Начало
 
 

Безследно изчезнала памет

15.05.2017 /19:26 | Автор : Николай Драганов | Източник: baricada.org Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Паметник на Гео Милев в столичния парк на негово име. Снимка: Барикада

На днешния ден през 1925-та година „безследно изчезва“ Гео Милев. Удушен с тел, а трупът му – захвърлен в масов гроб край София. Помним ли кой и защо е отговорен и почитаме ли жертвите и на двете страни в гражданската война в България? И как изглежда паметникът на Гео в София?

Това пише журналистът Николай Драаганов в своя статия в baricada.org, която препечатваме поради важните въпроси, които повдига.

14 май, 1925-та година. Големият български поет, публицист и общественик Гео Милев , с рождено име Георги Касабов, е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Причината е неговата поема „Септември“. Всъщност Гео се разминава леко, очаквал е далеч по-тежка присъда. Решава да обжалва. Но така и няма тази възможност.

Ден по-късно, на днешния 15 май, е извикан в Обществена безопасност за „малка справка“.  Никога не се завръща у дома. Става един от стотиците (официално) или дори хилядите (неофициално) „безследно изчезнали“. Съпругата му Мила и майка му Анастастия напразно обикалят затворите в страната и пишат писма до официалните власти. Без резултат.

Трупът му е намерен чак през 50-те години.

В масов гроб край София. Разпознат е по стъкленото око, поставено му в Германия заради тежък инцидент по време на участието му в Първата световна война.

История, позната на всички ни от училище. Но сякаш отдавна забравена. Безследно изчезнала някъде в дълбините на общественото ни съзнание. Паднала жертва на ревизионизма, който ни облъчва от поне 28 години. Успешно, редно е да признаем.

Или може би чухте днес някой да си спомни за Гео?

Може би чухте гост в предаване, прочетохте историк или „анализатор“ във вестник, разказ по радиото, изобщо някой да припомни за кървавите обстоятелства, при които Гео Милев и стотици като него са брутално избити от тогавашните власти. Да изрече фактите. Да посочи отговорниците. Да ги осъди морално.

Същите онези, дошли на власт след кървав преврат. Същите онези, „елитът на нацията“, за когото непрежалимо стенем – публично, медийно, експертно, неправителствено… Шумно и редовно. И оплакваме с пълно гърло, с повод и без повод, „жертвите на Народния съд“. Без дискусия, без „но“ и „ама“.

Същият онзи „елит на нацията“, който натика Гео Милев и стотици като него в мазетата на София, удуши ги с тел, а труповете им захвърли в масови гробове край София. Без съд и присъда, без свян. А днес вече – и без памет.

А нима помним, че „елитът на нацията“ уби и наряза на парчета Александър Стамболийски,

след като взе властта с преврат, още през 1923-та година? Докара ни най-голямата национална катастрофа. Онзи, същият, елит от военни, в колаборация с банкери, който в най-добрия случай забраняваше и арестуваше, а най-често и за по-сигурно – „изчезваше“ своите противници.

Онзи същият „елит на нацията“, който няколко години по-късно се сдуши с Хитлер и запрати в лагерите на смъртта хиляди евреи от Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Който приемаше Закони за… „защита“ на нацията.

Но какъв парадокс само?! Да се гордееш със „спасяването на българските евреи“ и същевременно да отричаш, че в България е имало фашизъм.

Да отричаш смисъла и необходимостта от това виновните да бъдат осъдени. Един въпрос, към господата анализатори – от кого, уважаеми, са спасявани българските евреи (акт, безспорно даващ повод за гордост, нали?), когато в България не е имало фашизъм? Когато не е имало кой и защо да бъде съден. Кого сме спасявали? От кого? Защо? По каква причина?

Сигурно са си отишли и други. Осъдени без доказателства. „Изчезнати“ без съд, по вече утъпкания път – от такива като Гео и Хербст. Но защо помним едните, а другите – не? Защо почитаме едните, с фанфари и камери, а под паметниците на другите откриваме само сухи листа...

Та нали жертвите са си жертви. В мрака между двете световни войни загиват хиляди – и от едната, и от другата страна. Като във всяка война.

А в България е имало точно това – безмилостна, кървава гражданска война.

Дълго може да се спори „кой започва първи“. Превратаджиите, през 23-та? Или комунистите, през 25-та, в „Св. Неделя“? Но нима има смисъл от тези въпроси? Да повторим – жертвите са си жертви.

