствие и предразполагаща атмосфера, за да се отдаде човек на мисли за култура и изкуство. Ще попитате къде е това райско кътче, на което веднага ще ви отвърна – офиса на портала „Култура“, приютил се в старинна софийска къща в уютно закътано дворче.

Там гостувам на главния редактор на изданието Тони Николов, за да разкаже за сайта на СБЖ как и по какъв начин е открил неизвестни ръкописи на големия български творец Иван Хаджийски и за книгата си, посветена на това откритие. Е, не подминахме и размислите за нещата от живота.

Тони Николов е с респектираща биография на интелектуалец. Философ и журналист. Специализирал в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки в Париж. Николов е член на Международното общество за изследване на средновековната философия в Лувен, а от 2005 до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Един от най-търсените и четени автори и преводач.

Попаднах на едно негово интервю, в което той на зададения въпрос като какъв човек се определя, казва: „Учуден, леко съзерцателен. Все си повтарям, докато се бръсна пред огледалото, че не би трябвало да се възприемам твърде сериозно. И се сещам за дефиницията на Платон, че "човекът е само двуного без пера". А иначе, колкото и да не ни се иска, човек е такъв, какъвто изглежда в очите на другите. Те са онова огледало, в което разпознаваме какви сме всъщност. Не мисля, че е чак толкова важно как самите ние определяме себе си.“
 

На 13 октомври, 110 години от рождението на Иван Хаджийски, вие и издателство „Рива“ направихте невероятен подарък на всички, които обичат и и ценят непостижимия изследовател на бита и душевността на българина – публикувахте „изчезналата“  трета част на епохалния му труд. Как я открихте, г-н Николов?

Става въпрос за фрагменти, вероятно от тази трета част на „Бит и душевност“, изчезналия шедьовър на Хаджийски. В такива случаи винаги случайността помага. Историята е невероятна и ненадейна за самия мен. Продължавам да се питам, ако в един есенен ден не бях продължил по ул. „Раковски“, не бях завил в малките улички, където седнах в едно кафене, ако не ме беше видял един човек, ако той не ми беше почукал по стъклото, ако аз не бързах, ако не валеше дъжд и не се бях забавил заради тези листчета, дали щях да обърна внимание в крайна сметка за какво става дума.

На място аз някак си не си дадох сметка за значението. По-скоро ме привлече стилът на един от текстовете, посветен на д-р Георги Стоев. И едва по-късно, когато вече нещо непрекъснато се въртеше в главата ми с тези текстове, свързани с Троян, но не можех да допусна, че човек така просто ще попадне на Хаджийски, и то след като след толкова години всяко листче и всяка негова дума са издирвани от изследователи, при това от десетилетия.

Та вкъщи бях като стъписан, все едно ударен от гръм. Не можех да повярвам и ръцете ми се разтрепериха, когато започнах да виждам, че излиза хипотезата. Колебаех се той ли е,  или не е ли той. Изведнъж видях името му, видях кантората, факсимилето от бланката – всичко това, което се превърна в основата на една книга, но докато се превърне в книга, мина и много време, защото предполагаше отново препрочит на всички текстове, разполагане на тези описания. В крайна сметка книгата „Откъде започнахме ние“ стана факт и наистина е някакво допълнение към томовете на Хаджийски.   

А какво изпитахте, когато разбрахте какво държите в ръцете си?

Трудно се описва това състояние. То е като диалог през времето. Даже не можех да повярвам и си казвах: защо точно аз? Възможно ли е това да са текстовете на Хаджийски? Следващото усещане беше, че когато говорим за диалог, той винаги има две страни. Започнах да се питам какво сега ни казва Хаджийски? И първият цитиран от мен текст „Откъде започнахме ние“ за мен е един шедьовър на българската словесност.

Той е изключителен, защото това е някакъв текст равносметка и съвсем от късния Хаджийски. С цялото самочувствие, с цялото съзнание за това, което той е направил, когато подвежда чертата на този размисъл върху тази страна, върху този бит и култура… Изведнъж започва да задава своите въпроси, да говори за културното стъпало и се връща в началото и прави своята лична културна равносметка. Усещането на тази културна равносметка е невероятно, защото в този текст като че ли на бързи обороти се превърта цялата българска участ.

След като вече книгата я има, потърсихте ли този човек, който ви поднесе това съкровище, и който, до колкото узнах, почти насила ви е набутал тази папка в ръцете?

Няма го. Чакам да ми се обади, но доколкото разбирам, е заминал за някъде. той е от тези хора, които можем да наречем странстващи рицари на миналото. Те са ту тук, ту там, пътуват, често ги няма. Оттогава не съм го виждал и ако го срещна, ще му разкажа. Оттогава съдбата няма дубъл – такова нещо един път се случва. Може би това беше една от причините тогава, в онази есенна вечер, да направя тази стъпка, защото в много други случаи съм се убеждавал, че ако не направиш нещо, то изчезва завинаги. Други колекционери познават това усещане.      