Въпросът е да помним. И едните, и другите. И във времената, в които „демократичният“ ревизионизъм е станал национална доктрина (пък и професия), да не си позволяваме да забравим тези като Гео Милев – кой беше, какво пишеше, как го изчезнаха. Да помним, преди да сме повторили.

 

 

ПОЛИЦЕЙСКА КРИТИКА
Гео Милев

(по случай конфискуването на „Пламък“)
1924, кн.7-8, с. 235

Читателите знаят факта: няколко дена след излизането на 6 кн. от градоначалството се дава заповед по всички софийски участъци да се конфискува от всички будки и книжарници 6 кн. на „Пламък“. Същевременно един полицейски пост е поставен в администрацията на списанието. След няколко часа стражари с кола откарват в IV пол. участък всички налични в администрацията книги от списанието и от библиотека „Пламък“. Никакво писмо. Никакви обяснения. По чия заповед? По каква причина? Това не се казва нито в градоначалството, нито в Общ. безопасност. Списанието е конфискувано и в провинцията. Може би като резултат от нашия протест до прокурора сред две-три недели ни се повърнаха от участъка книгите от библиотеката и от списанието – 1 до 5, – като остана конфискувана само 6 кн.

Това е фактът. Той не ни учудва. Той е само симптоматичен за времето, в което живеем – време на изключителни закони и изключителна реакция. Забранено е –

да се говори

да се мисли

да се пише

да се чете

а най-сетне и

да се живее.

…………

И хладнокръвно се посяга върху човешкия вот. Нямат право да живеят ония, които говорят не това, което говори напр. г. генерал Русев; или ония, които мислят не така, както мисли напр. г. министър-председателят; или ония, които пишат не така, както пише напр. г. проф. Н. Милев; и ония най-сетне, които четат и нещо друго освен в. „Свободна реч“, „Демократически сговор“, „Слово“, „Мир“ и сп. „Златорог“… Черното слънце на 9 юни, което изгря в името на разни хубави работи, като свободата, конституцията, потъпканите граждански права, социалната правда, културата и народното преуспяване, припече твърде силно над главата на народа. В името на „мира и тишината“ правителството обяви за недопустими в политическия живот средствата на насилието – и инсценира масовото септемврийско клане; обяви след това за допустима само „борбата на идеите“ – и създаде закон за преследване на „идеите“, който забранява всяко мислене – фамозния „Закон за защита на… (какъв цинизъм!) на държавата“! Правителството иска народът да не мисли, защото такова е понятието за народ у днешните висококултурни управители на България: народ значи стадо, което не мисли – зарад него мислят неговите управители. „Началство лучше знает!“ – тоя фелдфебелски принцип от средата на XVIII век извиква днес смях. Ний не вярваме, че „началството“, нито пък градоначалството знае всичко най-добре и че може да изрича критическа присъда над литературни произведения. Ний не признаваме нито дори възможността да съществува полицейска критика. И не само ний, не само „Пламък“, но целият български народ не признава правото на началството „всичко да знае“. Народът мисли! Въпреки пламенното желание на тоя или оня да не мисли. И това е великият момент, на който сме съвременници: пробуждането на народа, неговата еволюция от „стадо“ до народ. Глупци! Още не са измислени средства, с които да може да се унищожи народ, още по-малко народ, който мисли. Още по-малко днес, когато всички народи в света узряват да бъдат сами господари на съдбата си, без да я поверяват в ръцете на други – „избрани“ или натрапили се чрез насилие – господари. Това е дълбокият смисъл на колосалната криза, която преживява днешният свят. Слепец, който не вижда това; дваж по слепец всеки авантюрист, въобразяващ си, че може да наложи своята воля на един народ, който започва да мисли. Мисълта не търпи господари, още по-малко тирани. Знаменити тирани на миналото – князе, херцози, духове, царе – въпреки всичката своя свирепост, във времена, когато народът е бил още „стадо“, не са успявали да задушат безшумната, но огромна вълна на недоволството около себе си – и краят им е бил печален. Още по-малко е възможно това днес, когато отделната личност умира, обсадена в крепост без провизии…

Конфискува се 6 книжка на „Пламък“. Може да се конфискува и настоящата книга. Може „Пламък“ да бъде спрян. Може да не съществува списание „Пламък“. Но няма в света пожарна команда, която да може да угаси пламъка на мисълта.