Ако се върнем към новооткритите фрагменти от безценния архив на Хаджийски, какво съдържат те? Има ли нови теми и мотиви?

Има развитие.Вече казах за неговата културна равносметка „Откъде започнахме ние“. То е нещо непознато. В самия му край той говори, че би трябвало да има и продължение и това да е, вероятно, неговата духовна автобиография, както е мислил. Вторият текст,спомени за д-р Георги Стоев, също е много интересен, тъй като по свидетелството на неговия съгражданин Димитър Гемиджийски имаме тази история, че вероятно в третия том е имало и портрети на съвременни троянци.

Ако се вярва на това дълго писмо, т. е. това е едно свидетелство на Гемиджийски, от 60-те години, той разказва, че седем часа е било това четене. То е след бомбардировките през 1944 г. в Троян, а това е много време. Представяме си го и с неподражаемия хумор. Има нещо, което често се забравя, и то е, че Хаджийски е не само баща на българската социология, не просто е голям изследовател, той е много голям български писател. Чувството му за хумор е невероятно, неподражаем, дори приятелството му с Чудомир и други автори намира допълнително обяснение.

Третият текст също е много интересен, и то не толкова, че той е върху един разказ на Ст. Ц. Даскалов, сам по себе си забравен - „Магдина чука“, а върху тази идея за образа и сравненията, защото той като че ли изгражда някаква теория на стила. Неща, които са изключително интересни за ранните литератори дори. Тези чисто теоретични постановки, цялата работа е направена някак си във фрагменти,които аз наредих в тази последователност. Тя може да се чете и препрочита.

Знаем, че „ръкописите не горят“, отбелязвате , че те се появяват, когато са потребни на новото българско поколение. Как новооткритият труд кореспондира с нашето време? Кои са актуалните акценти?

Непрекъснато си мисля, че тъй като младите хора обичат винаги да има нещо ново, даже се питах в каква степен те посягат към текстовете на Хаджийски, защото те се преиздават, но не са чак толкова популярни. След големия бум (60-те, 70-те, 80-те години) имаше десетилетия – и отново има, някакъв спад в интереса към Хаджийски. Той не е толкова четен и препрочитан, авторите станаха други. Симеон Радев, Захарий Стоянов, Георги Марков за по-младото време, а Хаджийски някак за миг остана в сянка.

Питам се дали появата на тези негови текстове, и то точно с тази много лична изповедалност на първия текст, с едно съзнание на неграмотния дядо, на изключителната бедност, на ходенето пеша до училище, как то би разпалило интереса на едни поколения, които от там тръгват към „Оптимистична теория на нашия народ“, към други негови текстове. Иска ми се да вярвам, че е така, защото виждам, че книжката дори влезе в класацията на „Български книжици“ и към нея има интерес. Направиха и допечатки, което означава, че все пак Хаджийски има своята аудитория, че е четен и препрочитан.

Вероятно именно нещо такова има някаква актуалност. Обикновено когато една нация търси целта си някак си интуитивно и се колебае напред-назад, тя обикновено поглежда към миналото, и в момента го има този поглед към миналото. Май се усеща и с други текстове, и с други романи. Може би Хаджийски в тази връзка има какво да каже.

А като журналист и философ, как си обяснявате защо днешните политици не се „съветват“ с Иван Хаджийски и подминават неговите прозрения?

Ами ние не сме във времето на политиците ерудити. Ако трябва да подведем чертата на прехода, би следвало да кажем, че цяла бездна ни дели от Великото народно събрание, когато малко преди това Желю Желев беше написал една статия в „Народна култура“ - „Историческото време на интелигенцията“. Отдавна интелектуалците излязоха от политиката, а политиците най-малко се възприемат като интелектуалци.

Сигурно ще се съгласите с мен,че едва ли бихте чули да споменават много книги в обществения дебат. Той се огруби, и бих казал, доста снизи. Както виждате, всички метафори са от сферата на телесната долница, по-скоро в дебата, който чуваме в парламента и сутрешните блокове. В тази връзка не виждам къде е не просто мястото на Хаджийски, а мястото на българската словесност.

Защо се скъса тази връзка между политици и интелектуалци, защо се образува пропаст? Като че ли интелектуалците днес са непотребни?

Във време на тежки изпитания интелектуалците опитаха. Времето на 90-те беше наистина голямото време на интелектуалците, и при първите двама президенти. След това имаше отдръпване, защото сметнаха, че са неразбрани. И ето виждате накъде се насочи народният вот. Сега, както виждате, в парламента говорят на нивото на кръчмата, на човека от кръчмата. Това, както се вижда, също не се ползва с огромна народна любов. Сега ми е интересно какъв би бил следващият народен избор, защото по някакъв начин всички възможности се изчерпаха.