Ний не протестираме против конфискуването на „Пламък“. Ний мълчим. („Мълчанието е убежище на мисълта.“) Днешната литературна реакция казва на читателите абонати своя необходим императив:

„Мислете и четете тайно!“

Така зрее литературната… „конспирация“. Но ний няма да се съгласим с присъдата на полицейската критика, която ни кара да пишем това, което нито мислим, нито чувстваме; да пишем, че народът е щастлив, когато лежи повален в кърви, да пеем за аромата на розите и за песните на птичките, когато до нас долита само вонята на гниещи полузаровени трупове, писъци на гладни деца и майки в черно…

Защото:

Ний знаем, че само възторзите и болките на народа са истинска кърма на отделния човек и неговия дух; и затова – презираме идеалите на шепа охолници, които се чудят как да запълнят празнотата си, как да пропилеят излишното си време от 24 часа всекидневно.

И Ний ще повторим това, което заявихме като credo още в 1 книжка на „Пламък“:

Ще останем там, дето е народът! За да останем верни на мисълта и съвестта си. И да останем истински родолюбци, а не „родолюбци“ като ония алчни тартюфи, които с разпалени жестове призовават всеки час образа на България, а в мрака на нощта клаха и колят българския народ.

 

Сподели в
 

Предлагаме коментара на известната журналистка Любослава Русева, публукиван в сайта reduta.bg, по повод последните сътресения в българската медийна среда

10.10.2017/20:39

Право на всеки журналист е да задава въпроси, свързани с дневния ред на българското общество, особено когато са неудобни за политиците. Откровените заплахи в ефир противоречат на принципите за свобода на словото и внушават намерение за саморазправа и злоупотреба с власт, са написали колегите във Фейсбук

06.10.2017/19:49

Новината чух преди ден но програма „Хоризонт“ на БНР, а я има и в сайта на СБЖ. Атинският съюз на редакции на всекидневници е обявил 24-часова стачка.

27.09.2017/19:18

В интервю за News Front журналистката, разкрила международна схема за снабдяване с оръжие на джихадистите в Сирия, разказва какво са я разпитвали в ДАНС, как са прекратили трудовия й договор и има ли независима журналистика в България

31.08.2017/10:34

Напоследък сме свидетели на експоненциална прогресия в нарастването на фалшивите новини. Цунами от лъжи, клевети, полуистини, клюки, мълви и всякакви словесни глупотевини заливат предимно електронните медии, но уви, и редица печатни медии.

18.08.2017/17:28

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря докторът по трудово и осигурително право Андрей Александров

29.05.2017 /21:46 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Генералният секретар на ЕФЖ Рикардо Гутиерес известява в писмо до председателя на УС на СБЖ, че МФЖ и ЕФЖ са сезирали Платформата за защита на журналистиката на Съвета на Европа за случая с Виктор Николаев. Българското правителство ще бъде поканено за обяснения по поведението на вицепремиера Валери Симеонов

11.10.2017 /16:39

За пореден път сме свидетели на възмутително, арогантно и несъвместимо с демократичните норми поведение на властимащи спрямо журналист - откритите заплахи, отправени в ефир към телевизиониния водещ Виктор Николаев от депутата на ГЕРБ Антон Тодоров и от вицепремиера Валери Симеонов.

08.10.2017 /13:06

СБЖ категорично осъжда заканите в ефир към телевизионния водещ Виктор Николаев, отправени от депутата на ГЕРБ Антон Тодоров и от вицепремиера Валери Симеонов. Подобно поведение е открито покушение срещу свободата на словото, а тя е фундамент на демокрацията

06.10.2017 /20:06

 Мнения

Журналистиката е огледало, макар и често криво. Но не тя е виновна за онова, което отразява и в част от което я е превърнал политическият модел, оседлал обществото ни. Единството на гилдията днес е по-нужно отвсякога. Иначе и този път възмущението от властимащите наглеци ще излети само в свирката на непомръдващия локомотив „Гражданско общество”

08.10.2017 /17:54 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Пояснявам: Ако слушате редовно Българското национално радио (БНР). И още по-конкретно – програма „Хоризонт“. Е, сега да си дойдем на думата.

19.09.2017 /16:38 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 10 гости

Бързи връзки