Как ви помага на вас Хаджийски в журналистическата професия и като автор на книгите „Пропуканата България“и „Българската дилема“?

Помага ми в осмислянето. Човек не може да тръгне напред, без да има ориентирите си. Има някои автори, които винаги са на бюрото ми, когато пиша, и Хаджийски е един от тях. Споменах Захарий Стоянов. Писах предговора към неговата биография на Васил Левски. Георги Марков, чиито есета издадох.

Човек, пишейки, заставайки лице срещу лице с проблема, трябва да има своя компас, а българската дилема е винаги една и съща. Тя е доста идентична. Всичките тези проблеми, които имаме с днешна дата, сме ги имали и в миналото. Част от тях не са решени и се търси опит да бъдат решени. Ако видите класическите деления между Изтока и Запада, русофили и русофоби, кои сме ние. Всичките тези въпроси непрекъснато се повтарят и ги има в българската класика.

Може ли да мине сериозната българска журналистика без да осмисли откритията на Хаджийски?

Ние вървим във време, когато българската журналистика, не бива никога да обобщаваме, но тя по-скоро е някаква чисто емпирична, теренна дейност. Но вижте колко е различна емпиричната дейност на един Хаджийски, който все пак изведнъж от всекидневието прави един разрез до началото и обратно и в своята публицистика,защото и той се е занимавал с журналистика и никога не е забравял това. А това все повече изчезва.

Вечността все по-малко се „подпъхва“ в настоящето. Като че ли прекалено сме редуцирали всичко до секундата, до мига и когато четете много какъвто и да било от днешните текстове, той като че ли няма нищо, което да го предшества, и като че ли много често липсва това, което би се случило. Много е рязано.

Как поддържате на високо професионално равнище вашия сайт „Култура“? И как оцелявате в тези трудни времена?

О, благодарение на фондация „Комунитас“, която е собственик на портал „Култура“, в. „Култура“, “Християнство и култура“. Трябва да има някой да застане зад теб, иначе в тези времена е невъзможно. Това, което правим, искаме да го правим професионално и на добър език, без да се люшкаме в модите на времето, без да правим отстъпки на лошия вкус. Екипът от съмишленици е доста силен.

Аз съм изключително благодарен не само на моите колеги, но и на колумнистите, защото писателите Теодора Димова, Деян Енев, проф. Калин Янакиев, доц. Даниел Смилов, Иван Кръстев, който ни изпраща своите текстове, са хора, които придават не просто едно лице на това пространство за култура, но го превръщат в едно европейско лице.

Между многобройните ви преводи на знакови книги от световната култура е и енцикликата „Блясъкът на истината“. Какво е за вас истината- като откритие и позиция на журналиста?

В цялата тази енциклика покойният папа Йоан Павел ІІ, вече св. Йоан Павел ІІ, изхожда от една дефиниция на Аристотел: Истината и нейният блясък, винаги съвпадението на проблема, осъзнаването на вещта, с мисълта за нея. Това е чисто Аристотелистка теза. Истината обаче винаги трябва да бъде откритие. В този смисъл, че ако в светлината на проблемите, за които говорим, не се опитваме да намерим някакъв по-широк хоризонт, то ние по някакъв начин сме загубени.

Истината не е нещо, което може да се пипне с ръка веднъж и завинаги. Тя е нещо много по-дълбоко, което стои пред нас и така ни изтегля пред проблемите. А ние по-скоро добавяме духовен контекст. В това е блясъкът на истината. Ако говорим в една глобална християнска перспектива, покрай многото дребни истини, които ние твърдим, че разпознаваме или не, има само една, и то на нашия Спасител, който е казал: „Аз съм истината, пътят и животът.“ Голямата истина, към се стремим.

Възможно ли е в нашата професия,особено във време като днешното, да съществува истинска свобода на словото?

Тя винаги е съществувала и трябва да съществува тази свобода на словото. Не че това е толкова лесно. В определени времеви отрязъци знаем, че за това много се плащаше, но въпросът е да нямаме автоцензура и да можем наистина да я отстояваме. Никой не може да заключи устата ни и съвестта е тази, която винаги трябва да ни казва да пишем и говорим това, което мислим.

Кои от откритията и мислите на Хаджийски са ви направили най-силно впечатление и обичате да ги цитирате?

Много са и сега се затруднявам дори да си помисля кое от всичките да спомена. Да! Може би „Оптимистична теория на нашия народ“ винаги ме е привличала. Защо е оптимистична теорията му, след толкова песимистични за българския народ и твърдението, че Бог е бил песимист? Той винаги е казвал, че трябва да помним откъде сме започнали. Едва когато помним това, ние ще разберем докъде сме стигнали и къде се намираме в момента.

И последният ми въпрос е свързан пак с Иван Хаджийски, с който започнахме, и с него да завършим разговора ни. „Теорията“ си за нашия народ Хаджийски определя като „оптимистична“. А вие оптимист ли сте?

Аз винаги съм оптимист по природа. Смятам, че човекът на словото трябва да бъде оптимист. В противен случай, ако сами си спуснем кепенците, изпаднем в традиционното вайкане, че сме най-нещастните хора в днешното нещастно време, в което живеем, няма да се получи нищо.

Дори и в журналистиката все пак има някаква мисия. За журналистиката има много дефиниции, но аз най-много харесвам тази на основателя на в. „Монд“ Юбер Бьов-Мери, която казва, че е „контакт и дистанция“. И това никога няма да го забравя – да си непрекъснато включен и в същото време да си непрекъснато леко отдръпнал се като зрител. Никога да не се приплъзваш в позицията, примерно, на политика. Това за мен е много важно и в крайна сметка е пак позиция на оптимизъм, а и на професионализъм.

 

Снимки Иван Василев и архив     

Сподели в
 

На 11 декември от 11 ч. в пресклуб „Журналист“ в СБЖ ще бъде представена книгата „Един пояс, един път“ на Тодор Радев, работещ в българската секция на Радио Китай за чужбина в Пекин. Тя е посветена на една мащабна и амбициозна инициатива, чийто стремеж е да реанимира древния Път на коприната, но в един по-модерен и в контекста на ХХІ век свят, същевременно различна от западната глобализационна политика.

08.12.2017/09:11

За него може да се каже, че от породата скромни и с нищо не парадиращи хора. И ако трябва да го асоциираме, най-вярно ще му пасне образът на голяма част от героите в прекрасните стихове на Борис Христов – онези, които са свити и които не блестят в светлината на самодоволството и пъченето. Но когато дребният на ръст Пенчо Чернаев се изправи пред аудитория, колкото и да е бъбрива залата, моментално замлъква и го слуша с интерес и респект.

01.12.2017/12:00

Според дъщерята на Че Гевара, гостувала наскоро у нас, журналистите често само преповтарят новините, разпространявани от големи центрове за доминиране на информацията, дори без да ги проверяват. Тя разказва също за баща си като журналист - как е пишел и защо е създал „Радио Ребелде” и агенция „Пренса Латина”

27.11.2017/19:37

Не е за вярване, че в пренаселения и шумен център на столицата все още може да има кът на спокойствие и предразполагаща атмосфера, за да се отдаде човек на мисли за култура и изкуство. Ще попитате къде е това райско кътче, на което веднага ще ви отвърна – офиса на портала „Култура“, приютил се в старинна софийска къща в уютно закътано дворче.

25.11.2017/13:52

Светлана Савицка е писател, журналист, д-р по философия, президент на Сдружението за литературни организации и учредител на Националната литературна награда „Златно перо на Русия“. Наред с многото теми, които я вълнуват, се оказа, че и един период от нашата история се е превърнал в нейна любима и важна тема. И това е Руско-турската война 1877-1878 и Освобождението на България. На нея е посветила и новата си книга.

23.11.2017/09:54

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря докторът по трудово и осигурително право Андрей Александров

29.05.2017 /21:46 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Генералният директор на ЮНЕСКО изпрати писмо на председателя на УС на СБЖ, с което в края на втория си мандат изказва благодарност както за подкрепата лично към нея, така и за Организацията на ООН за образование, наука и култура

29.11.2017 /21:21

СБЖ осъжда категорично всяко посегателство срещу правата на журналистите - както заплахите за разправа, така и лишаването от право на професионална и критична изява, сочи председателят на УС на СБЖ, като напомня, че е наложително по-бързото придвижване на внесените в НС законодателни инициативи на нашия Съюз

26.11.2017 /20:09

НА ОБЩОНАЦИОНАЛНИЯ КОМИТЕТ СОФИЯ ЗА ЧЕСТВАНЕТО НА 140-ГОДИШНИНАТА ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

03.11.2017 /07:45

 Мнения

Колеги, помните ли една от най-прочутите фрази на един от най-прочутите просветители? Ето я: „Може да не съм съгласен с това, което казваш. Но съм готов да умра, за да имаш правото да го казваш.” Ако не го приемем като всеобщо мото на журналистическата ни професия, значи сами я обричаме на умиране в мрак

30.11.2017 /20:01 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Уверен съм, драги колеги и приятели, че всички Вие цените този празник на духовността! Интересното е, че той се чества у нас за първи път по предложение на Стоян Омарчевски, министър на просвещението в правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски.

03.11.2017 /11:58 | Автор: Борислав Костурков | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 12 гости

Бързи връзки